събота, 26 май 2012 г.

ФОБИЯ

Изненадват ни, връхлитат ни, сякаш от нищото. Идват неканени в живота ви и се настаняват в него, за кратко, за дълго или завинаги... И имат само една цел – да го направят много труден.

Огромният Airbus величествено се издигна в нощното небе над Атланта, с лек наклон в ляво описа кръг над светлините на града сякаш, за да даде възможност на пътниците удобно настанени в широкия му търбух, да се насладят на разноцветните светлини на града под тях и започна да набира височина. Очакваше ни дълъг път до Париж. Няколко минути по-късно светлините указващи, че коланите трябва да са поставени угаснаха съпроводени от звуков сигнал и пътниците се размърдаха стараейки се да се настанят колкото може по-удобно за предстоящите девет и половина отчайващо досадни часа.
- Жоро, ще пийнеш ли едно уиски, по случай края на турнето?
Вдигнах ръка и с изпънат показалец, направих жест на отказ.
- Аре ве, майна, к`во се правиш на светица?! Да не ходиш в щатите всяка седмица...
- Пичове, писна ми да ви обяснявам, че не пия вече трета година...
Възрастната американка до мен се опита да ме изгледа укорително, заради високия тон с който го казах, но погледите ни се срещнаха и се отказа.
- Оставете човека ве, то защото не пие, за това майната вади такъв глас....
- Вярно си е, пичове! - Нарочно качих тоналността в която го казах, не толкова за да подкрепя колегите от оркестъра, колкото за да подразня възрастната дама. - Спрете да фиркате и гледайте какви кариери ще ви се отворят. Ха хаааа....
В отговор се чуха няколко весели ругатни, че и кратки ръкопляскания.
Погледнах закачливо американката, която дори не ме удостои с поглед и се заех да мисля, с какво да се занимавам, докато ми се доспи. Имах няколко алтернативи. Да извадя книга от ръчния си багаж и да почета, да измъкна купения от Бостън лаптоп и да си поиграя с него, да си побъбря с някой колега или просто да не правя нищо. Последния вариант ми е стори най-примамлив. Тъкмо се канех да се заема с неправенето на нищо, когато американката до мен спря една стюардеса и размени с нея няколко думи. Стюардесата извади от джоба си чифт бели слушалки поставени в найлоново пликче и ѝ ги подаде. Чак тогава забелязах, че на гърба на седалката пред мен има доста голям монитор с еднакви копчета от двете му страни. Странно е, как човек понякога не забелязва толкова очебийни неща около себе си. Дамата извади слушалките от пликчето, постави жака в куплунга и след това ги постави в ушите си. После, малко непохватно, се захвана да да натиска бутоните до екрана. Появи се някакво меню, някакво друго го смени и с изненада видях, че това е списък с филми. Най-отгоре на списъка се четеше „Терминатор 3“.
Ето значи какво ще правя през следващите два часа. Не че много харесвам сагата за стоманения убиец, Шварценегер, също на го харесвам, но виж, категорично не мога да кажа същото за Кристина Локън. Няма да взимам отношение относно актьорските ѝ качества, но... абе, харесвам я и - това е. Ако и да е лесбийка.
Застанах нащрек, за да не пропусна някоя стюардеса минаваща наблизо и да ѝ поискам слушалки. Случи се да е стюард.
- Excusez-moi, puis-je vous demander quelque chose?
Стюарда се спря, съвсем бавно ме огледа и, чак тогава, леко се усмихна. Усмивка, предназначена ясно да покаже, че е по задължение и в нея няма капка искреност. Типичен французин.
- Слушам ви...
- Бих искал слушалки, моля...
Явно, идеята да носи слушалки на някакъв си пътник от салона за икономична класа, хич не се понрави на стюарда, защото отговора му се ограничи до едно, съвсем кратко кимване. Върна сеслед две трни минути и мълчаливо ми подаде пакетчето със слушалките. Даже не му кимнах. Започнах да отварям пликчето, като следях стюарда с периферното си зрание. Обърна се и тръгна в посока към носа на самолета. Изчаках го да направи няколко крачки и смачках на топче найлончето. Между пръстите си.
- Извинете господине, може ли...
Стюарда се спря с възмутен вид и се върна до седалката ми.
Имитирайки, че съм много концентриран в случващото се на дисплея, без да го поглеждам, му подадох топчето държейки го между показалеца и палеца си.
- Бихте ли взели това? Благодаря ви...
Не видях изражението му, а и не ме интересуваше. Това, че пътувам в икономичната класа на Airfrance, не ме прави човек – втора категория, та разни френски селянчета да се държат с мен така.
Избрах от менюто филма с госпожица Локън и се отпуснах блажено в седалката си. С удоволствие се загледах в началните кадри, кроейки планове как, след като филмът свърши, ще издевателствам над надутия стюард с тъпи поръчки.
Ето, че дойде момента в който героинята на Локън, жената терминатор, излезе от пушека и аз с присвити очи, започнах да се наслаждавам на красивия ѝ гръб, стегнатите ѝ бедра и изваяната част от физиологията ѝ, която стои между тези двете, когато се започна....
И дО тогава ми се беше случвало самолета, с който пътувам, да попадне в зона със силна турбуленция, но такова нещо не бях виждал. Огромният самолет сякъш побесня. Машината, иначе изглеждаща до терминала на летището респектиращо солидна, започна да се мята, като че беше направена от картон. До тогава не ми беше правило силно впечатление, защото турбуленцията продължава обикновено няколко минути. Но тази турбуленция беше друга, по-различна. Турбуленция, която продължи много дълго. В началото се стараех да се концентрирам върху действието на филма, но скоро се случи още нещо непредвидено.
Допика ми се.
Във всички авиокомпании по света има правила за безопастност и едно от тях гласи, че по време на турбуленция, всеки пътник трябва да стои на мястото си и да не сваля предпазния колан. Това, само по себе си, е чудесно, все пак е за безопастността на пътуващите, но каво правим, когато физиологичните нужди започнат да стават все по-неотложни? Кристина Локън сееше смърт в кино превъплащението си, аз се опитвах да намеря баланс в ума си така че, хем да се наслаждавам на сексапила ѝ, хем да контролирам физиологичните си функций. А самолетът продължаваше да се мята под поривите на ветровете.
В един момент установих, че съм потен. Машинално бръкнах под пуловера си и извадих ръката си съвсем мокра. Леко се надигнах доколкото ми позволяваше колана и се огледах. На пътеките между седалките нямаше никой. Всички бяха по местата си и върху много лица ясно се виждаше страх, дори се виждаше ужас. Отпуснах се и пак се опитах да се концентрирам върху филма. Но вече нищо не можех да правя нормално. Даже погледа си не можех да задържа за повече от две-три секунди върху едно нещо. Съзнанието ми беше заето със само едно, да отида до тоалетната час по-скоро. В ума ми беше само тази мисъл, огромна и страшна като океан. Като океан от урина...
Погледнах към съседката си. Загледана в екрана пред себе си, с някаква изпразнена от съдържание усмивка, старата дама изглеждаше все едно е у дома си, пред телевизора. Облегнах глава на облегалката и вперих поглед в отвора на вентилацията. Тогава се появи стюарда. Това беше момента, нямаше време за губене.
- Извинете моля... - гласът ми осезаемо трепереше.
Стюардът се спря до мен с разкрачени за стабилността крака и с две ръце се за облегалките от двете страни на пътеката. Очевидно, и на него не се харесваше ситуацията в която се намирахме.
- Знам, че момента не е много подходящ, но спешно трябва да ида до тоалетната...
- Съжалявам господине, но трябва да изчакате турбуленцията да спре.
- Имам проблеми с бъбреците. - Излъгах най-безцеремонно.
Безразличието с което стюардът вдигна рамене, направо щеше да ме разплаче.
- Изключения не се правят за никой! - Насладата, с която го каза, беше очевидна. След това се обърна и тръгна на където се беше запътил.Идваше ми да стана и да го стисна за гърлото. Дори за няколко секунди забравих за чудовищното налягане в пикочния ми мехур. Толкова вбесен бях.
Обърнах се и стиснах зъби. Бях съвсем на ясно, че ако стана рискувам да бъда глобен, но другата възможна алтернатива беше да се напикая и после – върви разправяй, че не е било от страх.
Огледах се, дали стюарда не е наблизо. Не се виждаше. С решителен жест разкопчах колана и станах. Без да обръщам внимание на изумените погледи на някои мои колеги и непознати пътници, тръгнах към най-близката тоалетна. Беше ми трудно да бързам, защото самолетът продължаваше да се тресе ужасно. Точно посягах към дръжката на врата, когато тя се отвори и от там се показа една стюардеса.
- Съжалявам госпожице, но нямах друг избор. - Отвърнах на изненадания ѝ поглед.
Момичето кимна.
- Добре, но след това се върнете бързо на мястото си.
- Разбира се! Благодаря.
Бързо заключих вратата след себе си и свалих ципа на джинсите. Само след минута,живота ми отново изглеждаше прекрасен. Вдигнах ципа и започнах да закопчавам колана когато самолетът пропадна във въздушна яма. Без да разбера, какво става, тилът ми се удари в тавана на тоалетната. Няма майтап. През ума ми премина най-нелепата мисъл: Това е последното ми пикаене....
И тогава всичко свърши. Нямаше повече тресене, нямаше ги и ужасните звуци, които се чуваха от всички посоки. Само от далече се чуваха двигателите. Докато отключвах вратата, се опитвах да овладея треперещите си пръсти.
Светлините указващи, че коланите трябва да са закопчани, все още светеха. Залитайки, стигнах до мястото си и се тръшнах върху изкуствената кожа. Старата американка не беше помръднала.

В Париж имахме почти седем часа престой до полета за София. Опитах се да поспя излегнат на кресло в чакалнята, но не можах. Опитах се и да чета, но също не се получи. В главата ми, отново и отново, се връщаше случилото се в тоалетната.
Когато стъпих на първото стъпало на стълбата по която се качвахме в самолета за София, нещо се стегна в стомаха ми. Изневиделица, без предупреждение, ме беше връхлетяла фобия към летене със самолет.
Едва издържах двата часа до кацането на софийското летище.

В началото приех този проблем с насмешка, но следващия път, когато трябваше да се кача на самолет, ми стана ясно, че нещата никак не са толкова комични, колкото ми изглеждаха. Всеки път, когато трябваше да се кача на самолет, не само че нищо не се променяше към по-добро, ами напротив, ставаха по-лоши. Стигнах до там, че помолих мой приятел лекар, да ми изпише рецепта за Ксанакс – лекарство, което се предписва при тежки психически състояния свързани с тревожност или дори паника. Ксанакса ме спаси. Всеки път, когато трябваше да пътувам със самолет, си приготвях хапченцата и малко преди да се кача в самолета ги изпивах. Чувствах се превъзходно, не му пукаше и от най-лошата турбуленция, дори се случваше да се забавлявам с мисълта, какво ли би станало, ако станем жертви на терористи. Как ли ще реагирам, ако някой мине покрай мен, в посока на пилотската кабина, въоръжен с пистолет. Нямах проблеми с полетите и със страха от тях.

От онзи полет от Антланта бяха изминали малко повече от четири години. Беше януари 2008 година. Имах прослушване в операта в Нюрнберг. Събрах най-необходимото в едно малко куфарче и бях готов за пътуването. Прослушването беше във вторник, полета беше в понеделник, а в сряда вечерта, трябваше да съм си у дома. Пътуването беше кратко и нямах нужда от много багаж.
Рано сутринта баща ми ме остави на летището в София и веднага потегли обратно към Пловдив. Чекирах багажа и седнах да пия кафе. Нямах притеснения от нищо, та нали в джоба си носех почти цял блистер с чудните бели хапченца. По някое време погледнах часовника и реших, че е време да си пия лекарството. Поръчах си минерална вода, изпих двете хапчета и след малко всичко около мен започна да става някак си нереално. Предстоеше ми приятен и лек полет. И наистина беше такъв. Всичко мина прекрасно и в ранния следобед вече бях настанен в хотела, съвсем близо до оперния театър. Реших, че няма смисъл да си опитвам да спя следобед и е много по-умно да се разходя из града. Разходката не беше особено приятна, още повече, че заваля. Реших, че една салата в някой китайски ресторант, ще ми се отрази много добре и влязох в първия, който ми се стори приличен. Наистина салата им с оризово фиде, миди и какви ли не зеленчуци беше превъзходна. Малко след осем се прибрах, изкъпах се и излегнат в леглото с дистанционно в ръка, запрехвърлях каналите.
На другата сутрин станах рано, избръснах се, взех душ и се заех да правя дихателни упражнения. До началото на прослушването имаше повече от три часа, но щях да отида в театъра по-рано, за да изключа вероятността, разните там, корейци, руснаци и прочее обичайни за прослушванията из германските опери националности, да заемат всяка възможна стая в която да мога да се разпея.
До началото оставаше около час, а аз вече бях готов и наблюдавах как другите колеги се лутат по коридорите с надеждата да намерят усамотено местенце за да подготвят гласовете си за прослушването.

На всеки се случва да очаква едно, а в последствие да се случи нещо съвсем различно. Този път беше точно такъв. Бях в превъзходна гласова форма, съвсем сигурен в ариите, което бях избрал и в идеална психическа кондиция. И точно психическата кондиция ме подведе. Нямам представа, дали заради това, че предния ден бях пил ксанакс или по някаква друга причина, но щом като пристъпих в залата и се изправих пред комисията, направо си глътнах граматиката. Такова нещо не ми се беше случвало откакто бях още студент. Краката ми се разтрепереха, гърлото ми пресъхна, а сърцето ми така заблъска гръдния ми кош, че имах чувството, че ще изпотроши всичките ми ребра.
Разбира се, изложих се тотално. Дори не ми пожелаха довиждане, когато излизах от залата. Идваше ми да се разплача от яд и безсилие. Погледите на колегите чакащи пред залата бяха откровено подигравателни.
Веднага се прибрах в хотела и се хвърлих на леглото. Машинално включих телевизора, но изобщо не разбрах какво дават. Колко дълго съм стоял с поглед забит в тавана, нямам представа. Когато станах, за да отида до тоалетната, вън вече беше тъмно. Пуснах душа и дълго стоях под горещите струи. Какво се беше объркало... нямаше значение, прослушването беше провал и точка. Както бях гол, се приближих до мивката и се облегнах на белия фаянс. Забърсах с ръка изпотеното огледало и се погледнах. Наистина изглеждах много кофти.
- Е и.... Какво направи днес, а палячо? Направо се насра, а... Да се панираш от едно нищо и никакво прослушване! Нещастник! То, какво ли друго може да се очаква от такъв страхливец като теб, Девежиев?! Да пиеш ксанакс, за да можеш да не ревнеш от шубе в скапания самолет. Като че ли, ксанаксът ще те спаси, ако нещо наистина се обърка... Що не вземеш да пиеш тия лайна и преди прослушване, а? Нещастен страхливец!
Все едно някой непознат ми говореше откъм огледалото. Но пък, ми говореше самата истина.
Избърсах се набързо и погледнах часовника. Беше почти девет... Облякох се и излязох без да имам представа, на къде съм тръгнал. От гарата си купих цигари и пушейки като комин обикалях центъра на Нюнберг почти до два, след полунощ.
Сутринта, дали от многото цигари, които бях изпушил или от нервите, главата ме болеше ужасно.
Качих се в самолета, без да съм пил от успокоителното. Така бях решил още предната вече, когато скитах из непознатите улици. Нямаше нито страх, нито дори безпокойство... нищо не изпитвах. Самолета се издигна, направи маневра, почти същата като онази, която направи френския самолет над Атланта и веднага попаднахме в турбуленция. Даже пулсът ми не се ускори.
Четирите години фобия от самолети бяха зад гърба ми.

1 коментар: