сряда, 7 октомври 2009 г.

Да си канибал в България.

Така, да видим с какви факти разполагаме.
1. Николай Гьоргов. 48 годишен. Живее в село Голямо Буково. През 1995 година убива две жени и яде части от телата им. През 2005 година прави опит да изнасили тринадесет годишна девойка, но е заловен преди да извърши престъплението. През есента на миналата година пребива почти до смърт строителен работник, който работи в селото. Отново е заловен.
2. Тези дни поради НЕГОВИЯ ОТКАЗ да се лекува в психиатрията е освободен и се връща в селото си.
3. Официално обявява, че е изготвил списък с негови съселяни, които смята да убие и да изяде. Цитат - "Ще ви ям наред!"
4. Многократно полицията и прокуратурата са настоявали пред по-висшестоящите инстанции в Бургас да се предприемат мерки, но....
5.... експерти призовани да дадат пред съда компетентно мнение за това как трябва да се процедира с този човек, цитирам - „твърдели в експертизите си, че е антихуманно Гьоргов да бъде затварян в такъв дом, защото всъщност той не носел отговорност за постъпките си. Освен това условията в тези заведения били изключително мизерни, а към обитателите в тях се отнасяли като с животни.“

Как ви се струва, а? М?

Не! Това не е резюмето на новата ми книга. Това е самата истина и това се случва днес, в нашата страна – България... Всички факти са самата истина.
Вече спрях да се питам, лудниците ли не си вършат работата, тези, които работят в тях ли не са на ред, и, дали направо, България не е една огромна лудница...
Да дадеш правото на един сериен убиец – канибал правото сам да реши дали да се лекува или не?!!!!
Да и е...а п...та майна на тая българска „демокрация“! Без извинение!

Повече по темата тук.

понеделник, 5 октомври 2009 г.

За Звездите и "звездите"...

Отдавна знам, че за да успее в нещо човек е много важно да разбере две неща – да взима на сериозно работата върху това, с което се е захванал и да не взема прекалено на сериозно себе си. В краткия ми, само единадесет годишен, професионален път като оперен артист имах възможност да работя на една и съща сцена с едни от най-изявените звезди в това изкуство. Макар и само като хорист съм имал щастието да работя с такива артисти като басите Курт Ридъл и Жозе Ван Дам, със сопраните Гена Димитрова, Зойли Исокоски, Нина Щеме, Виолета Урмана, Линда Уотсън и Патрисия Петибо, с тенорите Кристофър Вентрис, Габрил Саде, Николай Шуков и Стефан Гулд. Имал съм, също така, шанса да видя на живо и да работя под палката на диригентите Армин Жордан, Кристиян Тилеман, Пинкас Щайнберг, Джон Нелсън... Лично се познавам с режисьорите Оливие Пи и Даниел Слейтър... И с още много истински творци, които имат пълното право да бъдат наречени звезди. Наистина, бих могъл да говоря и пиша за впечатленията, които тези хора са създали в мен много дълго време, но едва ли ще има полза от прекалено многословничене, защото е много трудно един истински творец да бъде „обяснен“ с доста недостатъчните за тази цел похвати на, било то писаното или устното слово. Това е така защото таланта и неговата проява в творчеството на един истински артист не са понятия, които са едноканални и движещи се в една права явления, а са по-скоро проявления на множество комплекси от твърде различни помежду се фактори, които в привидните си хаотични движения и противоположности съставят един завършен, макар и не статичен феномен. Не случайно използвам тази силна дума. Това е така защото в претрупания от какви ли не меркантилни продукти пазар на класическото изкуство (а и не само в него) като че ли все по-рядко човек може да види истинско произведение на таланта на някой голям артист. И това е една твърде дълга и трудна тема, за това и нея, за сега, ще подминем с уговорката, че скоро ще и обърнем по-подобаващо внимание.
Нека сега да се върна върху началото на това писание и да споделя с вас това, което най-много ме е впечатлявало в тези хора, които изброих по-горе. Разбира се, за работата на всеки един от тях може да се напише поне по една книга, но не това искам да споделя. Едва ли някога ще спра да се удивлявам на нещо, което в очите на повечето хора с които споделям тези мои впечатления звучи почти невероятно, но това е естествеността, която тези хора имат в общуването си с всички около тях. Като казвам естественост, то аз имам на предвид липсата на каквато и да било надменност или дистанцираност към хората наоколо. Имам, също така на предвид, и не веднъж наблюдаваната от мен готовност да се помогне, било то с професионален съвет или нещо друго свързано с работата, на по-младите и неопитни артисти, без значение дали са хористи или не.
Нека да ви разкажа нещо преди да продължа към причината накарала ме да седна и напиша това.
Беше началото на месец юли, тази година и аз бях в Байройт, където работя във фестивалния хор на традиционния Вагнеров Фестивал. Поради липса на други занимания извън работата ми (много колеги са работили в Германия и знаят какво имам в предвид) всяка сутрин преди репетиция отивах в театъра и се разпявах, а после изпявах по една – две арии. Онзи ден реших да изпея „In fernem Land...“ от Лоенгрин. Тъкмо привършвах арията, когато вратата се отвори и в залата влезе ученикът на Караян, Кристиян Тилеман. Маестрото е един от най-ценените заради интерпретациите си на оперите на Вагнер диригенти в момента и то не само в Германия, но и в целия свят.
- Извинете колега, но мога ли да ви кажа нещо?
Явно съм имал много изненадан вид защото не успях да отговоря веднага, а маествата се усмихна широко.
- Извинете ме, маестро, но не знаех, че залата ще ви трябва...
- Не, не се безпокойте колега, залата не ми е необходима. Става въпрос за арията, която пеехте току що.
Бях истински изненадан. Тилеман искаше да ми каже нещо за моето пеене... Наистина беше изненадващо.
- Имате ли ноти? - Маестрото погледна часовника си и седна пред пияното. - Нямам много време, но нищо...
През следващите тридесет минути разбрах, че през тези няколко години от както бях започнал да пея тази ария само се бях заблуждавал, че я знам. Когато приключихме вече бях на ясно с толкова неподозирани от мен аспекти на интерпретацията ѝ, че не знаех какво да мисля.
- Нямате представа, маестро, колко беше вълнуващо за мен да работя с вас!
- Моля, няма защо да се чувствате задължен. И за мен беше приятно, имате много подходящ глас за тази роля. Жалко, че съм много натоварен и едва ли ще имам възможност да ви обърна повече внимание... Сега моля да ме извините, но след пет минути започвам репетиция с оркестъра.
Тилеман напусна стаята бързо, както се бе появил.
Останах с впечатлението, че вниманието, което той отдели на работата си с мен, едва ли беше по-малко от това, което отделя и при работата си с утвърдените артисти ангажирани във фестивала. Според мен това е една от разграничителните линии отделящи истинските звезди от тези, набедени поради ред фактори за такива, за един истински творец качеството на работата, старанието и вдъхновението вложени в нея, не се определят от мястото където се върши или от степента на важността ѝ. Те просто са неделима част от нея. С други думи истинските творци винаги дават от себе си колкото може повече, независимо от каквото и да било обстоятелство.

Днес гледах Dansing Stars по БТВ. За пореден път се убедих, че у нас много трудно може да се говори за „звезди“, особено за такива, които се подвизават в шоубизнеса. Ние, българите от край време сме склонни да си създаваме идоли и, като правило, в повечето случаи за обекти на нашето обожание си избираме най-неподходящите. В конкретния случай, обаче, дори и не може да става въпрос за „звезда“ в общоприетия смисъл влаган в този термин.
Иде реч за Миодраг Иванов. Някой може ли да ми каже каква е професията на този човек? Аз, собствено, си признавам, че не мога да отговоря. Чувал съм го като „шоумен“, но нямам и най-малката представа в коя област на шоубизнеса се изявява. Че въпросния човек има някаква популярност, е очевидно, но пък да бъде представян чак като „звезда“...
Няма да коментирам факта, ме у нас доста хора са известни само с това, че са известни - то е преочевидно.
Мен друго ме впечатли, изненада и, на края, възмути. Въпросният „шоумен“ си позволи да демонстрира в ефир поведение, което, лично на мен не ми стана ясно но какво се дължи, но успя да инспирира в мен, а също така съм сигурен и в поне осемдесет процента от зрителите на това предаване, спонтанен изблик на гняв състоящ се в поредица цветисти псувни по негов адрес. Опитвам се да вкарам малко шеговит тон в това мое писание, но да ви кажа честно, вече много ми писна да гледам из медиите у нас разни изкарани от нафталина посредствени, псевдо „Vip“, „Stars“, „Idols“ и прочее накичени с бомбастични прилагателни индивиди. Спомням си едно интервю с Дим Дуков в което той като участник в едно риалити шоу наречено „Vip Brodher“ каза нещо много вярно: „ Ние, дето са ни събрали там, не сме никакви „Випове“. Вип персони са президента и министър-председателя. Ние сме просто някакви хора за които се знае малко повече в обществото и нищо повече“. Аз не харесвам господин Дуков, но в конкретни пример не мога да не се съглася с него.
За поведението на „шоумена“ Миодраг Иванов могат да се намерят ред оправдания, като се започне от очевидната липса на възпитание, мине се през евентуални проблеми в половия му живот свързани с напредналата възраст и се стигне до хипотетичното му неистово желание да блесне в очите на зрителите... Както и да е, но аз гледах тази демонстрация на дефектно самочувствие заедно с голямата ми дъщеря и ми се наложи да ѝ обясня, първо – защо псувам като каруцар и че изобщо не се гордея с това и, второ - че нямам никаква идея защо въпросния чичко с боядисани коса и мустаци се държи като пълен простак и същевременно с това има самочувствието на човек получил поне три поредни години Грами, да речем.
Напоследък рядко ми се случва да гледам телевизия. Това от части се дължи на факта, че едновременно пиша три книги и един сценарий и второ, в последно време хич не ме влече да гледам български телевизии. Предпочитам да гледам Медзо, Дискавъри или Нешънъл Джиографик... Това е нещо като да се правя, че цялата помия заливаща ни от националните ни медии не съществува, но напълно ми е ясно, че не е така. От това отърването е доста трудно.
Няма да се разпростирам повече по темата, тя е много голяма, направо е огромна, но ми се иска да ви попитам нещо. Не ви ли се струва, че сякаш от всички страни някой или някои се опитват постоянно да ни правят на глупаци, нас и децата ни, навирайки в очите ни всевъзможни идиотизми маскирани като разните му там шоу програми, риалитита, поп-фолк тъпотии и прочее медиен боклук?! Сигурен съм, че огромната част от бедния ни народ няма да е съгласен с мен, но всичко това много ме тревожи. Защо ли? Ами нека всеки от нас се огледа по улиците и ще види защо. Аз, а сигурен съм и вие сме на ясно защо например една набедена за певица силиконова пачавра си показва седалищните мускули по която и падне телевизия, или пък, нека се върнем на посочения от мен пример, един почти изперкал старец като господин Иванов, се държи в пряко предаване по телевизията като квартален гамен. Разбира се защото и в двата посочени примера тези хора могат само това, с това им се изчерпват възможностите, с това те си вадят хляба. Но когато едно дете види това по телевизията, то го възприема като модел за подражание. В крайна сметка от медиите тези хора биват натрапвани като „звезди“, а звездите трябва да служат за пример, нали... И когато тези фактори, както е в повечето случаи, са в комбинация със слаб родителски контрол или липса на желание за такъв – резултатите са видими: тринадесет годишни момиченца облечени като проститутки или момченца на тяхната възраст чийто външен вид буди силно съмнение в сексуалната им ориентация, всеки може да гледа до насита по улиците. Тези млади хора един ден ще имат семейства и деца... А какви ще са техните идоли - направо не ми се мисли.
Една звезда, скъпи приятели се познава, че е звезда по резултатите на нейния/неговия труд, а не с демонстрации на богатство, нисък интелект или силиконови реконструкции по тялото. Аз се старая да обяснявам да дъщеря ми тези свои виждания, макар и тя да е едва втори клас. А, ако и вие сте съгласни с мен, то ще си позволя да ви дам съвет: старайте се да обяснявате тези неща на вашите деца или внуци. Сигурен съм, че ще е от полза.