В тишината,
само от дъжда нарушавана....
В нощта,
незнаеща, че е последна...
В къщата,
почти срутена,
празна вече и от спомени...
Една старица,
не помнеща от кога е самотна,
вече знаеше, че този, който
я беше направил самотна
след минута щеше да си отиде!
Жестокият,
циничният...
Ненужно дългият
ЖИВОТ
си отиваше!
Най-сетне!
четвъртък, 31 май 2012 г.
НЕ ЗНАМ....
Не знам към какво
се стремя,
но стремежът ми
все повече се засилва!
Не знам какво
желая,
но желанието ми
не намалява!
Не знам за какво
мечтая,
толкова мечти
има в мен!
Не знам какво
търся,
но знам,
че ще го намеря!
По пътя ми,
дупките са все
дълбоки,
но аз ги заобикалям.
Храстите, с които
е обрасъл пътят
са трънливи,
но аз ги галя
и те, разнежени
от капките кръв,
покапали от дланите ми ,
се отдръпват
и ми отстъпват място,
за да мина.
Бури и дъждове
постоянно връхлитат
насреща ми,
но аз ги посрещам с радост,
защото те отмиват
прахта и потта от
дрехите ми!
Гръмотевиците
неспирно разкъсват
облаците в небето,
но за мен те са музика,
защото заглушават
писъците на демоните,
които вървят по петите ми.
Такъв е пътят ми!
А на къде ме води?
Не знам!
Но знам,
че когато го извървя,
на краят му ще намеря нещо,
което съм търсил
през цялото време
без да зная какво е!
И ще бъда щастлив!
се стремя,
но стремежът ми
все повече се засилва!
Не знам какво
желая,
но желанието ми
не намалява!
Не знам за какво
мечтая,
толкова мечти
има в мен!
Не знам какво
търся,
но знам,
че ще го намеря!
По пътя ми,
дупките са все
дълбоки,
но аз ги заобикалям.
Храстите, с които
е обрасъл пътят
са трънливи,
но аз ги галя
и те, разнежени
от капките кръв,
покапали от дланите ми ,
се отдръпват
и ми отстъпват място,
за да мина.
Бури и дъждове
постоянно връхлитат
насреща ми,
но аз ги посрещам с радост,
защото те отмиват
прахта и потта от
дрехите ми!
Гръмотевиците
неспирно разкъсват
облаците в небето,
но за мен те са музика,
защото заглушават
писъците на демоните,
които вървят по петите ми.
Такъв е пътят ми!
А на къде ме води?
Не знам!
Но знам,
че когато го извървя,
на краят му ще намеря нещо,
което съм търсил
през цялото време
без да зная какво е!
И ще бъда щастлив!
ПРЕДИ РАЗСЪМВАНЕ
В тъмнината нещо
си шепнеха тополите
и сякаш се протягаха,
схванати от бездействие.
А вятърът се мотаеше
помежду им и неканен
се включваше в разговора им.
Тополите отегчено му
обърнаха гръб и вятърът отиде
да събуди славеите.
си шепнеха тополите
и сякаш се протягаха,
схванати от бездействие.
А вятърът се мотаеше
помежду им и неканен
се включваше в разговора им.
Тополите отегчено му
обърнаха гръб и вятърът отиде
да събуди славеите.
Без Заглавие
Капките на дъжда
потропват ритмично
по прозореца,
сякаш искат
да влязат и да се стоплят.
Стичат се по стъклото,
сливат се една в друга
и рисуват по стъклата.
Хубаво е, когато вали...
P.S. Даже не знам
защо го написах.
потропват ритмично
по прозореца,
сякаш искат
да влязат и да се стоплят.
Стичат се по стъклото,
сливат се една в друга
и рисуват по стъклата.
Хубаво е, когато вали...
P.S. Даже не знам
защо го написах.
СЮРРЕАЛИСТИЧЕН КОШМАР
Като в картина на Дали,
някакви образи се преливаха
един в друг, а аз бях приятно ужасен.
Знаех, че това е сън
и се постарах да се събудя.
Събудих се.
Целия в пот!
Ще почета, за да ми се приспи отново!
Я да видя какво...
А, това е хубаво!
Стихосбирка на Андре Брьотон.
някакви образи се преливаха
един в друг, а аз бях приятно ужасен.
Знаех, че това е сън
и се постарах да се събудя.
Събудих се.
Целия в пот!
Ще почета, за да ми се приспи отново!
Я да видя какво...
А, това е хубаво!
Стихосбирка на Андре Брьотон.
РАЗСЪЖДЕНИЯ
...а можеше да бъде друго!
Не знам какво и как, но можеше...
Захвърлям Разсъжденията през рамо,
но част от тях остават като кал
под ноктите.
(Калта на скритото съмнение)
А можеше да бъде друго!
Можеше...
Едно захврлено от мен съмнение
ме сръгва във ребрата и ме пита:
- А, искаше ли ТИ да бъде друго, а?
Да бъдеш друг, сред други хора?!
- Не знам.. - отвърнах колебливо.
- Напротив, знаеш!
Я, по-добре измий си бързичко ръцете.
А, и наблегни на туй, което е под ноктите!
Не знам какво и как, но можеше...
Захвърлям Разсъжденията през рамо,
но част от тях остават като кал
под ноктите.
(Калта на скритото съмнение)
А можеше да бъде друго!
Можеше...
Едно захврлено от мен съмнение
ме сръгва във ребрата и ме пита:
- А, искаше ли ТИ да бъде друго, а?
Да бъдеш друг, сред други хора?!
- Не знам.. - отвърнах колебливо.
- Напротив, знаеш!
Я, по-добре измий си бързичко ръцете.
А, и наблегни на туй, което е под ноктите!
БЪРЗАЙ!
Като мушици еднодневки
двамата с тебе се търсим.
А времето бърза...
Не се ли намерим до залез –
ще изчезнем самотни.....
Виждам те,
виждаш ме....
Бързай!
двамата с тебе се търсим.
А времето бърза...
Не се ли намерим до залез –
ще изчезнем самотни.....
Виждам те,
виждаш ме....
Бързай!
НЕОЗАГЛАВЕНО VII
Като моментна фотография
върху сърцето ми се отпечата.
Бързо, ясно, контрастно и неизтриваемо!
Само за миг беше всичко....
Може би за това
този моментен спомен е черно-бял.
върху сърцето ми се отпечата.
Бързо, ясно, контрастно и неизтриваемо!
Само за миг беше всичко....
Може би за това
този моментен спомен е черно-бял.
вторник, 29 май 2012 г.
ПРИВЕЧЕР Х.
Щурците е будят.
Пчелите се готвят за сън.
Слънчогледите прозявайки се
махат на слънцето....
Пчелите се готвят за сън.
Слънчогледите прозявайки се
махат на слънцето....
ДАЛИ ДА СПРА....
Дали да спра....
Икар нима е спрял
разбирайки, че восъкът топи се?
Разбира се, че не!
Той знаел е, че
върне ли се - ще живее,
но името му ще забравят
още докато е жив!
Икар нима е спрял
разбирайки, че восъкът топи се?
Разбира се, че не!
Той знаел е, че
върне ли се - ще живее,
но името му ще забравят
още докато е жив!
СЪМНЕНИЕ
Дали да продължавам
да си задавам
въпроси.....?
Отговорите ги знам
още преди
да те срещна!
Ще тропам по вратите
на съзнанието си
и ще търся причината....
да съм влюбен в теб.....
.....но причина,
знам че няма,
просто стечение
на обстоятелствата...
То ме доведе до теб
и теб до мен...
Това е!
За сега...
да си задавам
въпроси.....?
Отговорите ги знам
още преди
да те срещна!
Ще тропам по вратите
на съзнанието си
и ще търся причината....
да съм влюбен в теб.....
.....но причина,
знам че няма,
просто стечение
на обстоятелствата...
То ме доведе до теб
и теб до мен...
Това е!
За сега...
МОЛИТВА
Към тебе, Господи,
молитвата ми плаха
се издига, за да се спре
пред Твоя лик.
И да ти каже, Господи,
какво не ми достига -
един едничък,
но спокоен миг!
молитвата ми плаха
се издига, за да се спре
пред Твоя лик.
И да ти каже, Господи,
какво не ми достига -
един едничък,
но спокоен миг!
ГРАДЕЖ
Тухла след тухла...
Ред подир ред...
Изграждам на живота си
храма...
Изнизват се бързо
мигове, часове....
Слънцето, луната и
здрачът препускат...
Всичко е ясно и
всичко е в ред ала...
Храм или гробница
зидам?
Ред подир ред...
Изграждам на живота си
храма...
Изнизват се бързо
мигове, часове....
Слънцето, луната и
здрачът препускат...
Всичко е ясно и
всичко е в ред ала...
Храм или гробница
зидам?
ДЪЖД ПРЕЗ ПРОЛЕТТА
Чаках те и бях сигурен,
че ще дойдеш.
И ти дойде,
но не беше в настроение.
Беше мокра до кости.
Така и не можех
да събера смелост да ти кажа,
каквото си бях наумил.
А да те целуна изненадващо
би било направо смешно!
Уж Венера се е родила през пролетта...
Добре, че и тогава не е заваляло изненадващо!
че ще дойдеш.
И ти дойде,
но не беше в настроение.
Беше мокра до кости.
Така и не можех
да събера смелост да ти кажа,
каквото си бях наумил.
А да те целуна изненадващо
би било направо смешно!
Уж Венера се е родила през пролетта...
Добре, че и тогава не е заваляло изненадващо!
ВЕЧЕ НЯМА ЗНАЧЕНИЕ
Времето ли беше решило да се разминем?
Или съдбата просто се забавляваше?
А може би планетите
така се бяха подредили,
че и ние да не се сблъскаме
като комети.
Времето?
Зодиакът?
Съдбата?
Вече няма значение.....
Или съдбата просто се забавляваше?
А може би планетите
така се бяха подредили,
че и ние да не се сблъскаме
като комети.
Времето?
Зодиакът?
Съдбата?
Вече няма значение.....
СРЕЩА С ПРИЯТЕЛ
Случайно срещнах
стар приятел.
Не помня от кога
не бяхме се виждали....
Седнахме в малка кръчма,
пихме набързо по кафе.
Споделихме набързо,
кой как я кара,
кой как живее...
После си стиснахме ръцете
и си обещахме
да се видим пак.
Чак вечерта, у дома
се сетих, че забравихме да уточним -
кога....
стар приятел.
Не помня от кога
не бяхме се виждали....
Седнахме в малка кръчма,
пихме набързо по кафе.
Споделихме набързо,
кой как я кара,
кой как живее...
После си стиснахме ръцете
и си обещахме
да се видим пак.
Чак вечерта, у дома
се сетих, че забравихме да уточним -
кога....
СКИТНИК
Покрив, легло,
завивка....
Мечта....
Късче хляб,
глътка вино,
усмивка...
Толкоз прости и
чисти неща...
Ала всъщност
безкрайно далечни!
Да се върнеш
от някъде пак...
Да отключиш вратата...
Да се спреш
за секунда на прага.
Толкоз прости и
чисти неща...
Ала, всъщност,
безкрайно далечни!
завивка....
Мечта....
Късче хляб,
глътка вино,
усмивка...
Толкоз прости и
чисти неща...
Ала всъщност
безкрайно далечни!
Да се върнеш
от някъде пак...
Да отключиш вратата...
Да се спреш
за секунда на прага.
Толкоз прости и
чисти неща...
Ала, всъщност,
безкрайно далечни!
ПРОМЯНА
Пропадам между бръчките
на времето.....
Опитвам да се закрепя
на парапета на пространството
и пак пропадам.
Оставям се течението да ме влачи,
но веднага засядам
върху плитчини
от предразсъдъци.
Какво, и как да правя?
Това и дяволът не знае!
Как да живея?
Както до сега?
Едва ли!
За парапетът на пространството
ще се завържа!
Течението, ще го променя,
така, че да размие предразсъдъците.
А бръчките на времето.....
Тях просто няма да ги забелязвам!
на времето.....
Опитвам да се закрепя
на парапета на пространството
и пак пропадам.
Оставям се течението да ме влачи,
но веднага засядам
върху плитчини
от предразсъдъци.
Какво, и как да правя?
Това и дяволът не знае!
Как да живея?
Както до сега?
Едва ли!
За парапетът на пространството
ще се завържа!
Течението, ще го променя,
така, че да размие предразсъдъците.
А бръчките на времето.....
Тях просто няма да ги забелязвам!
ОБЕЩАНИЕ ЗА ВТОРА СРЕЩА
Вървях по улицата бавно,
беше полунощ.
Подсвирквах си и
мислих си за нещо.
Каква прекрасна,
юнска нощ!
Две котки
върху кофа за боклук
си мяукаха любовно...
и всичко беше нереално
и красиво, но случи се това, уви!
- Младежо, моля! За секунда....
Гласът определено беше на жена.
Обърнах се
и в миг изстинах!
Пред мене бе Смъртта!
- Простете, моля, че ви притеснявам!
Но времето Ви е дошло....
- А, моля! Нищо, но такова...
Не е ли малко ранко, а... Защо?
Смъртта бе доста притеснена!
-Е, да, така е, ала график има...
И трябва да се спазва! Няма как!
Аз дълго молих се, увъртах.
Предлагах сделки! Пак и пак.....
Накрая просто се отказах и рекох си
”Ще гина, няма как!”
Смъртта погледна ме с досада
и каза тези две неща:
- Добре, от мен да мине! Оцеляваш!
Но знай, че ще се видим пак!
Не знам, защо направи го......
Но друго зная!
Щом тя ти обещае втора среща,
едва ли ще потрети!
Няма как!
беше полунощ.
Подсвирквах си и
мислих си за нещо.
Каква прекрасна,
юнска нощ!
Две котки
върху кофа за боклук
си мяукаха любовно...
и всичко беше нереално
и красиво, но случи се това, уви!
- Младежо, моля! За секунда....
Гласът определено беше на жена.
Обърнах се
и в миг изстинах!
Пред мене бе Смъртта!
- Простете, моля, че ви притеснявам!
Но времето Ви е дошло....
- А, моля! Нищо, но такова...
Не е ли малко ранко, а... Защо?
Смъртта бе доста притеснена!
-Е, да, така е, ала график има...
И трябва да се спазва! Няма как!
Аз дълго молих се, увъртах.
Предлагах сделки! Пак и пак.....
Накрая просто се отказах и рекох си
”Ще гина, няма как!”
Смъртта погледна ме с досада
и каза тези две неща:
- Добре, от мен да мине! Оцеляваш!
Но знай, че ще се видим пак!
Не знам, защо направи го......
Но друго зная!
Щом тя ти обещае втора среща,
едва ли ще потрети!
Няма как!
НЕОЗАГЛАВЕНО VI
Без пари...
Без телефон...
Без постоянен адрес
Без здрави дрехи и обувки даже!
Само с ръката ти,
държаща моята.
Трябва ли ми
нещо повече?
Не!
Без телефон...
Без постоянен адрес
Без здрави дрехи и обувки даже!
Само с ръката ти,
държаща моята.
Трябва ли ми
нещо повече?
Не!
ФАКТОР
Досадни праволинейности....
Досадни стереотипи...
Досадни понятия...
Досадни лица...
Ежедневия в досада
разпадащи се....
И всичко това без
причина!
Само един фактор,
заради който да понасям
досадата!
Даже да я понасям
с удоволствие!
Този фактор си ТИ!
Досадни стереотипи...
Досадни понятия...
Досадни лица...
Ежедневия в досада
разпадащи се....
И всичко това без
причина!
Само един фактор,
заради който да понасям
досадата!
Даже да я понасям
с удоволствие!
Този фактор си ТИ!
ЗА ТРАКИТЕ И ЗАВИСТТА
От завистта дали да бягам?
Не!!!
Нима е нужно?
Нима Траките са спрели
да пият вино, когато Гърците
са ги нарекли варвари,
уж заради туй, че
пият го неразредено?
А всъщност е било,
защото виното им е било
по-славно от виното,
направено в Гърция!
И аз ще пия виното,
което сам съм си направил!
Виното
на моята малка слава!
Не!!!
Нима е нужно?
Нима Траките са спрели
да пият вино, когато Гърците
са ги нарекли варвари,
уж заради туй, че
пият го неразредено?
А всъщност е било,
защото виното им е било
по-славно от виното,
направено в Гърция!
И аз ще пия виното,
което сам съм си направил!
Виното
на моята малка слава!
неделя, 27 май 2012 г.
ДАЛИ ДА БЯГАМ.........
Дали да бягам срещу вятъра?
Не искам!
Но гонят ме на спомените
кучетата побеснели.
На незапълнените мигове
часовниците безпризорни.
И на амбициите непостигнати
неизпълнените графици.
Ще бягам срещу вятъра!
Макар и да не искам!
Но ще избягам ли....?
Не искам!
Но гонят ме на спомените
кучетата побеснели.
На незапълнените мигове
часовниците безпризорни.
И на амбициите непостигнати
неизпълнените графици.
Ще бягам срещу вятъра!
Макар и да не искам!
Но ще избягам ли....?
29.01.2005
Отново е събота.
Отново вали сняг.
Тихо....
Равномерно....
На парцали.
Дано не спре
и да натрупа!
Следите от стъпки
в снега
са по-красиви
от дупките в асфалта!
Отново вали сняг.
Тихо....
Равномерно....
На парцали.
Дано не спре
и да натрупа!
Следите от стъпки
в снега
са по-красиви
от дупките в асфалта!
БОЛКА
Ще изключа
телевизора.
И лампата ще изгася.
Ще седна в тъмното,
на пода,
и ще замижа....
Очите си
ще стискам силно,
и устните си
ще прехапя.
Дано за миг забравя
болката,
че
теб
те няма!
А колко дълго ще стоя така?
Не знам!
Навярно вечно.....
Или поне (дано) докато
всичката ми кръв изкапе
от устните прехапани,
с които те целувах!
телевизора.
И лампата ще изгася.
Ще седна в тъмното,
на пода,
и ще замижа....
Очите си
ще стискам силно,
и устните си
ще прехапя.
Дано за миг забравя
болката,
че
теб
те няма!
А колко дълго ще стоя така?
Не знам!
Навярно вечно.....
Или поне (дано) докато
всичката ми кръв изкапе
от устните прехапани,
с които те целувах!
УНИВЕРСАЛНО ОТМЪЩЕНИЕ
Нима ще гледам
безучастно как
някой подир мен
върви и всичко
разрушава,
което съм градил
с години?
Нима ще трябва
да търпя,
когато някой
просто тъй, за спорта
пречи ми във всичко?
Не!
Ще отмъстя!
С най-страшното,
универсално отмъщение:
Забравата!
Ще го забравя!
безучастно как
някой подир мен
върви и всичко
разрушава,
което съм градил
с години?
Нима ще трябва
да търпя,
когато някой
просто тъй, за спорта
пречи ми във всичко?
Не!
Ще отмъстя!
С най-страшното,
универсално отмъщение:
Забравата!
Ще го забравя!
ДАЛИ?
Дали да стискам зъби?
Или да избивам зъбите на всеки,
дръзнал да ми посегне?!
Дали да преглъщам ругатните?
Или да ги запращам право в лицето
на всеки наругал ме?!
Дали просто да махвам с ръка
след нещо отнето ми?
Или да смъквам и последната дрипа
от гърба на някой посегнал на нещо мое?!
Дали да подсмърчам,
потискайки сълзите си?
Или да разбивам носа на всеки, посмял
да ме разплаче?!
Дали?
Не знам.
Но ще помисля.....
Или да избивам зъбите на всеки,
дръзнал да ми посегне?!
Дали да преглъщам ругатните?
Или да ги запращам право в лицето
на всеки наругал ме?!
Дали просто да махвам с ръка
след нещо отнето ми?
Или да смъквам и последната дрипа
от гърба на някой посегнал на нещо мое?!
Дали да подсмърчам,
потискайки сълзите си?
Или да разбивам носа на всеки, посмял
да ме разплаче?!
Дали?
Не знам.
Но ще помисля.....
ЧЕЗНЕЩ СПОМЕН
Тихо, тихо ти дойде.
Нежно, нежно ме целуна.
Леко, леко ме погали
и изчезна……
Как?
Къде?
Тихо, тихо вън вали.
Нежна, нежна нощ се спуска.
Леко, леко ме боли,
ала споменът изчезва.
Нежно, нежно ме целуна.
Леко, леко ме погали
и изчезна……
Как?
Къде?
Тихо, тихо вън вали.
Нежна, нежна нощ се спуска.
Леко, леко ме боли,
ала споменът изчезва.
събота, 26 май 2012 г.
ФОБИЯ
Изненадват ни, връхлитат ни, сякаш от нищото. Идват неканени в живота ви и се настаняват в него, за кратко, за дълго или завинаги... И имат само една цел – да го направят много труден.
Огромният Airbus величествено се издигна в нощното небе над Атланта, с лек наклон в ляво описа кръг над светлините на града сякаш, за да даде възможност на пътниците удобно настанени в широкия му търбух, да се насладят на разноцветните светлини на града под тях и започна да набира височина. Очакваше ни дълъг път до Париж. Няколко минути по-късно светлините указващи, че коланите трябва да са поставени угаснаха съпроводени от звуков сигнал и пътниците се размърдаха стараейки се да се настанят колкото може по-удобно за предстоящите девет и половина отчайващо досадни часа.
- Жоро, ще пийнеш ли едно уиски, по случай края на турнето?
Вдигнах ръка и с изпънат показалец, направих жест на отказ.
- Аре ве, майна, к`во се правиш на светица?! Да не ходиш в щатите всяка седмица...
- Пичове, писна ми да ви обяснявам, че не пия вече трета година...
Възрастната американка до мен се опита да ме изгледа укорително, заради високия тон с който го казах, но погледите ни се срещнаха и се отказа.
- Оставете човека ве, то защото не пие, за това майната вади такъв глас....
- Вярно си е, пичове! - Нарочно качих тоналността в която го казах, не толкова за да подкрепя колегите от оркестъра, колкото за да подразня възрастната дама. - Спрете да фиркате и гледайте какви кариери ще ви се отворят. Ха хаааа....
В отговор се чуха няколко весели ругатни, че и кратки ръкопляскания.
Погледнах закачливо американката, която дори не ме удостои с поглед и се заех да мисля, с какво да се занимавам, докато ми се доспи. Имах няколко алтернативи. Да извадя книга от ръчния си багаж и да почета, да измъкна купения от Бостън лаптоп и да си поиграя с него, да си побъбря с някой колега или просто да не правя нищо. Последния вариант ми е стори най-примамлив. Тъкмо се канех да се заема с неправенето на нищо, когато американката до мен спря една стюардеса и размени с нея няколко думи. Стюардесата извади от джоба си чифт бели слушалки поставени в найлоново пликче и ѝ ги подаде. Чак тогава забелязах, че на гърба на седалката пред мен има доста голям монитор с еднакви копчета от двете му страни. Странно е, как човек понякога не забелязва толкова очебийни неща около себе си. Дамата извади слушалките от пликчето, постави жака в куплунга и след това ги постави в ушите си. После, малко непохватно, се захвана да да натиска бутоните до екрана. Появи се някакво меню, някакво друго го смени и с изненада видях, че това е списък с филми. Най-отгоре на списъка се четеше „Терминатор 3“.
Ето значи какво ще правя през следващите два часа. Не че много харесвам сагата за стоманения убиец, Шварценегер, също на го харесвам, но виж, категорично не мога да кажа същото за Кристина Локън. Няма да взимам отношение относно актьорските ѝ качества, но... абе, харесвам я и - това е. Ако и да е лесбийка.
Застанах нащрек, за да не пропусна някоя стюардеса минаваща наблизо и да ѝ поискам слушалки. Случи се да е стюард.
- Excusez-moi, puis-je vous demander quelque chose?
Стюарда се спря, съвсем бавно ме огледа и, чак тогава, леко се усмихна. Усмивка, предназначена ясно да покаже, че е по задължение и в нея няма капка искреност. Типичен французин.
- Слушам ви...
- Бих искал слушалки, моля...
Явно, идеята да носи слушалки на някакъв си пътник от салона за икономична класа, хич не се понрави на стюарда, защото отговора му се ограничи до едно, съвсем кратко кимване. Върна сеслед две трни минути и мълчаливо ми подаде пакетчето със слушалките. Даже не му кимнах. Започнах да отварям пликчето, като следях стюарда с периферното си зрание. Обърна се и тръгна в посока към носа на самолета. Изчаках го да направи няколко крачки и смачках на топче найлончето. Между пръстите си.
- Извинете господине, може ли...
Стюарда се спря с възмутен вид и се върна до седалката ми.
Имитирайки, че съм много концентриран в случващото се на дисплея, без да го поглеждам, му подадох топчето държейки го между показалеца и палеца си.
- Бихте ли взели това? Благодаря ви...
Не видях изражението му, а и не ме интересуваше. Това, че пътувам в икономичната класа на Airfrance, не ме прави човек – втора категория, та разни френски селянчета да се държат с мен така.
Избрах от менюто филма с госпожица Локън и се отпуснах блажено в седалката си. С удоволствие се загледах в началните кадри, кроейки планове как, след като филмът свърши, ще издевателствам над надутия стюард с тъпи поръчки.
Ето, че дойде момента в който героинята на Локън, жената терминатор, излезе от пушека и аз с присвити очи, започнах да се наслаждавам на красивия ѝ гръб, стегнатите ѝ бедра и изваяната част от физиологията ѝ, която стои между тези двете, когато се започна....
И дО тогава ми се беше случвало самолета, с който пътувам, да попадне в зона със силна турбуленция, но такова нещо не бях виждал. Огромният самолет сякъш побесня. Машината, иначе изглеждаща до терминала на летището респектиращо солидна, започна да се мята, като че беше направена от картон. До тогава не ми беше правило силно впечатление, защото турбуленцията продължава обикновено няколко минути. Но тази турбуленция беше друга, по-различна. Турбуленция, която продължи много дълго. В началото се стараех да се концентрирам върху действието на филма, но скоро се случи още нещо непредвидено.
Допика ми се.
Във всички авиокомпании по света има правила за безопастност и едно от тях гласи, че по време на турбуленция, всеки пътник трябва да стои на мястото си и да не сваля предпазния колан. Това, само по себе си, е чудесно, все пак е за безопастността на пътуващите, но каво правим, когато физиологичните нужди започнат да стават все по-неотложни? Кристина Локън сееше смърт в кино превъплащението си, аз се опитвах да намеря баланс в ума си така че, хем да се наслаждавам на сексапила ѝ, хем да контролирам физиологичните си функций. А самолетът продължаваше да се мята под поривите на ветровете.
В един момент установих, че съм потен. Машинално бръкнах под пуловера си и извадих ръката си съвсем мокра. Леко се надигнах доколкото ми позволяваше колана и се огледах. На пътеките между седалките нямаше никой. Всички бяха по местата си и върху много лица ясно се виждаше страх, дори се виждаше ужас. Отпуснах се и пак се опитах да се концентрирам върху филма. Но вече нищо не можех да правя нормално. Даже погледа си не можех да задържа за повече от две-три секунди върху едно нещо. Съзнанието ми беше заето със само едно, да отида до тоалетната час по-скоро. В ума ми беше само тази мисъл, огромна и страшна като океан. Като океан от урина...
Погледнах към съседката си. Загледана в екрана пред себе си, с някаква изпразнена от съдържание усмивка, старата дама изглеждаше все едно е у дома си, пред телевизора. Облегнах глава на облегалката и вперих поглед в отвора на вентилацията. Тогава се появи стюарда. Това беше момента, нямаше време за губене.
- Извинете моля... - гласът ми осезаемо трепереше.
Стюардът се спря до мен с разкрачени за стабилността крака и с две ръце се за облегалките от двете страни на пътеката. Очевидно, и на него не се харесваше ситуацията в която се намирахме.
- Знам, че момента не е много подходящ, но спешно трябва да ида до тоалетната...
- Съжалявам господине, но трябва да изчакате турбуленцията да спре.
- Имам проблеми с бъбреците. - Излъгах най-безцеремонно.
Безразличието с което стюардът вдигна рамене, направо щеше да ме разплаче.
- Изключения не се правят за никой! - Насладата, с която го каза, беше очевидна. След това се обърна и тръгна на където се беше запътил.Идваше ми да стана и да го стисна за гърлото. Дори за няколко секунди забравих за чудовищното налягане в пикочния ми мехур. Толкова вбесен бях.
Обърнах се и стиснах зъби. Бях съвсем на ясно, че ако стана рискувам да бъда глобен, но другата възможна алтернатива беше да се напикая и после – върви разправяй, че не е било от страх.
Огледах се, дали стюарда не е наблизо. Не се виждаше. С решителен жест разкопчах колана и станах. Без да обръщам внимание на изумените погледи на някои мои колеги и непознати пътници, тръгнах към най-близката тоалетна. Беше ми трудно да бързам, защото самолетът продължаваше да се тресе ужасно. Точно посягах към дръжката на врата, когато тя се отвори и от там се показа една стюардеса.
- Съжалявам госпожице, но нямах друг избор. - Отвърнах на изненадания ѝ поглед.
Момичето кимна.
- Добре, но след това се върнете бързо на мястото си.
- Разбира се! Благодаря.
Бързо заключих вратата след себе си и свалих ципа на джинсите. Само след минута,живота ми отново изглеждаше прекрасен. Вдигнах ципа и започнах да закопчавам колана когато самолетът пропадна във въздушна яма. Без да разбера, какво става, тилът ми се удари в тавана на тоалетната. Няма майтап. През ума ми премина най-нелепата мисъл: Това е последното ми пикаене....
И тогава всичко свърши. Нямаше повече тресене, нямаше ги и ужасните звуци, които се чуваха от всички посоки. Само от далече се чуваха двигателите. Докато отключвах вратата, се опитвах да овладея треперещите си пръсти.
Светлините указващи, че коланите трябва да са закопчани, все още светеха. Залитайки, стигнах до мястото си и се тръшнах върху изкуствената кожа. Старата американка не беше помръднала.
В Париж имахме почти седем часа престой до полета за София. Опитах се да поспя излегнат на кресло в чакалнята, но не можах. Опитах се и да чета, но също не се получи. В главата ми, отново и отново, се връщаше случилото се в тоалетната.
Когато стъпих на първото стъпало на стълбата по която се качвахме в самолета за София, нещо се стегна в стомаха ми. Изневиделица, без предупреждение, ме беше връхлетяла фобия към летене със самолет.
Едва издържах двата часа до кацането на софийското летище.
В началото приех този проблем с насмешка, но следващия път, когато трябваше да се кача на самолет, ми стана ясно, че нещата никак не са толкова комични, колкото ми изглеждаха. Всеки път, когато трябваше да се кача на самолет, не само че нищо не се променяше към по-добро, ами напротив, ставаха по-лоши. Стигнах до там, че помолих мой приятел лекар, да ми изпише рецепта за Ксанакс – лекарство, което се предписва при тежки психически състояния свързани с тревожност или дори паника. Ксанакса ме спаси. Всеки път, когато трябваше да пътувам със самолет, си приготвях хапченцата и малко преди да се кача в самолета ги изпивах. Чувствах се превъзходно, не му пукаше и от най-лошата турбуленция, дори се случваше да се забавлявам с мисълта, какво ли би станало, ако станем жертви на терористи. Как ли ще реагирам, ако някой мине покрай мен, в посока на пилотската кабина, въоръжен с пистолет. Нямах проблеми с полетите и със страха от тях.
От онзи полет от Антланта бяха изминали малко повече от четири години. Беше януари 2008 година. Имах прослушване в операта в Нюрнберг. Събрах най-необходимото в едно малко куфарче и бях готов за пътуването. Прослушването беше във вторник, полета беше в понеделник, а в сряда вечерта, трябваше да съм си у дома. Пътуването беше кратко и нямах нужда от много багаж.
Рано сутринта баща ми ме остави на летището в София и веднага потегли обратно към Пловдив. Чекирах багажа и седнах да пия кафе. Нямах притеснения от нищо, та нали в джоба си носех почти цял блистер с чудните бели хапченца. По някое време погледнах часовника и реших, че е време да си пия лекарството. Поръчах си минерална вода, изпих двете хапчета и след малко всичко около мен започна да става някак си нереално. Предстоеше ми приятен и лек полет. И наистина беше такъв. Всичко мина прекрасно и в ранния следобед вече бях настанен в хотела, съвсем близо до оперния театър. Реших, че няма смисъл да си опитвам да спя следобед и е много по-умно да се разходя из града. Разходката не беше особено приятна, още повече, че заваля. Реших, че една салата в някой китайски ресторант, ще ми се отрази много добре и влязох в първия, който ми се стори приличен. Наистина салата им с оризово фиде, миди и какви ли не зеленчуци беше превъзходна. Малко след осем се прибрах, изкъпах се и излегнат в леглото с дистанционно в ръка, запрехвърлях каналите.
На другата сутрин станах рано, избръснах се, взех душ и се заех да правя дихателни упражнения. До началото на прослушването имаше повече от три часа, но щях да отида в театъра по-рано, за да изключа вероятността, разните там, корейци, руснаци и прочее обичайни за прослушванията из германските опери националности, да заемат всяка възможна стая в която да мога да се разпея.
До началото оставаше около час, а аз вече бях готов и наблюдавах как другите колеги се лутат по коридорите с надеждата да намерят усамотено местенце за да подготвят гласовете си за прослушването.
На всеки се случва да очаква едно, а в последствие да се случи нещо съвсем различно. Този път беше точно такъв. Бях в превъзходна гласова форма, съвсем сигурен в ариите, което бях избрал и в идеална психическа кондиция. И точно психическата кондиция ме подведе. Нямам представа, дали заради това, че предния ден бях пил ксанакс или по някаква друга причина, но щом като пристъпих в залата и се изправих пред комисията, направо си глътнах граматиката. Такова нещо не ми се беше случвало откакто бях още студент. Краката ми се разтрепереха, гърлото ми пресъхна, а сърцето ми така заблъска гръдния ми кош, че имах чувството, че ще изпотроши всичките ми ребра.
Разбира се, изложих се тотално. Дори не ми пожелаха довиждане, когато излизах от залата. Идваше ми да се разплача от яд и безсилие. Погледите на колегите чакащи пред залата бяха откровено подигравателни.
Веднага се прибрах в хотела и се хвърлих на леглото. Машинално включих телевизора, но изобщо не разбрах какво дават. Колко дълго съм стоял с поглед забит в тавана, нямам представа. Когато станах, за да отида до тоалетната, вън вече беше тъмно. Пуснах душа и дълго стоях под горещите струи. Какво се беше объркало... нямаше значение, прослушването беше провал и точка. Както бях гол, се приближих до мивката и се облегнах на белия фаянс. Забърсах с ръка изпотеното огледало и се погледнах. Наистина изглеждах много кофти.
- Е и.... Какво направи днес, а палячо? Направо се насра, а... Да се панираш от едно нищо и никакво прослушване! Нещастник! То, какво ли друго може да се очаква от такъв страхливец като теб, Девежиев?! Да пиеш ксанакс, за да можеш да не ревнеш от шубе в скапания самолет. Като че ли, ксанаксът ще те спаси, ако нещо наистина се обърка... Що не вземеш да пиеш тия лайна и преди прослушване, а? Нещастен страхливец!
Все едно някой непознат ми говореше откъм огледалото. Но пък, ми говореше самата истина.
Избърсах се набързо и погледнах часовника. Беше почти девет... Облякох се и излязох без да имам представа, на къде съм тръгнал. От гарата си купих цигари и пушейки като комин обикалях центъра на Нюнберг почти до два, след полунощ.
Сутринта, дали от многото цигари, които бях изпушил или от нервите, главата ме болеше ужасно.
Качих се в самолета, без да съм пил от успокоителното. Така бях решил още предната вече, когато скитах из непознатите улици. Нямаше нито страх, нито дори безпокойство... нищо не изпитвах. Самолета се издигна, направи маневра, почти същата като онази, която направи френския самолет над Атланта и веднага попаднахме в турбуленция. Даже пулсът ми не се ускори.
Четирите години фобия от самолети бяха зад гърба ми.
Огромният Airbus величествено се издигна в нощното небе над Атланта, с лек наклон в ляво описа кръг над светлините на града сякаш, за да даде възможност на пътниците удобно настанени в широкия му търбух, да се насладят на разноцветните светлини на града под тях и започна да набира височина. Очакваше ни дълъг път до Париж. Няколко минути по-късно светлините указващи, че коланите трябва да са поставени угаснаха съпроводени от звуков сигнал и пътниците се размърдаха стараейки се да се настанят колкото може по-удобно за предстоящите девет и половина отчайващо досадни часа.
- Жоро, ще пийнеш ли едно уиски, по случай края на турнето?
Вдигнах ръка и с изпънат показалец, направих жест на отказ.
- Аре ве, майна, к`во се правиш на светица?! Да не ходиш в щатите всяка седмица...
- Пичове, писна ми да ви обяснявам, че не пия вече трета година...
Възрастната американка до мен се опита да ме изгледа укорително, заради високия тон с който го казах, но погледите ни се срещнаха и се отказа.
- Оставете човека ве, то защото не пие, за това майната вади такъв глас....
- Вярно си е, пичове! - Нарочно качих тоналността в която го казах, не толкова за да подкрепя колегите от оркестъра, колкото за да подразня възрастната дама. - Спрете да фиркате и гледайте какви кариери ще ви се отворят. Ха хаааа....
В отговор се чуха няколко весели ругатни, че и кратки ръкопляскания.
Погледнах закачливо американката, която дори не ме удостои с поглед и се заех да мисля, с какво да се занимавам, докато ми се доспи. Имах няколко алтернативи. Да извадя книга от ръчния си багаж и да почета, да измъкна купения от Бостън лаптоп и да си поиграя с него, да си побъбря с някой колега или просто да не правя нищо. Последния вариант ми е стори най-примамлив. Тъкмо се канех да се заема с неправенето на нищо, когато американката до мен спря една стюардеса и размени с нея няколко думи. Стюардесата извади от джоба си чифт бели слушалки поставени в найлоново пликче и ѝ ги подаде. Чак тогава забелязах, че на гърба на седалката пред мен има доста голям монитор с еднакви копчета от двете му страни. Странно е, как човек понякога не забелязва толкова очебийни неща около себе си. Дамата извади слушалките от пликчето, постави жака в куплунга и след това ги постави в ушите си. После, малко непохватно, се захвана да да натиска бутоните до екрана. Появи се някакво меню, някакво друго го смени и с изненада видях, че това е списък с филми. Най-отгоре на списъка се четеше „Терминатор 3“.
Ето значи какво ще правя през следващите два часа. Не че много харесвам сагата за стоманения убиец, Шварценегер, също на го харесвам, но виж, категорично не мога да кажа същото за Кристина Локън. Няма да взимам отношение относно актьорските ѝ качества, но... абе, харесвам я и - това е. Ако и да е лесбийка.
Застанах нащрек, за да не пропусна някоя стюардеса минаваща наблизо и да ѝ поискам слушалки. Случи се да е стюард.
- Excusez-moi, puis-je vous demander quelque chose?
Стюарда се спря, съвсем бавно ме огледа и, чак тогава, леко се усмихна. Усмивка, предназначена ясно да покаже, че е по задължение и в нея няма капка искреност. Типичен французин.
- Слушам ви...
- Бих искал слушалки, моля...
Явно, идеята да носи слушалки на някакъв си пътник от салона за икономична класа, хич не се понрави на стюарда, защото отговора му се ограничи до едно, съвсем кратко кимване. Върна сеслед две трни минути и мълчаливо ми подаде пакетчето със слушалките. Даже не му кимнах. Започнах да отварям пликчето, като следях стюарда с периферното си зрание. Обърна се и тръгна в посока към носа на самолета. Изчаках го да направи няколко крачки и смачках на топче найлончето. Между пръстите си.
- Извинете господине, може ли...
Стюарда се спря с възмутен вид и се върна до седалката ми.
Имитирайки, че съм много концентриран в случващото се на дисплея, без да го поглеждам, му подадох топчето държейки го между показалеца и палеца си.
- Бихте ли взели това? Благодаря ви...
Не видях изражението му, а и не ме интересуваше. Това, че пътувам в икономичната класа на Airfrance, не ме прави човек – втора категория, та разни френски селянчета да се държат с мен така.
Избрах от менюто филма с госпожица Локън и се отпуснах блажено в седалката си. С удоволствие се загледах в началните кадри, кроейки планове как, след като филмът свърши, ще издевателствам над надутия стюард с тъпи поръчки.
Ето, че дойде момента в който героинята на Локън, жената терминатор, излезе от пушека и аз с присвити очи, започнах да се наслаждавам на красивия ѝ гръб, стегнатите ѝ бедра и изваяната част от физиологията ѝ, която стои между тези двете, когато се започна....
И дО тогава ми се беше случвало самолета, с който пътувам, да попадне в зона със силна турбуленция, но такова нещо не бях виждал. Огромният самолет сякъш побесня. Машината, иначе изглеждаща до терминала на летището респектиращо солидна, започна да се мята, като че беше направена от картон. До тогава не ми беше правило силно впечатление, защото турбуленцията продължава обикновено няколко минути. Но тази турбуленция беше друга, по-различна. Турбуленция, която продължи много дълго. В началото се стараех да се концентрирам върху действието на филма, но скоро се случи още нещо непредвидено.
Допика ми се.
Във всички авиокомпании по света има правила за безопастност и едно от тях гласи, че по време на турбуленция, всеки пътник трябва да стои на мястото си и да не сваля предпазния колан. Това, само по себе си, е чудесно, все пак е за безопастността на пътуващите, но каво правим, когато физиологичните нужди започнат да стават все по-неотложни? Кристина Локън сееше смърт в кино превъплащението си, аз се опитвах да намеря баланс в ума си така че, хем да се наслаждавам на сексапила ѝ, хем да контролирам физиологичните си функций. А самолетът продължаваше да се мята под поривите на ветровете.
В един момент установих, че съм потен. Машинално бръкнах под пуловера си и извадих ръката си съвсем мокра. Леко се надигнах доколкото ми позволяваше колана и се огледах. На пътеките между седалките нямаше никой. Всички бяха по местата си и върху много лица ясно се виждаше страх, дори се виждаше ужас. Отпуснах се и пак се опитах да се концентрирам върху филма. Но вече нищо не можех да правя нормално. Даже погледа си не можех да задържа за повече от две-три секунди върху едно нещо. Съзнанието ми беше заето със само едно, да отида до тоалетната час по-скоро. В ума ми беше само тази мисъл, огромна и страшна като океан. Като океан от урина...
Погледнах към съседката си. Загледана в екрана пред себе си, с някаква изпразнена от съдържание усмивка, старата дама изглеждаше все едно е у дома си, пред телевизора. Облегнах глава на облегалката и вперих поглед в отвора на вентилацията. Тогава се появи стюарда. Това беше момента, нямаше време за губене.
- Извинете моля... - гласът ми осезаемо трепереше.
Стюардът се спря до мен с разкрачени за стабилността крака и с две ръце се за облегалките от двете страни на пътеката. Очевидно, и на него не се харесваше ситуацията в която се намирахме.
- Знам, че момента не е много подходящ, но спешно трябва да ида до тоалетната...
- Съжалявам господине, но трябва да изчакате турбуленцията да спре.
- Имам проблеми с бъбреците. - Излъгах най-безцеремонно.
Безразличието с което стюардът вдигна рамене, направо щеше да ме разплаче.
- Изключения не се правят за никой! - Насладата, с която го каза, беше очевидна. След това се обърна и тръгна на където се беше запътил.Идваше ми да стана и да го стисна за гърлото. Дори за няколко секунди забравих за чудовищното налягане в пикочния ми мехур. Толкова вбесен бях.
Обърнах се и стиснах зъби. Бях съвсем на ясно, че ако стана рискувам да бъда глобен, но другата възможна алтернатива беше да се напикая и после – върви разправяй, че не е било от страх.
Огледах се, дали стюарда не е наблизо. Не се виждаше. С решителен жест разкопчах колана и станах. Без да обръщам внимание на изумените погледи на някои мои колеги и непознати пътници, тръгнах към най-близката тоалетна. Беше ми трудно да бързам, защото самолетът продължаваше да се тресе ужасно. Точно посягах към дръжката на врата, когато тя се отвори и от там се показа една стюардеса.
- Съжалявам госпожице, но нямах друг избор. - Отвърнах на изненадания ѝ поглед.
Момичето кимна.
- Добре, но след това се върнете бързо на мястото си.
- Разбира се! Благодаря.
Бързо заключих вратата след себе си и свалих ципа на джинсите. Само след минута,живота ми отново изглеждаше прекрасен. Вдигнах ципа и започнах да закопчавам колана когато самолетът пропадна във въздушна яма. Без да разбера, какво става, тилът ми се удари в тавана на тоалетната. Няма майтап. През ума ми премина най-нелепата мисъл: Това е последното ми пикаене....
И тогава всичко свърши. Нямаше повече тресене, нямаше ги и ужасните звуци, които се чуваха от всички посоки. Само от далече се чуваха двигателите. Докато отключвах вратата, се опитвах да овладея треперещите си пръсти.
Светлините указващи, че коланите трябва да са закопчани, все още светеха. Залитайки, стигнах до мястото си и се тръшнах върху изкуствената кожа. Старата американка не беше помръднала.
В Париж имахме почти седем часа престой до полета за София. Опитах се да поспя излегнат на кресло в чакалнята, но не можах. Опитах се и да чета, но също не се получи. В главата ми, отново и отново, се връщаше случилото се в тоалетната.
Когато стъпих на първото стъпало на стълбата по която се качвахме в самолета за София, нещо се стегна в стомаха ми. Изневиделица, без предупреждение, ме беше връхлетяла фобия към летене със самолет.
Едва издържах двата часа до кацането на софийското летище.
В началото приех този проблем с насмешка, но следващия път, когато трябваше да се кача на самолет, ми стана ясно, че нещата никак не са толкова комични, колкото ми изглеждаха. Всеки път, когато трябваше да се кача на самолет, не само че нищо не се променяше към по-добро, ами напротив, ставаха по-лоши. Стигнах до там, че помолих мой приятел лекар, да ми изпише рецепта за Ксанакс – лекарство, което се предписва при тежки психически състояния свързани с тревожност или дори паника. Ксанакса ме спаси. Всеки път, когато трябваше да пътувам със самолет, си приготвях хапченцата и малко преди да се кача в самолета ги изпивах. Чувствах се превъзходно, не му пукаше и от най-лошата турбуленция, дори се случваше да се забавлявам с мисълта, какво ли би станало, ако станем жертви на терористи. Как ли ще реагирам, ако някой мине покрай мен, в посока на пилотската кабина, въоръжен с пистолет. Нямах проблеми с полетите и със страха от тях.
От онзи полет от Антланта бяха изминали малко повече от четири години. Беше януари 2008 година. Имах прослушване в операта в Нюрнберг. Събрах най-необходимото в едно малко куфарче и бях готов за пътуването. Прослушването беше във вторник, полета беше в понеделник, а в сряда вечерта, трябваше да съм си у дома. Пътуването беше кратко и нямах нужда от много багаж.
Рано сутринта баща ми ме остави на летището в София и веднага потегли обратно към Пловдив. Чекирах багажа и седнах да пия кафе. Нямах притеснения от нищо, та нали в джоба си носех почти цял блистер с чудните бели хапченца. По някое време погледнах часовника и реших, че е време да си пия лекарството. Поръчах си минерална вода, изпих двете хапчета и след малко всичко около мен започна да става някак си нереално. Предстоеше ми приятен и лек полет. И наистина беше такъв. Всичко мина прекрасно и в ранния следобед вече бях настанен в хотела, съвсем близо до оперния театър. Реших, че няма смисъл да си опитвам да спя следобед и е много по-умно да се разходя из града. Разходката не беше особено приятна, още повече, че заваля. Реших, че една салата в някой китайски ресторант, ще ми се отрази много добре и влязох в първия, който ми се стори приличен. Наистина салата им с оризово фиде, миди и какви ли не зеленчуци беше превъзходна. Малко след осем се прибрах, изкъпах се и излегнат в леглото с дистанционно в ръка, запрехвърлях каналите.
На другата сутрин станах рано, избръснах се, взех душ и се заех да правя дихателни упражнения. До началото на прослушването имаше повече от три часа, но щях да отида в театъра по-рано, за да изключа вероятността, разните там, корейци, руснаци и прочее обичайни за прослушванията из германските опери националности, да заемат всяка възможна стая в която да мога да се разпея.
До началото оставаше около час, а аз вече бях готов и наблюдавах как другите колеги се лутат по коридорите с надеждата да намерят усамотено местенце за да подготвят гласовете си за прослушването.
На всеки се случва да очаква едно, а в последствие да се случи нещо съвсем различно. Този път беше точно такъв. Бях в превъзходна гласова форма, съвсем сигурен в ариите, което бях избрал и в идеална психическа кондиция. И точно психическата кондиция ме подведе. Нямам представа, дали заради това, че предния ден бях пил ксанакс или по някаква друга причина, но щом като пристъпих в залата и се изправих пред комисията, направо си глътнах граматиката. Такова нещо не ми се беше случвало откакто бях още студент. Краката ми се разтрепереха, гърлото ми пресъхна, а сърцето ми така заблъска гръдния ми кош, че имах чувството, че ще изпотроши всичките ми ребра.
Разбира се, изложих се тотално. Дори не ми пожелаха довиждане, когато излизах от залата. Идваше ми да се разплача от яд и безсилие. Погледите на колегите чакащи пред залата бяха откровено подигравателни.
Веднага се прибрах в хотела и се хвърлих на леглото. Машинално включих телевизора, но изобщо не разбрах какво дават. Колко дълго съм стоял с поглед забит в тавана, нямам представа. Когато станах, за да отида до тоалетната, вън вече беше тъмно. Пуснах душа и дълго стоях под горещите струи. Какво се беше объркало... нямаше значение, прослушването беше провал и точка. Както бях гол, се приближих до мивката и се облегнах на белия фаянс. Забърсах с ръка изпотеното огледало и се погледнах. Наистина изглеждах много кофти.
- Е и.... Какво направи днес, а палячо? Направо се насра, а... Да се панираш от едно нищо и никакво прослушване! Нещастник! То, какво ли друго може да се очаква от такъв страхливец като теб, Девежиев?! Да пиеш ксанакс, за да можеш да не ревнеш от шубе в скапания самолет. Като че ли, ксанаксът ще те спаси, ако нещо наистина се обърка... Що не вземеш да пиеш тия лайна и преди прослушване, а? Нещастен страхливец!
Все едно някой непознат ми говореше откъм огледалото. Но пък, ми говореше самата истина.
Избърсах се набързо и погледнах часовника. Беше почти девет... Облякох се и излязох без да имам представа, на къде съм тръгнал. От гарата си купих цигари и пушейки като комин обикалях центъра на Нюнберг почти до два, след полунощ.
Сутринта, дали от многото цигари, които бях изпушил или от нервите, главата ме болеше ужасно.
Качих се в самолета, без да съм пил от успокоителното. Така бях решил още предната вече, когато скитах из непознатите улици. Нямаше нито страх, нито дори безпокойство... нищо не изпитвах. Самолета се издигна, направи маневра, почти същата като онази, която направи френския самолет над Атланта и веднага попаднахме в турбуленция. Даже пулсът ми не се ускори.
Четирите години фобия от самолети бяха зад гърба ми.
четвъртък, 24 май 2012 г.
МЕЧТАНО ЕЖЕДНЕВИЕ
Да гледам телевизия до късно.
Да се събудя в единайсет
преди обед след това.
Да си избирам дълго вестник
на сергията отсреща
и до надвечер чак да го чета.
Да се разхождам дълго и безцелно,
по пейките на парка да седя.
Да гледам старците по кафенетата,
как хвърлят карти върху мръсните покривки
и как се карат за някоя пропусната “ръка”.
А след това да се прибирам бавно към дома.
Но нямам време за сега.....
Да се събудя в единайсет
преди обед след това.
Да си избирам дълго вестник
на сергията отсреща
и до надвечер чак да го чета.
Да се разхождам дълго и безцелно,
по пейките на парка да седя.
Да гледам старците по кафенетата,
как хвърлят карти върху мръсните покривки
и как се карат за някоя пропусната “ръка”.
А след това да се прибирам бавно към дома.
Но нямам време за сега.....
НЕОЗАГЛАВЕНО V
Като разочарование
от любовница дойде
неочаквано зимата.
Небето стана сиво
като крилете на
премръзналите гургулици.
Вятърът като закъснял метач
се мъчи да измете
споменът за есенното слънце.
Само градският часовник
оптимистично протяга
ръждивите си ръце
към пролетното равноденствие.....
от любовница дойде
неочаквано зимата.
Небето стана сиво
като крилете на
премръзналите гургулици.
Вятърът като закъснял метач
се мъчи да измете
споменът за есенното слънце.
Само градският часовник
оптимистично протяга
ръждивите си ръце
към пролетното равноденствие.....
ДИАЛОГ
-Спиш ли?
-Не, не спя.
-Какво си мислиш?
-Нищо. Нищо май че.....
-И аз за нищо не си мисля....
-До вчера бях съвсем сама....
-Сега не си.
-Не съм, обаче...
-Недей да мислиш за това.
Не си сама, това е....
-Не съм сама, но ме е страх.
-Да те е страх - това не бива.
-Това го зная, но....
-Е, стига, стига мила....
Целувки, ласки, стонове, любов.....
А утринта ще дойде толкоз скоро!
-Не, не спя.
-Какво си мислиш?
-Нищо. Нищо май че.....
-И аз за нищо не си мисля....
-До вчера бях съвсем сама....
-Сега не си.
-Не съм, обаче...
-Недей да мислиш за това.
Не си сама, това е....
-Не съм сама, но ме е страх.
-Да те е страх - това не бива.
-Това го зная, но....
-Е, стига, стига мила....
Целувки, ласки, стонове, любов.....
А утринта ще дойде толкоз скоро!
КОШМАР
Светлина.
А в нея звуци, форми.....
Образи от чужди светове.
Емоции разни -
мили, грозни.....
или пък стонове
от мъртви мигове.
Потръпване,
заплитане в чаршафа.....
Край!
Събудих се!
Ще си сваря кафе.
А в нея звуци, форми.....
Образи от чужди светове.
Емоции разни -
мили, грозни.....
или пък стонове
от мъртви мигове.
Потръпване,
заплитане в чаршафа.....
Край!
Събудих се!
Ще си сваря кафе.
СЪН
Високо, високо,
към синьото нищо на небето
се издигнах и полетях нанякъде.
Ветровете се вплетоха в битка
за правото, кой да ме носи.
Облаците плакаха
от желание да умият очите ми.
Птиците, някъде, долу
под мен, ме гледаха
със завист.
Летях…..
Летях!
А после…..
После се събудих…..
към синьото нищо на небето
се издигнах и полетях нанякъде.
Ветровете се вплетоха в битка
за правото, кой да ме носи.
Облаците плакаха
от желание да умият очите ми.
Птиците, някъде, долу
под мен, ме гледаха
със завист.
Летях…..
Летях!
А после…..
После се събудих…..
НА УЛИЦАТА
Една старица седнала на
тротоара.
Пред нея - празна кофичка
от кисело млеко.
На дъното и няколко монети….
Жълти.
А погледът и - някъде
във нищото.
Какво ли има и без това
за гледане!?
Коли и хора,
бързащи за някъде.
Дано, ако въобще я видят,
имат дребни…..
тротоара.
Пред нея - празна кофичка
от кисело млеко.
На дъното и няколко монети….
Жълти.
А погледът и - някъде
във нищото.
Какво ли има и без това
за гледане!?
Коли и хора,
бързащи за някъде.
Дано, ако въобще я видят,
имат дребни…..
понеделник, 21 май 2012 г.
ПРИВЕЧЕР VІІ.
Две лястовици
прелетяха над мен.
Потича след тях вятъра,
а после пак се заприказвахме.....
прелетяха над мен.
Потича след тях вятъра,
а после пак се заприказвахме.....
НЕОЗАГЛАВЕНО ΙV
Измъкнах си крака
от стремето и уморено
стъпих на земята.
Захвърлих меча и
разхлабих бронята.
Извадих от дисагите
си ябълка, погалих
коня и му я подадох.
Огледах се наоколо.
Бях сам…..
Кръвта по меча и по
бронята, чия е?
А мантията ми,
защо е разпокъсана?
Дори на коня ми
крилата някой е
прекършил…..
Огледах се отново.
Никой!
Полегнах уморено
в прахта.
Звездите вече
се показваха.
Събудих се.
На коня ми крилата
бяха заздравели.
Придърпах меча,
плачещ за заточване,
а бронята оставих хлабава -
горещо е!
Отново дадох ябълка
на коня и потеглихме.
Към битки срещу
демони и спомени.
от стремето и уморено
стъпих на земята.
Захвърлих меча и
разхлабих бронята.
Извадих от дисагите
си ябълка, погалих
коня и му я подадох.
Огледах се наоколо.
Бях сам…..
Кръвта по меча и по
бронята, чия е?
А мантията ми,
защо е разпокъсана?
Дори на коня ми
крилата някой е
прекършил…..
Огледах се отново.
Никой!
Полегнах уморено
в прахта.
Звездите вече
се показваха.
Събудих се.
На коня ми крилата
бяха заздравели.
Придърпах меча,
плачещ за заточване,
а бронята оставих хлабава -
горещо е!
Отново дадох ябълка
на коня и потеглихме.
Към битки срещу
демони и спомени.
НА УЛИЦАТА
Една старица седнала на
тротоара.
Пред нея - празна кофичка
от кисело млеко.
На дъното и няколко монети….
Жълти.
А погледът и - някъде
във нищото.
Какво ли има и без това
за гледане!?
Коли и хора,
бързащи за някъде.
Дано, ако въобще я видят,
имат дребни…..
тротоара.
Пред нея - празна кофичка
от кисело млеко.
На дъното и няколко монети….
Жълти.
А погледът и - някъде
във нищото.
Какво ли има и без това
за гледане!?
Коли и хора,
бързащи за някъде.
Дано, ако въобще я видят,
имат дребни…..
НЕОЗАГЛАВЕНО ΙΙΙ
Една звезда отрони се
и падна някъде,
къде не знам…….
Търкулна се по бузата
на времето, одра лицето
на нощта
и всичко свърши.
Така и твоя поглед
ме одра,
жигоса ме,
сърцето ми беляза,
и избяга!
А ти дори не се усмихна!
Направо, мисля си,
не ме и забеляза…….
Напротив забеляза ме,
но само толкоз!
Погледна ме
и ме жигоса!
Беляза ми сърцето
и избяга!
Една звезда отрони се
и падна…..
не знам къде,
но ако друга я последва,
вече зная,
за какво да я помоля!
и падна някъде,
къде не знам…….
Търкулна се по бузата
на времето, одра лицето
на нощта
и всичко свърши.
Така и твоя поглед
ме одра,
жигоса ме,
сърцето ми беляза,
и избяга!
А ти дори не се усмихна!
Направо, мисля си,
не ме и забеляза…….
Напротив забеляза ме,
но само толкоз!
Погледна ме
и ме жигоса!
Беляза ми сърцето
и избяга!
Една звезда отрони се
и падна…..
не знам къде,
но ако друга я последва,
вече зная,
за какво да я помоля!
събота, 19 май 2012 г.
БОГ ИЛИ СЛЕДСТВИЕ И ПРИЧИНА?
Да разчистя съзнанието си от всичко излишно, да оставя мислите ми плуват спокойно през времето и нито една от тях да не се спира в мен и да ме отравя с присъствието си. Да премахна всяко чувство, всяка емоция, всеки мисловен образ, който, дали е радостен, лъчезарен, дали е ехо от нещо от миналото, дали ме прави щастлив или тъжен, апатичен или гневен , все едно – оставя някакъв белег в ума ми. А, кой иска белези, пък били те и от нещо което, може би, го е радвало някак си...
Това е мое желание. Всъщност, това е желание на всяко човешко същество. Дори на ВСЯКО СЪЩЕСТВО, не само човешко, дори и амебите искат същото, но не всяко същество го осъзнава...
Има един американски професор, Боб Търман се казва. Та, този професор е будист и в една лекция казва следното: (цитирам по памет) „Ние сме пристрастени към страданието, защото когато се избавим от него, колкото и за кратко да е, страшно много се кефим на щастието, което неминуемо го следва.“
Много е вярно, но дали това е правилния подход.
Много и различни мнения могат да бъдат чути, стига човек да се постарае да попита. Даже, колкото повече пита, толкова повече различни мнения ще чуе. Ако попита някой християнин, то вероятно, ще чуе, че така е решил Бог. Бог е решил, как да се случват нещата в живота ни, предрешил е съдбата ни и, дали ни харесва или не, нещата стоят така. По принцип, това е обичайния отговор, който ще чуете от повечето силно вярващи християни, особено от тези, принадлежащи към по-радикалните течения на тази традиция. Едва ли обаче ще чуете смислен отговор на въпроса „ А за какво му е на Бог да постъпва с живота (по подразбиране, всичко във вселената, включително и живота на все що шава под небето, е в ръцете му.) по толкова различен, странен, необясним, несправедлив, жесток, щедър, любящ, благороден, благодатен.... (хайде стига толкова, а?) начин.“
Това е волята му и – точка.
Мен винаги, точно ТОЗИ отговор ме е смущавал.
По подобен или по съвсем същия начин ще ви отговорят и хора, изповядващи Юдаизъм или Ислям. Това, разбира се, не е странно, тъй като и трите религиозни системи имат един и същ корен. Аз имам приятели от средите и на трите традиции и, макар не с всички и рядко, съм дискутирал тази тема, но винаги, без изключение, разговорът е спирал в момента, в който съм си позволявал да изразя мнението си, че това за Божията воля е едно оправдание, ни повече, ни по-малко.
Точно така – оправдание. Съвършеното оправдание.
Какво значи думата „Оправдание“.
Според Българския тълковен речник, „Оправдание“ значи: „Довод, доказателство, с които може да се извини, обясни нещо.“
Аз бих допълнил, че този довод или доказателство, служат не само за обяснение и доказване, а и за ОТХВЪРЛЯНЕ на вината за дадено нещо, ако я има разбира се.... Да, но понеже, природата не търпи едно нещо просто да изчезне, то трябва да се появи някъде другаде, може и да не в съвсем същата форма, но това е подробност. Законът си е закон. Оправдаем ли се, изтъкнем ли довод или причина за нещо, отхвърлим ли вината си,ние трябва да намерим на кого или какво да я прехвърлим. Всъщност, същото важи и за положителните ни деяния и за заслугите ни, но странно, не сте ли забелязали, че сме далеч по-малко склонни да отхвърляме от нас неща, които са добри, които са допринесли с нещо добро на нас или на околните, отколкото когато сме сгафили. Но да се върнем на темата. Направили сме нещо кофти, случило ни се е нещо ужасно, търсим причината или виновника и, о чудо, ама разбира се, как не се сетихме по-рано.... Ми, да. Бог така е решил. Супер. Върха. Всичко си е на мястото. Той е ОТГОВОРЕН. Той и само Той.
„Госпожице, вие сляпа ли бяхте, та не видяхте, че водачът на колата пред вас намалява скоростта и смляхте новичкия му автомобил?“
„Ма`ни се, ве старшинка, мани се да й строша врата на тая кифла тъпа....“
„Спокойно господине, кифл... пардон, госпожицата ще обясни и ще си понесе последствията!“
„Ами, видях го, господин катаджия, но точно в този момент, по волята Божия забравих, кой точно педал се натиска, за да спре колата... Алилуя!“
Или пък:
„Подсъдими, имате думата, да обясните в своя защита, защо принудихте непълнолетната жертва да ви прави орален секс и след това я пребихте?“
„Господин съдия, същата вечер, когато това се случи, по Божие изволение, попаднах в едно заведение, където музиката беше много предразполагаща, мастиката забележително студена, а госпожицата ми се стори много красива и готова за приключения и аз просто станах проводник на волята Му! И, ако позволите, ще ви поправя. Пребих я преди това, а не след! Ще се опъва на волята Му, мамка й и к...“
„Ама, как така?! Защо Бог, а не дявола обвинявате, че ви е накарал да извършите това гнусно деяние?“
„Защото, дори и сатаната да ме е накарал, ако Бог не го искаше, то нямаше да се случи!А той знае всичко, във всеки момент и всичко се случва по неговата воля! Даже идеята да не е била негова! Настоявам за оправдателно присъда!“
Примери, измислени, или не, могат да се дават до безкрайност, но съм сигурен, че схванахте идеята ми. Всъщност, примерите, които набързо надрасках по-горе, не се отнасят към изповядващите конкретна религия. Те могат да са актуални към изповядващи коя да е религиозна, монотеистична традиция.
Ама вие, да не си помислите сега, че съм седнал да ви давам акъл, как да живеете и в какво да вярвате... Няма такова нещо. Едно от нещата, в които аз безусловно вярвам е свободата на мисълта. Всяко живо същество, човек, животно или растение, идва на тази планета свободно- Така е било през цялото безначално време и навсякъде. И понеже, всеки е изначално свободен, то всеки има право да вярва в каквато си избере метафизична философия и да я изповядва свободно и открито.
Аз, за себе си, съм избрал да вярвам, че нещата се случват, не по волята на някакво свръхвисше същество, а защото това, което се случва е узрелия резултат на комбинация от причина(и), условие(я) и обстоятелство(а). А всички тези причини, условия и обстоятелства, на свой ред, също се явяват резултати на неща, случили се преди.
През последните, две – три десетилетия, много смели и авангардно мислещи учени, работещи в областта на квантовата физика, все по-често достигат до един извод, който източните философии, или поне повечето от тях, приемат за безусловен факт. А именно, че за да съществува даден обект или явление във Вселената, трябва да има ум или, ако предпочитате интелект, който да го регистрира и осмисли, който да го наблюдава. Звучи странно, но е така. Също така, странно звучи и факта, че съзнанието ни може, съвсем непосредствено, да влияе на света около нас.
Сега е момента да се върна към началото на това писание.
Защо бих искал да изчистя ума си от илюзии, емоции и прочее негови проявления. Защото дори и една наглед мъничка, незначителна, кратка мисъл, може и носи след себе си последствия, а последствията не винаги ни харесват, нали... Всичко, което си помислим, изговорим или направим, няма как да не предизвика промени в света, които рано или късно, като ехо ще се върнат при източника си. При нас... И когато тези промени не ни харесват, започваме да търсим оправдания, винаги го правим, но дали ще ги намерим или не, дали ще прехвърлим вината на някой друг, пък бил той и Бог, няма как да се спасим от последствията. А, защо в началото казах, че това е желание на всяко същество. Защото, макар и не всяко същество да го осъзнава реално, дълбоко в подсъзнанието има едно единствено желание и всички други плодове на ума идват от него. Това желание е стремежът към щастие, щастие, които никога да не се изчерпва и никога да не бъде заменено от страданието. И, както казахме по-горе, за да съществува нещо трябва да има ум, който да го осъзнае, то всичко е проявление на ума , а когато той е чист от заблуди, емоции и привързаности, то и света около нас ще е чист....
Та.... така де......
П.П. В горното изразих, съвсем на кратко, личното си мнение по някои въпроси. Не си позволявам да давам крайни оценки за една или друга религиозна традиция. Дълбоко вярвам, че както Християнството, така и Юдаизма и Исляма, а също така и другите религии, имат своята положителна и дълбока морална основа, благодарение на която са вдъхновявали и вдъхновяват и до сега много хора за един живот в полза и за благото на цялото човечество и неговия прогрес.
Термини като „страдание“, „привързаност“, „ум“ и други, употребени по-горе, са употребени не в широкия им смисъл, а според тълкуването им от източните философии, в частност от Будизма, но това тълкуване не беше предмет на горенаписаното.
Това е мое желание. Всъщност, това е желание на всяко човешко същество. Дори на ВСЯКО СЪЩЕСТВО, не само човешко, дори и амебите искат същото, но не всяко същество го осъзнава...
Има един американски професор, Боб Търман се казва. Та, този професор е будист и в една лекция казва следното: (цитирам по памет) „Ние сме пристрастени към страданието, защото когато се избавим от него, колкото и за кратко да е, страшно много се кефим на щастието, което неминуемо го следва.“
Много е вярно, но дали това е правилния подход.
Много и различни мнения могат да бъдат чути, стига човек да се постарае да попита. Даже, колкото повече пита, толкова повече различни мнения ще чуе. Ако попита някой християнин, то вероятно, ще чуе, че така е решил Бог. Бог е решил, как да се случват нещата в живота ни, предрешил е съдбата ни и, дали ни харесва или не, нещата стоят така. По принцип, това е обичайния отговор, който ще чуете от повечето силно вярващи християни, особено от тези, принадлежащи към по-радикалните течения на тази традиция. Едва ли обаче ще чуете смислен отговор на въпроса „ А за какво му е на Бог да постъпва с живота (по подразбиране, всичко във вселената, включително и живота на все що шава под небето, е в ръцете му.) по толкова различен, странен, необясним, несправедлив, жесток, щедър, любящ, благороден, благодатен.... (хайде стига толкова, а?) начин.“
Това е волята му и – точка.
Мен винаги, точно ТОЗИ отговор ме е смущавал.
По подобен или по съвсем същия начин ще ви отговорят и хора, изповядващи Юдаизъм или Ислям. Това, разбира се, не е странно, тъй като и трите религиозни системи имат един и същ корен. Аз имам приятели от средите и на трите традиции и, макар не с всички и рядко, съм дискутирал тази тема, но винаги, без изключение, разговорът е спирал в момента, в който съм си позволявал да изразя мнението си, че това за Божията воля е едно оправдание, ни повече, ни по-малко.
Точно така – оправдание. Съвършеното оправдание.
Какво значи думата „Оправдание“.
Според Българския тълковен речник, „Оправдание“ значи: „Довод, доказателство, с които може да се извини, обясни нещо.“
Аз бих допълнил, че този довод или доказателство, служат не само за обяснение и доказване, а и за ОТХВЪРЛЯНЕ на вината за дадено нещо, ако я има разбира се.... Да, но понеже, природата не търпи едно нещо просто да изчезне, то трябва да се появи някъде другаде, може и да не в съвсем същата форма, но това е подробност. Законът си е закон. Оправдаем ли се, изтъкнем ли довод или причина за нещо, отхвърлим ли вината си,ние трябва да намерим на кого или какво да я прехвърлим. Всъщност, същото важи и за положителните ни деяния и за заслугите ни, но странно, не сте ли забелязали, че сме далеч по-малко склонни да отхвърляме от нас неща, които са добри, които са допринесли с нещо добро на нас или на околните, отколкото когато сме сгафили. Но да се върнем на темата. Направили сме нещо кофти, случило ни се е нещо ужасно, търсим причината или виновника и, о чудо, ама разбира се, как не се сетихме по-рано.... Ми, да. Бог така е решил. Супер. Върха. Всичко си е на мястото. Той е ОТГОВОРЕН. Той и само Той.
„Госпожице, вие сляпа ли бяхте, та не видяхте, че водачът на колата пред вас намалява скоростта и смляхте новичкия му автомобил?“
„Ма`ни се, ве старшинка, мани се да й строша врата на тая кифла тъпа....“
„Спокойно господине, кифл... пардон, госпожицата ще обясни и ще си понесе последствията!“
„Ами, видях го, господин катаджия, но точно в този момент, по волята Божия забравих, кой точно педал се натиска, за да спре колата... Алилуя!“
Или пък:
„Подсъдими, имате думата, да обясните в своя защита, защо принудихте непълнолетната жертва да ви прави орален секс и след това я пребихте?“
„Господин съдия, същата вечер, когато това се случи, по Божие изволение, попаднах в едно заведение, където музиката беше много предразполагаща, мастиката забележително студена, а госпожицата ми се стори много красива и готова за приключения и аз просто станах проводник на волята Му! И, ако позволите, ще ви поправя. Пребих я преди това, а не след! Ще се опъва на волята Му, мамка й и к...“
„Ама, как така?! Защо Бог, а не дявола обвинявате, че ви е накарал да извършите това гнусно деяние?“
„Защото, дори и сатаната да ме е накарал, ако Бог не го искаше, то нямаше да се случи!А той знае всичко, във всеки момент и всичко се случва по неговата воля! Даже идеята да не е била негова! Настоявам за оправдателно присъда!“
Примери, измислени, или не, могат да се дават до безкрайност, но съм сигурен, че схванахте идеята ми. Всъщност, примерите, които набързо надрасках по-горе, не се отнасят към изповядващите конкретна религия. Те могат да са актуални към изповядващи коя да е религиозна, монотеистична традиция.
Ама вие, да не си помислите сега, че съм седнал да ви давам акъл, как да живеете и в какво да вярвате... Няма такова нещо. Едно от нещата, в които аз безусловно вярвам е свободата на мисълта. Всяко живо същество, човек, животно или растение, идва на тази планета свободно- Така е било през цялото безначално време и навсякъде. И понеже, всеки е изначално свободен, то всеки има право да вярва в каквато си избере метафизична философия и да я изповядва свободно и открито.
Аз, за себе си, съм избрал да вярвам, че нещата се случват, не по волята на някакво свръхвисше същество, а защото това, което се случва е узрелия резултат на комбинация от причина(и), условие(я) и обстоятелство(а). А всички тези причини, условия и обстоятелства, на свой ред, също се явяват резултати на неща, случили се преди.
През последните, две – три десетилетия, много смели и авангардно мислещи учени, работещи в областта на квантовата физика, все по-често достигат до един извод, който източните философии, или поне повечето от тях, приемат за безусловен факт. А именно, че за да съществува даден обект или явление във Вселената, трябва да има ум или, ако предпочитате интелект, който да го регистрира и осмисли, който да го наблюдава. Звучи странно, но е така. Също така, странно звучи и факта, че съзнанието ни може, съвсем непосредствено, да влияе на света около нас.
Сега е момента да се върна към началото на това писание.
Защо бих искал да изчистя ума си от илюзии, емоции и прочее негови проявления. Защото дори и една наглед мъничка, незначителна, кратка мисъл, може и носи след себе си последствия, а последствията не винаги ни харесват, нали... Всичко, което си помислим, изговорим или направим, няма как да не предизвика промени в света, които рано или късно, като ехо ще се върнат при източника си. При нас... И когато тези промени не ни харесват, започваме да търсим оправдания, винаги го правим, но дали ще ги намерим или не, дали ще прехвърлим вината на някой друг, пък бил той и Бог, няма как да се спасим от последствията. А, защо в началото казах, че това е желание на всяко същество. Защото, макар и не всяко същество да го осъзнава реално, дълбоко в подсъзнанието има едно единствено желание и всички други плодове на ума идват от него. Това желание е стремежът към щастие, щастие, които никога да не се изчерпва и никога да не бъде заменено от страданието. И, както казахме по-горе, за да съществува нещо трябва да има ум, който да го осъзнае, то всичко е проявление на ума , а когато той е чист от заблуди, емоции и привързаности, то и света около нас ще е чист....
Та.... така де......
П.П. В горното изразих, съвсем на кратко, личното си мнение по някои въпроси. Не си позволявам да давам крайни оценки за една или друга религиозна традиция. Дълбоко вярвам, че както Християнството, така и Юдаизма и Исляма, а също така и другите религии, имат своята положителна и дълбока морална основа, благодарение на която са вдъхновявали и вдъхновяват и до сега много хора за един живот в полза и за благото на цялото човечество и неговия прогрес.
Термини като „страдание“, „привързаност“, „ум“ и други, употребени по-горе, са употребени не в широкия им смисъл, а според тълкуването им от източните философии, в частност от Будизма, но това тълкуване не беше предмет на горенаписаното.
петък, 18 май 2012 г.
НЕОЗАГЛАВЕНО II
Веднъж ли,
дваж ли…….
Губих те,
намирах те…..
А после плаках,
скрил глава
в скута ти.
Вплитах пръстите си
в твоите и
тайно се надявах
пак да те загубя,
за да те търся пак,
и пак да те намеря….
дваж ли…….
Губих те,
намирах те…..
А после плаках,
скрил глава
в скута ти.
Вплитах пръстите си
в твоите и
тайно се надявах
пак да те загубя,
за да те търся пак,
и пак да те намеря….
ПЕСИМИСТИЧНО НАСТРОЕНИЕ
Не знам дали е
важно да го кажа.
Не знам дали е
истина дори……
Около мен светът
се разрушава,
а времето лети, лети……
И никой май не го
интересува, че “утре”
може и да няма….
че може и да няма
“Аз” и “Ти”……..
Не знам дали е
важно да го кажа….
(аз, майче доста се замислих)
Светът около мен
не бърза, май,
да рухва!
А времето……
то нека си лети!
важно да го кажа.
Не знам дали е
истина дори……
Около мен светът
се разрушава,
а времето лети, лети……
И никой май не го
интересува, че “утре”
може и да няма….
че може и да няма
“Аз” и “Ти”……..
Не знам дали е
важно да го кажа….
(аз, майче доста се замислих)
Светът около мен
не бърза, май,
да рухва!
А времето……
то нека си лети!
ДАЛИ?
Дали времето би спряло,
ако го помоля?
Дали, дори обърнало
би своя ход?
Не зная, а не искам и да
зная!
Отново бих живял
пак същия, почти пак
същия живот!
ако го помоля?
Дали, дори обърнало
би своя ход?
Не зная, а не искам и да
зная!
Отново бих живял
пак същия, почти пак
същия живот!
29-ТИ СЕПТЕМВРИ
Прозорец,
облак,
къс небе…..
Липа отсреща,
Гургулица…..
Кафяв, порутен,
стар комин.
Под него стари
керемиди…..
Прозорецът е
май че за ремонт…….
Листата на липата
пожълтяват.
А облакът изчезна,
кой го знае на къде?!
И гургулицата не гука.
Иде есен…….
облак,
къс небе…..
Липа отсреща,
Гургулица…..
Кафяв, порутен,
стар комин.
Под него стари
керемиди…..
Прозорецът е
май че за ремонт…….
Листата на липата
пожълтяват.
А облакът изчезна,
кой го знае на къде?!
И гургулицата не гука.
Иде есен…….
УВИ!
Тъй, както есенните
листи падат бавно,
без да бързат,
така и дните от живота
отминават……
Усмивки, радост, щастие,
любови - всичко се стопява
и се превръща в туй, което
е било в началото.
В забрава……..
“О миг, поспри, ти толкова
си хубав…….”
Но Гьоте няма го отдавна…..
А времето превръща всичко
в пепел и даже спомен не остава!
И тъй върти се кръговратът -
едно отива си, но друго
следва го веднага…….
листи падат бавно,
без да бързат,
така и дните от живота
отминават……
Усмивки, радост, щастие,
любови - всичко се стопява
и се превръща в туй, което
е било в началото.
В забрава……..
“О миг, поспри, ти толкова
си хубав…….”
Но Гьоте няма го отдавна…..
А времето превръща всичко
в пепел и даже спомен не остава!
И тъй върти се кръговратът -
едно отива си, но друго
следва го веднага…….
четвъртък, 17 май 2012 г.
ПРИВЕЧЕР ІV.
Въздухът трепти.
Прохладни се сенките на дъбовете.
Щурците вече ми пеят.
Последните лъчи на слънцето са златни.....
Прохладни се сенките на дъбовете.
Щурците вече ми пеят.
Последните лъчи на слънцето са златни.....
ЧЕРВЕЯТ НА ВРЕМЕТО
Загубих се докато
търсех Червея на Времето.
....а търсех го, за да го стъпча....
За да го стъпча, понеже
гризе непрестанно корена
на моята лоза - живот!
Изгубих се...
Но пак ще се намеря!
И пак ще гоня Времето
опитващо се да изгризе
жилавите корени
на моята лоза - живот...
търсех Червея на Времето.
....а търсех го, за да го стъпча....
За да го стъпча, понеже
гризе непрестанно корена
на моята лоза - живот!
Изгубих се...
Но пак ще се намеря!
И пак ще гоня Времето
опитващо се да изгризе
жилавите корени
на моята лоза - живот...
ЛЮБОВ....
Любов....
Жадувана и чакана ...
Като разхлаждащ, летен дъжд.
И също като него
толкова разочароваща...
със задухата, лепнеща по гърлото,
минути след като
дъждът и любовта
са вече спомен...
Жадувана и чакана ...
Като разхлаждащ, летен дъжд.
И също като него
толкова разочароваща...
със задухата, лепнеща по гърлото,
минути след като
дъждът и любовта
са вече спомен...
СМИСЪЛЪТ НА ЕДНА СМЪРТ
....и ще се плъзне
погледът ми по керемидите,
с надеждата да си припомня
мястото, където често гълъбът
почиваше преди да остарее
и в смъртта си да нахрани котките...
погледът ми по керемидите,
с надеждата да си припомня
мястото, където често гълъбът
почиваше преди да остарее
и в смъртта си да нахрани котките...
ДИЛЕМА
Като пламъкът на
догаряща свещ
гледана през чаша
евтино вино,
се размива образа на
и без това
недобре формулираното
щастие...
Дали да изпия
чашата на живота
за да видя ясно
къде е щастието?
Или...
по-добре да духна
пламъка на надеждата,
че ще го намеря...?
догаряща свещ
гледана през чаша
евтино вино,
се размива образа на
и без това
недобре формулираното
щастие...
Дали да изпия
чашата на живота
за да видя ясно
къде е щастието?
Или...
по-добре да духна
пламъка на надеждата,
че ще го намеря...?
ЕЛА....
Ела, седни до мен
или пък по-добре
във скута ми седни...
Седни във скута ми
и замълчи...
Така да помълчим
и двамата...
В откраднатите
няколко минути,
насред забързания ден,
каквото и да почнем
да говорим ще трябва
по средата му да спрем.
Ела, седни във скута ми.
В откраднатите
няколко минути,
нека просто помълчим....
или пък по-добре
във скута ми седни...
Седни във скута ми
и замълчи...
Така да помълчим
и двамата...
В откраднатите
няколко минути,
насред забързания ден,
каквото и да почнем
да говорим ще трябва
по средата му да спрем.
Ела, седни във скута ми.
В откраднатите
няколко минути,
нека просто помълчим....
НЕОЗАГЛАВЕНО
Като сълзи се ронят късчета
от мазилката по каменният зид...
Сълзи от обида към
мълчаливата ехидност на времето.
И само гущерчето, кой знае кога
заселило се под улука, се радва
на новите прохладни дупки по стената.
Само времето не се интересува от нищо!
от мазилката по каменният зид...
Сълзи от обида към
мълчаливата ехидност на времето.
И само гущерчето, кой знае кога
заселило се под улука, се радва
на новите прохладни дупки по стената.
Само времето не се интересува от нищо!
сряда, 16 май 2012 г.
ПОРТФЕЙЛЪТ
Разказ
Влагата във въздуха ставаше все повече с всяка изминала минута. Скоро щеше да заръми. Щеше да бъде онзи отвратителен ситен дъжд, от който няма спасение дори и да отвориш чадър. Въздухът просто носи в себе си почти невидимите капчици и ги завира из дрехите ти. Типично за късната есен време.
Момчето чакаше. Бяха минали около трийсет минути от края на представлението. Пиесата беше от някакъв поляк, натрупал състояние с мятане на драматургични лайна по останалия в миналото комунистически режим. Неволно се усмихнах, ”смелчага” е този поляк. Бях решил и с него да си поговорим. Може пък и на него да съм ПОЛЕЗЕН?
Погледнах към момчето – горкия, не се сещаше да се скрие в служебния вход на театъра, толкова беше притеснен. Отново се усмихнах. Обичам влюбените. Много бързо се съгласяват да им ПОМОГНА. Какви критики по мой адрес, какви речи ми е държал Ури по този въпрос. Направо изтръпнах от реалната възможност, ей сегичка да чуя благия му глас зад мен.
Минутите течаха много, много бавно. Не че за мен някога е имало значение, но определено ми беше омръзнало.
”Клиента” ми беше хубаво момче, но само толкова. Такива като него ги има милиони - малко над средния ръст с евтини дрехи. Освен това беше направо смешен с тази роза в ръка. Поне да беше червена. Бяла роза, като за погребение, а не за ухажване. Глупак с глупак, мина през ума ми. Но от друга гледна точка ако, не беше глупак аз нямаше да съм там. Нямаше да има нужда от мен. Просто, ако не беше глупак, нямаше да се влюби в актриса. Не и в ТАЗИ ........... актриса.
Стоп.... Край на разсъжденията.
Започваше се. Артистите започваха да излизат. Премиерата на въпросната пиеса беше минала преди седмица и затова на служебния вход нямаше никой освен момчето, а и времето допълнително допринасяше за това.
Изненадващо дори и за мен първа излезе тя. Изненадващо, защото ако се беше сетила, едва ли щеше да пропусне шанса да си придаде допълнителна тежест с едно, още по-голямо закъснение. Изобщо излишното й надуване й беше до някъде простено, все пак не всяко осемнайсет годишно момиче играе в професионални театрални постановки. Впрочем, тя не беше професионална актриса. Учеше в музикалното училище за оперна певица, а актьорско майсторство учеше в един театрален курс, воден от режисьора на въпросната пиеса. Горкото момче, ако знаеше какви таланти има тя освен актьорския (доста малък впрочем) и как ги проявява спрямо дъртия сладострастник, по скоро би отишло в манастир, отколкото да дава пари за рози и да мръзне, сврян на завет някъде до служебния вход на театъра
Въпреки, че вече я познавах идеално, бързо я огледах отново. Да, доста привлекателна, но нищо повече. Беше малко под средния ръст, с доста пухкави бедра и едър задник. Талията й беше много тънка и това още повече подчертаваше размерите на нещата под нея. Бюстът беше не много едър, но пък затова много стегнат и някак все още детски. Имаше широка шия и почти римски нос, който в комбинация с голямата, обилно покрита с червило уста й предаваше доста вулгарен вид. Очите й бяха с форма и цвят на бадем. Вероятно си мислеше че те са едно от най-силните й оръжия, но направо бъркаше. Погледа й не само, че не беше пронизващ, ами беше направо глупав. Най-впечатляващото в нея беше косата й. Сякаш природата беше направила грешка, като беше дала толкова красива коса на ТАКОВА момиче. Не беше боядисана, просто нямаше нужда. Беше с кестеняв цвят, в който имаше едва забележим зеленикав оттенък. Създаваше впечатление за безброй златни искри, които сякаш падаха по цялата й дължина - от върха на главата до едрия ханш. Не беше къдрена, беше идеално права и къдренето само щеше да развали цялата тази красота.
- Тази вечер си страхотна!
Гласът му звучеше сякаш току що беше преодолял задавяне. Очевидно много се вълнуваше.
- Мерси! – Отговори тя, без даже да погледне розата, която той й навря почти в устата от бързане да й я даде. - - Съжалявам миличък, но днес няма да можем да се видим. От това викане на сцената гласът ми се умори, а утре имам час с корепетитора си. Ще уча “Травиата”!
Чак сега той забеляза таксито, което беше спряло на ъгъла, в началото на улицата.
- Ама аз днес взех заплата и мислех да ........
- Утре може.
“То пък една заплата” - чух мислите й.
Вече почти усещах вкуса на много скъпото уиски, което само след минути щеше да пие в апартамента на банковия служител, с който се беше запознала преди седмица и вече беше решила твърдо да раэдели с дългогодишната му приятелка!
Таксито потегли точно в противоположната посока на тази, в която трябваше да тръгне, ако отиваше към квартала, в който живееше и този факт накара стомаха на момчето да се сгърчи от болка. Вече занеше, какво ще се случи скоро!
Ходеше с нея от има – няма година. В началото всичко вървеше добре. Излизаха всеки ден, любеха се често и понякога се събираха с приятели - в повечето случаи нейни. Това бяха момчета и момичета от музикалното, всички до един надменни и самонадеяни тъпаци, които си мислеха, че да имаш глас малко повече от другите е гаранция за световна кариера. До един мои потенциални КЛИЕНТИ! Едва ли има по-хубава професия от моята! Винаги има някой, който и за нещо дребно ще си даде дори душата!
Момчето бавно тръгна към ъгъла, от който тръгна таксито. Ръката му още държеше розата, по-мъртва от всякога. Сякаш беше забравил за нея. Запалих цигара и го загледах как се отдалечава. Не бързах. Знаех къде отива. Пък и всички КЛИЕНТИ са по-лесни, когато са леко пияни. Вече ми беше клиент без дори да подозира за съществуването ми.
Масата, на която беше седнал в бистрото, в което напоследък все по-често влизаше, беше много подходяща за неговото състояние. Беше в един ъгъл, за четирима души и бе заобиколена от три други по-големи маси. Това я правеше незабележима.
- Може ли да седна?
- Има съвсем празни маси. - гласът му беше безизразен. Дори не ме погледна. Без
да питам отново дръпнах стола и седнах.
- Водка, от евтината, а?
- Казах Ви, че има други маси. – чак сега ме погледна. Обикновено в първия поглед на клиентите ми ясно виждах изписан интуитивния им ужас от мен, но при него имаше по-скоро досада.
- За няма и час си изпил три големи - продължих аз, без да обръщам внимание на това, което ми каза. - Ако допиеш тази утре няма да можеш да мислиш от махмурлука, който ще те мъчи.
- Какво да бъде? - попита сервитьорката.
- Бутилка уиски, от най-скъпото. И махнете питието на приятеля ми. И той ще пие уиски!
Сервитьорката така изчезна, че чак ме изненада!
- Кой сте вие и откъде на къде ще пия уиски с напълно непознат човек като вас?
Изглеждаше доста озадачен.
- Тя вече пи уиски тази вечер, сега е твой ред .
- Коя “тя”? – изумлението му нарастваше.
- Бети, коя друга! – това беше името й.
- От къде знаете, че пие уиски? – от изненада забрави да ме попита, от къде я познавам.
- Казах, че е пила, а сега прави нещо, което за момента ще запазя в тайна.
В този момент дойде келнерката с уискито, кофичка с лед и голяма стъклена купа със соленки.
- Това е от шефа. Черпи Ви!
- Аз пък черпя с тях кучето ви, обича ги много!
Челюстта на сервитьорката увисна
- От къде знаете, че........
- Ще ви повикам, когато имаме нужда от вас! - в тона ми имаше малко повече от покана да се разкара и, за да подсиля ефекта и подадох соленките.
Налях първо на него и му сложих едно кубче лед, точно както го предпочиташе. Покрай нея и ония парвенюта – приятелчетата й, му се случваше да пие уиски по-често отколкото преди да се запознаят.
- За общия ни успех! - вдигнах моята чаша и я изпих на веднъж - Айде де, има още цяла бутилка.
Все още гледаше сякаш всичко това не го касаеше.
- Кой сте вие? - този път вече усетих и страх.
- Алекзандър Бадон, за по-кратко Абадон. На твоите услуги!
- От къде ме познавате? Виждам ви за първи път... - Вече беше уплашен наистина.
- Аз познавам всичките си клиенти! Такава ми е работата.
- К’ви клиенти бе...Аз си тръгвам!
- Прав ти път, но съм длъжен да ти кажа, че я губиш и знаеш това, а аз мога да ти помогна, за което гарантирам!
- Че я губя го знам, както казвате, но мисля, че мога и сам да се справя . Другата седмица започвам нова работа и тогава ще........
- Това не помага! Конкуренцията ти работи в банка.
- Нямам конкуренция! Просто....
- Маркова козметика, бижута, нови обувки и чанта. Всичко това за по-малко от седмица! Сигурно голяма стипендия взема, а?
Иронията ми по-скоро го сепна, от колкото да го засегне.
- Не съм я питал. Забелязах, но си мислих, че е от хонорара в театъра. Значи наистина я познаваш!
- В театъра й плащат като на ученичка. - започваше да схваща. - Виж сега, тя вече се мисли за голяма работа, за това хвърчи на високо, та оня банкер, й идва тъкмо на време. Значи него го елиминираме, тебе те правим такъв, какъвто ще й харесаш и - готово!
- И колко ще ми струва? Както сам твърдиш, че знаеш, аз не съм богат!
- Би ли погледнал колко пари имаш в теб?
- Ами колко... Бръкна във вътрешния джоб на якето си и измъкна един доста старичък портфейл. - Има-няма..... А! – Викът му привлече доста погледи. - Кво е т`ва бе! Какви са тия пари ?
- Шт! Това са твои пари и аз не ги искам. Всъщност аз ги сложих там, но го приеми, като малък, приятелски жест! Аз не работя за пари.
- Вижте какво, не знам кой сте и как сте ми пъхнали тези пари в портфейла, но това въобще не ми харесва!
- Ако не искаш да ползваш услугите ми, тези пари си остават твои!
- Тогава как ще ви се отплатя господин Абарон?
- Абадон.- поправих го. - Много просто! Ще ми дадеш душата си!
Смехът му беше абсолютно истински, от сърце.
- И аз съм чел Гьотеееееееее.......
Гласът му направи възходящо кресчендо и замря за секунда някъде между до и до-диез от втора октава, преди да изчезне. Не ми костваше нищо да го направя и то само с поглед.
- Нищо смешно няма! Гьоте беше друг случай, колегата ми доста се постара на времето.
- Значи ти си дявол? – гледаше ме сякаш бях забравил да си сваля рогата.
- Предпочитам квалификацията “ангел на мрака”, въпреки че за доста хора съм само ангел!
- И трябва ли да подпиша нещо? - Доста бях изненадан. Една от най-лесните ми жертви, пардон, клиенти.
- Това отпадна като изискване около сто години след Гьоте. И едно ръкостискане стига.
- Как ще действаме? – Вече беше трезвен и навит да прави всичко, което му кажа.
- За банкерчето ще се погрижа аз. Останалото ще свършат парите ти. Не се притеснявай, няма да свършат. Искаш ли да се убедиш? - Той кимна. – Извади всички пари от портфейла, след това го затвори и го отвори отново. Давай!
На момента направи, каквото му казах и когато отвори портфейла отново очите му светнаха.
- Значи наистина си дявол! - В погледа му вече имаше само уважение.
- Приемаш ли? Ако сега откажеш, оставаш само с тези пари! Приемеш ли - печелиш нея за цял живот, плюс вълшебния портфейл, само той ще ти върши работа, не го сменяй с друг и не го губи! Друг такъв няма да намериш. Аз няма да ти дам, а друг колега нямаш право да молиш за услуга. Душата ти ще взема, когато ти дойде времето да мреш, срок няма! Съгласен ли си?
- Да!
Стиснахме си ръцете и се разбрахме след една година на същата дата да се срещнем в това заведение, за да ми разкаже, какво се е случило.
Годината която измина беше доста скучна. Няколко локални войни в Азия, малка епидемия от шап в централна Европа. В България законния цар заимства похватите на камбоджанския си колега и стана министър председател. Изобщо – скука.
От клиента си ни най-малко не се интересувах. Още същата вечер, в която ми стана клиент, банкерчето катастрофира с новото си BMW, след като беше изпратил Бети до тях. Не беше мъртъв, все пак може и той някой ден да ме помоли за услуга, но щеше да полежи 3-4 месеца в гипсово корито. Портфейлът щеше да се погрижи за всичко останало.
Влязох в заведението малко по-рано от уговореното време. Сервитьорката от миналия път още беше там.
- Какво ще обичате? – бях и познат, но не можеше да се сети от къде.
- Бутилка уиски, от скъпото, с две чаши и соленки за кучето ви.
Усмихна ми се, щом споменах кучето й.
- Отдавна не сте идвал. Как е младия Ви приятел?
- Той няма да дойде! – Глас, който изобщо нямах желание да чувам точно сега! – Чаша натурален сок, моля. Грейпфрут!
Сервитьорката тръгна да изпълнява поръчката.
- На това казвам аз изненада! Как си Ури? – Опитвах се да бъда любезен, но ми беше трудно. При други обстоятелства щеше да ми е много приятно да си побъбря с Архангел Уриел, но сега имах друга работа.
- Сто, не хиляда пъти съм ти казвал да не ме наричаш Ури, на теб ще ти бъде ли приятно да ти викам Аби
- Имам работа! - сухо му отговорих, пренебрегвайки въпроса му.
- Вече нямаш!
Загледах се в златния му часовник. Виж го ти синковеца как се издокарал!
- Винаги си бил конте.... Какво си направил с клиента ми?
Сервитьорката пристигна с поръчката.
- По-скоро, какво направи той с теб. – Явно мисълта за разочарованието, което щеше да ми поднесе му доставяше удоволствие
Повдигнах вежди въпросително. Все още си мислих, че се майтапи с мен .
- Преметна те, с което направи договора ви невалиден! - Целият сияеше.
- Би ли ми обяснил по-подробно?
- Значи така! – Започна той без да бърза. – Уговорката ви е била ти да му помогнеш, а той да ти подари душата си.
Умишлено акцентира върху думата “подари”, сякаш клиента нищо не получаваше срещу нея!
- Работата ми е такава. Продължавай моля те!
- Та значи повреждаш колата на банкера, за малко не го убиваш, а на малкия даваш портфейл, който не се изпразва. С първото елиминираш конкурента му, а с второто трябва да си върне благоволението на девойката с едрия задник.
- На бившата девойка!
- До тук всичко е според твоя план. – Продължи той без да обръща внимание на иронията ми – но малкият се уплашил. Бил чел туй – онуй за ада и бързо разбра, че сделката е доста неизгодна за него. Умно момче се оказа!
- И къде ще ходи? Сделката е сключена! – взех да разбирам, какво е станало. Вместо отговор Ури ми подаде един вестник и се зае със сока си. Разгърнах вестника и на втора страница разбрах всичко.
“Анонимен дарител даде сто хиляди долара за детска чернодробна трансплантация”. Така значи... За това ползвал портфейла!
- Това му е десетото, юбилейно, ако мога така да кажа, дарение!
- И последното! Този портфейл, както и да го погледнеш, е моя собственост!
- Ще имаш да вземаш! Вече е под моя закрила, така че портфейлът си остава в него!
Въздъхнах и отпих от уискито. Бях загубил наистина! Нямаше какво да се прави, този път се бях провалил!
- Знаеш ли как наричат това хората? – Попита Уриел – Пране на пари.
И двамата се засмяхме.
- Искаш ли да се поразходим? Да си поприказваме за старите времена. – Предложих аз.
- С удоволствие! Отдавна не сме си приказвали на теми извън професиите ни. – Ури махна към сервитьорката. – Тази вечер аз черпя!
- Имаш повод!
Ури се усмихна като човек, на който са направили заслужен комплимент.
Влагата във въздуха ставаше все повече с всяка изминала минута. Скоро щеше да заръми. Щеше да бъде онзи отвратителен ситен дъжд, от който няма спасение дори и да отвориш чадър. Въздухът просто носи в себе си почти невидимите капчици и ги завира из дрехите ти. Типично за късната есен време.
Момчето чакаше. Бяха минали около трийсет минути от края на представлението. Пиесата беше от някакъв поляк, натрупал състояние с мятане на драматургични лайна по останалия в миналото комунистически режим. Неволно се усмихнах, ”смелчага” е този поляк. Бях решил и с него да си поговорим. Може пък и на него да съм ПОЛЕЗЕН?
Погледнах към момчето – горкия, не се сещаше да се скрие в служебния вход на театъра, толкова беше притеснен. Отново се усмихнах. Обичам влюбените. Много бързо се съгласяват да им ПОМОГНА. Какви критики по мой адрес, какви речи ми е държал Ури по този въпрос. Направо изтръпнах от реалната възможност, ей сегичка да чуя благия му глас зад мен.
Минутите течаха много, много бавно. Не че за мен някога е имало значение, но определено ми беше омръзнало.
”Клиента” ми беше хубаво момче, но само толкова. Такива като него ги има милиони - малко над средния ръст с евтини дрехи. Освен това беше направо смешен с тази роза в ръка. Поне да беше червена. Бяла роза, като за погребение, а не за ухажване. Глупак с глупак, мина през ума ми. Но от друга гледна точка ако, не беше глупак аз нямаше да съм там. Нямаше да има нужда от мен. Просто, ако не беше глупак, нямаше да се влюби в актриса. Не и в ТАЗИ ........... актриса.
Стоп.... Край на разсъжденията.
Започваше се. Артистите започваха да излизат. Премиерата на въпросната пиеса беше минала преди седмица и затова на служебния вход нямаше никой освен момчето, а и времето допълнително допринасяше за това.
Изненадващо дори и за мен първа излезе тя. Изненадващо, защото ако се беше сетила, едва ли щеше да пропусне шанса да си придаде допълнителна тежест с едно, още по-голямо закъснение. Изобщо излишното й надуване й беше до някъде простено, все пак не всяко осемнайсет годишно момиче играе в професионални театрални постановки. Впрочем, тя не беше професионална актриса. Учеше в музикалното училище за оперна певица, а актьорско майсторство учеше в един театрален курс, воден от режисьора на въпросната пиеса. Горкото момче, ако знаеше какви таланти има тя освен актьорския (доста малък впрочем) и как ги проявява спрямо дъртия сладострастник, по скоро би отишло в манастир, отколкото да дава пари за рози и да мръзне, сврян на завет някъде до служебния вход на театъра
Въпреки, че вече я познавах идеално, бързо я огледах отново. Да, доста привлекателна, но нищо повече. Беше малко под средния ръст, с доста пухкави бедра и едър задник. Талията й беше много тънка и това още повече подчертаваше размерите на нещата под нея. Бюстът беше не много едър, но пък затова много стегнат и някак все още детски. Имаше широка шия и почти римски нос, който в комбинация с голямата, обилно покрита с червило уста й предаваше доста вулгарен вид. Очите й бяха с форма и цвят на бадем. Вероятно си мислеше че те са едно от най-силните й оръжия, но направо бъркаше. Погледа й не само, че не беше пронизващ, ами беше направо глупав. Най-впечатляващото в нея беше косата й. Сякаш природата беше направила грешка, като беше дала толкова красива коса на ТАКОВА момиче. Не беше боядисана, просто нямаше нужда. Беше с кестеняв цвят, в който имаше едва забележим зеленикав оттенък. Създаваше впечатление за безброй златни искри, които сякаш падаха по цялата й дължина - от върха на главата до едрия ханш. Не беше къдрена, беше идеално права и къдренето само щеше да развали цялата тази красота.
- Тази вечер си страхотна!
Гласът му звучеше сякаш току що беше преодолял задавяне. Очевидно много се вълнуваше.
- Мерси! – Отговори тя, без даже да погледне розата, която той й навря почти в устата от бързане да й я даде. - - Съжалявам миличък, но днес няма да можем да се видим. От това викане на сцената гласът ми се умори, а утре имам час с корепетитора си. Ще уча “Травиата”!
Чак сега той забеляза таксито, което беше спряло на ъгъла, в началото на улицата.
- Ама аз днес взех заплата и мислех да ........
- Утре може.
“То пък една заплата” - чух мислите й.
Вече почти усещах вкуса на много скъпото уиски, което само след минути щеше да пие в апартамента на банковия служител, с който се беше запознала преди седмица и вече беше решила твърдо да раэдели с дългогодишната му приятелка!
Таксито потегли точно в противоположната посока на тази, в която трябваше да тръгне, ако отиваше към квартала, в който живееше и този факт накара стомаха на момчето да се сгърчи от болка. Вече занеше, какво ще се случи скоро!
Ходеше с нея от има – няма година. В началото всичко вървеше добре. Излизаха всеки ден, любеха се често и понякога се събираха с приятели - в повечето случаи нейни. Това бяха момчета и момичета от музикалното, всички до един надменни и самонадеяни тъпаци, които си мислеха, че да имаш глас малко повече от другите е гаранция за световна кариера. До един мои потенциални КЛИЕНТИ! Едва ли има по-хубава професия от моята! Винаги има някой, който и за нещо дребно ще си даде дори душата!
Момчето бавно тръгна към ъгъла, от който тръгна таксито. Ръката му още държеше розата, по-мъртва от всякога. Сякаш беше забравил за нея. Запалих цигара и го загледах как се отдалечава. Не бързах. Знаех къде отива. Пък и всички КЛИЕНТИ са по-лесни, когато са леко пияни. Вече ми беше клиент без дори да подозира за съществуването ми.
Масата, на която беше седнал в бистрото, в което напоследък все по-често влизаше, беше много подходяща за неговото състояние. Беше в един ъгъл, за четирима души и бе заобиколена от три други по-големи маси. Това я правеше незабележима.
- Може ли да седна?
- Има съвсем празни маси. - гласът му беше безизразен. Дори не ме погледна. Без
да питам отново дръпнах стола и седнах.
- Водка, от евтината, а?
- Казах Ви, че има други маси. – чак сега ме погледна. Обикновено в първия поглед на клиентите ми ясно виждах изписан интуитивния им ужас от мен, но при него имаше по-скоро досада.
- За няма и час си изпил три големи - продължих аз, без да обръщам внимание на това, което ми каза. - Ако допиеш тази утре няма да можеш да мислиш от махмурлука, който ще те мъчи.
- Какво да бъде? - попита сервитьорката.
- Бутилка уиски, от най-скъпото. И махнете питието на приятеля ми. И той ще пие уиски!
Сервитьорката така изчезна, че чак ме изненада!
- Кой сте вие и откъде на къде ще пия уиски с напълно непознат човек като вас?
Изглеждаше доста озадачен.
- Тя вече пи уиски тази вечер, сега е твой ред .
- Коя “тя”? – изумлението му нарастваше.
- Бети, коя друга! – това беше името й.
- От къде знаете, че пие уиски? – от изненада забрави да ме попита, от къде я познавам.
- Казах, че е пила, а сега прави нещо, което за момента ще запазя в тайна.
В този момент дойде келнерката с уискито, кофичка с лед и голяма стъклена купа със соленки.
- Това е от шефа. Черпи Ви!
- Аз пък черпя с тях кучето ви, обича ги много!
Челюстта на сервитьорката увисна
- От къде знаете, че........
- Ще ви повикам, когато имаме нужда от вас! - в тона ми имаше малко повече от покана да се разкара и, за да подсиля ефекта и подадох соленките.
Налях първо на него и му сложих едно кубче лед, точно както го предпочиташе. Покрай нея и ония парвенюта – приятелчетата й, му се случваше да пие уиски по-често отколкото преди да се запознаят.
- За общия ни успех! - вдигнах моята чаша и я изпих на веднъж - Айде де, има още цяла бутилка.
Все още гледаше сякаш всичко това не го касаеше.
- Кой сте вие? - този път вече усетих и страх.
- Алекзандър Бадон, за по-кратко Абадон. На твоите услуги!
- От къде ме познавате? Виждам ви за първи път... - Вече беше уплашен наистина.
- Аз познавам всичките си клиенти! Такава ми е работата.
- К’ви клиенти бе...Аз си тръгвам!
- Прав ти път, но съм длъжен да ти кажа, че я губиш и знаеш това, а аз мога да ти помогна, за което гарантирам!
- Че я губя го знам, както казвате, но мисля, че мога и сам да се справя . Другата седмица започвам нова работа и тогава ще........
- Това не помага! Конкуренцията ти работи в банка.
- Нямам конкуренция! Просто....
- Маркова козметика, бижута, нови обувки и чанта. Всичко това за по-малко от седмица! Сигурно голяма стипендия взема, а?
Иронията ми по-скоро го сепна, от колкото да го засегне.
- Не съм я питал. Забелязах, но си мислих, че е от хонорара в театъра. Значи наистина я познаваш!
- В театъра й плащат като на ученичка. - започваше да схваща. - Виж сега, тя вече се мисли за голяма работа, за това хвърчи на високо, та оня банкер, й идва тъкмо на време. Значи него го елиминираме, тебе те правим такъв, какъвто ще й харесаш и - готово!
- И колко ще ми струва? Както сам твърдиш, че знаеш, аз не съм богат!
- Би ли погледнал колко пари имаш в теб?
- Ами колко... Бръкна във вътрешния джоб на якето си и измъкна един доста старичък портфейл. - Има-няма..... А! – Викът му привлече доста погледи. - Кво е т`ва бе! Какви са тия пари ?
- Шт! Това са твои пари и аз не ги искам. Всъщност аз ги сложих там, но го приеми, като малък, приятелски жест! Аз не работя за пари.
- Вижте какво, не знам кой сте и как сте ми пъхнали тези пари в портфейла, но това въобще не ми харесва!
- Ако не искаш да ползваш услугите ми, тези пари си остават твои!
- Тогава как ще ви се отплатя господин Абарон?
- Абадон.- поправих го. - Много просто! Ще ми дадеш душата си!
Смехът му беше абсолютно истински, от сърце.
- И аз съм чел Гьотеееееееее.......
Гласът му направи възходящо кресчендо и замря за секунда някъде между до и до-диез от втора октава, преди да изчезне. Не ми костваше нищо да го направя и то само с поглед.
- Нищо смешно няма! Гьоте беше друг случай, колегата ми доста се постара на времето.
- Значи ти си дявол? – гледаше ме сякаш бях забравил да си сваля рогата.
- Предпочитам квалификацията “ангел на мрака”, въпреки че за доста хора съм само ангел!
- И трябва ли да подпиша нещо? - Доста бях изненадан. Една от най-лесните ми жертви, пардон, клиенти.
- Това отпадна като изискване около сто години след Гьоте. И едно ръкостискане стига.
- Как ще действаме? – Вече беше трезвен и навит да прави всичко, което му кажа.
- За банкерчето ще се погрижа аз. Останалото ще свършат парите ти. Не се притеснявай, няма да свършат. Искаш ли да се убедиш? - Той кимна. – Извади всички пари от портфейла, след това го затвори и го отвори отново. Давай!
На момента направи, каквото му казах и когато отвори портфейла отново очите му светнаха.
- Значи наистина си дявол! - В погледа му вече имаше само уважение.
- Приемаш ли? Ако сега откажеш, оставаш само с тези пари! Приемеш ли - печелиш нея за цял живот, плюс вълшебния портфейл, само той ще ти върши работа, не го сменяй с друг и не го губи! Друг такъв няма да намериш. Аз няма да ти дам, а друг колега нямаш право да молиш за услуга. Душата ти ще взема, когато ти дойде времето да мреш, срок няма! Съгласен ли си?
- Да!
Стиснахме си ръцете и се разбрахме след една година на същата дата да се срещнем в това заведение, за да ми разкаже, какво се е случило.
Годината която измина беше доста скучна. Няколко локални войни в Азия, малка епидемия от шап в централна Европа. В България законния цар заимства похватите на камбоджанския си колега и стана министър председател. Изобщо – скука.
От клиента си ни най-малко не се интересувах. Още същата вечер, в която ми стана клиент, банкерчето катастрофира с новото си BMW, след като беше изпратил Бети до тях. Не беше мъртъв, все пак може и той някой ден да ме помоли за услуга, но щеше да полежи 3-4 месеца в гипсово корито. Портфейлът щеше да се погрижи за всичко останало.
Влязох в заведението малко по-рано от уговореното време. Сервитьорката от миналия път още беше там.
- Какво ще обичате? – бях и познат, но не можеше да се сети от къде.
- Бутилка уиски, от скъпото, с две чаши и соленки за кучето ви.
Усмихна ми се, щом споменах кучето й.
- Отдавна не сте идвал. Как е младия Ви приятел?
- Той няма да дойде! – Глас, който изобщо нямах желание да чувам точно сега! – Чаша натурален сок, моля. Грейпфрут!
Сервитьорката тръгна да изпълнява поръчката.
- На това казвам аз изненада! Как си Ури? – Опитвах се да бъда любезен, но ми беше трудно. При други обстоятелства щеше да ми е много приятно да си побъбря с Архангел Уриел, но сега имах друга работа.
- Сто, не хиляда пъти съм ти казвал да не ме наричаш Ури, на теб ще ти бъде ли приятно да ти викам Аби
- Имам работа! - сухо му отговорих, пренебрегвайки въпроса му.
- Вече нямаш!
Загледах се в златния му часовник. Виж го ти синковеца как се издокарал!
- Винаги си бил конте.... Какво си направил с клиента ми?
Сервитьорката пристигна с поръчката.
- По-скоро, какво направи той с теб. – Явно мисълта за разочарованието, което щеше да ми поднесе му доставяше удоволствие
Повдигнах вежди въпросително. Все още си мислих, че се майтапи с мен .
- Преметна те, с което направи договора ви невалиден! - Целият сияеше.
- Би ли ми обяснил по-подробно?
- Значи така! – Започна той без да бърза. – Уговорката ви е била ти да му помогнеш, а той да ти подари душата си.
Умишлено акцентира върху думата “подари”, сякаш клиента нищо не получаваше срещу нея!
- Работата ми е такава. Продължавай моля те!
- Та значи повреждаш колата на банкера, за малко не го убиваш, а на малкия даваш портфейл, който не се изпразва. С първото елиминираш конкурента му, а с второто трябва да си върне благоволението на девойката с едрия задник.
- На бившата девойка!
- До тук всичко е според твоя план. – Продължи той без да обръща внимание на иронията ми – но малкият се уплашил. Бил чел туй – онуй за ада и бързо разбра, че сделката е доста неизгодна за него. Умно момче се оказа!
- И къде ще ходи? Сделката е сключена! – взех да разбирам, какво е станало. Вместо отговор Ури ми подаде един вестник и се зае със сока си. Разгърнах вестника и на втора страница разбрах всичко.
“Анонимен дарител даде сто хиляди долара за детска чернодробна трансплантация”. Така значи... За това ползвал портфейла!
- Това му е десетото, юбилейно, ако мога така да кажа, дарение!
- И последното! Този портфейл, както и да го погледнеш, е моя собственост!
- Ще имаш да вземаш! Вече е под моя закрила, така че портфейлът си остава в него!
Въздъхнах и отпих от уискито. Бях загубил наистина! Нямаше какво да се прави, този път се бях провалил!
- Знаеш ли как наричат това хората? – Попита Уриел – Пране на пари.
И двамата се засмяхме.
- Искаш ли да се поразходим? Да си поприказваме за старите времена. – Предложих аз.
- С удоволствие! Отдавна не сме си приказвали на теми извън професиите ни. – Ури махна към сервитьорката. – Тази вечер аз черпя!
- Имаш повод!
Ури се усмихна като човек, на който са направили заслужен комплимент.
Абонамент за:
Публикации (Atom)