четвъртък, 28 юни 2012 г.

Ще докосна ли....

Ще докосна ли
устните ти с моите....

Ще се загубя ли
някъде в погледа ти...

Ще се оплета ли
в блясъците на косите ти....

Или...
или всичко е свършило
преди да започне?

ВАЛИ... І

Вали дъждът...
Измива прахоляка
от небето.

Вали дъждът...
Блестят листата
на дърветата.

Вали дъждът...
Отмива сивотата
от душата ми.

Вали...
Като причастие
за всичко!

Без заглавие III

Да победя плътта.
Да победя желанията ѝ.

Да разруша страха и
да поробя демоните му.

Да спра греха.
Да го удуша
още с раждането му.

Да вразумя сърцето си,
но камък как се вразумява....

И на душата си крилете
да откъсна,
но ще имам ли
след всичко туй душа?

сряда, 27 юни 2012 г.

СЛЯПОТО МОМИЧЕ

За нея нямаше значение
дали е сутрин или нощ.

За нея нямаше значение
дали е слънчево или вали.

Дали дърветата са голи
или врабчетата играят
сред листата им.

Дали снегът е чисто бял
или е покрит със сажди.

За нея нямаше значение
дали е руса или чернокоса.

Дали мъжете се обръщат
подир хубостта ѝ.

Дали луната пълна е
или я няма....

За нея цветовете нямаха
изобщо никакво значение!

За нея - сляпото момиче
от съседния квартал.

ДОСТАТЪЧНА ЛИ Е ЕДНА ЛЮБОВ?

Достатъчна ли е
една любов?

Достатъчни ли
сме си двамата...

Достатъчни ли
са ти моите целувки?

А твоите на мен
дали са ми достатъчни?

Не знам!

На мене всичко туй
ми стига!

ЛАБИРИНТЪТ НА ЖИВОТА

Обграждат ме отвсякъде
недостроените градежи
на живота ми.

Като лабиринт ме ограждат
отвсякъде и крият
Минотавъра на неуспехите.

Не ме е страх!

Не ме е страх, защото
ръката ми още здраво
стиска мистрията!

Не ме е страх, защото
още имам вярата, че знам
как да преустроя
лабиринта на живота в храм!

сряда, 13 юни 2012 г.

ИЗГУБЕНИТЕ ГОДИНИ НА ИСУС. ЕДНО ФАЛШИВО ЕВАНГЕЛИЕ И 118 ГОДИНИ СПЕКУЛАЦИИ.

През последните двадесет и няколко години, по ред причини, които няма да обсъждам сега, у нас се наблюдава един постоянен интерес към различни духовни учения, философии и течения, с които хората, притиснати от все по-задълбочаващата се криза на личността, се опитват да заемат място в живота на обществото ни.
Спомням си как, когато бях в казармата, общувах с представителите на какви ли не евангелски и прочее течения в Християнството. Спомням си също така и за многобройните скандали, които периодично избухваха в медийното пространство с най-различни самозвани, знайни и незнайни духовни „водачи“, свързани с какви ли не злоупотреби, извършени от тях. За голямо щастие тези тенденции, като че ли с времето поутихнаха, но независимо от това в създалия се духовен вакуум, все още има място за какви ли не хора, търсещи реализацията си като „будители“ на човешката духовност.
Разбира се тези тенденции далеч не са толкова нови в световен план, но поради дългата изолация на българското общество те дойдоха у нас с по-голямо или по-малко закъснение. Не му е мястото да се спираме с подробности на тези тенденции, но поради темата, която ще засегна по-долу, няма как да не спомена някои от тях, тъй като те имат пряко или косвено отношение към темата на този материал.

Винаги, откакто европейската култура има досег с източните философии и религии, те са предизвиквали един голям и много често оправдан интерес и това неминуемо е карало някои хора да се опитват да ги тълкуват според приетите в Европа норми и виждания или откровено да се опитват да ги пригодят към европейското общество с цел постигане на някаква облага. В този контекст, няма как да не споменем една от най-ярките фигури, станали емблема на тези тенденции. Такава много ярка фигура е известната мадам Елена Петровна Блаватска (Wikipedia), основателка на така нареченото от нея „Теосовско общество“. Няма да разглеждаме подробно писанията ѝ, които за всеки сериозно изучаващ източните философии са един абсолютно лишен от каквато и да било стойност графомански тюрлю-гювеч. Само ще спомена факта, че младият философ, посочен от нея като „новия Месия“ - Джиду Кришнамурти(Wikipedia), публично отрича истинността на „ученията“ ѝ и призовава многохилядната ѝ аудитория да си поиска обратно всичките дарения, и категорично да забрави всичките неща, които той открито нарича лъжи, които тя е проповядвала.

Какво ме накара да седна и да напиша тази студия.
Днес си купих поредния брой на едно от любимите ми списания за наука, история и философия – Списание „8“(http://www.spisanie8.bg/). Веднага вниманието ми бе привлечено от една прекрасно написана статия от доцент-доктор Александър Илиев, озаглавена „Изгубените години на Христос“. Статията засяга един доста дълъг период от живота на Христос, простиращ се от неговата дванадесетгодишна възраст и стигаща до неговото повторно появяване в Светите земи на около тридесет години. Авторът застъпва тезата, че през този период от живота си Исус е пребивавал в земите на Индия, Непал, Бутан, Кашмир и Ладак, където е изучавал, практикувал и проповядвал Будизма. За мен, като практикуващ будист, тези теории будят особено силен интерес, ето защо със страст започнах да чета статията. Все пак искам да припомня на читателите, че почти до края на шести век доктрината за прераждането е имала своето място в Християнството, като един от най-важните ѝ поддръжници е Ориген Александрийски(Wikipedia). Още в самото начало обаче някои цитирани от автора факти много силно ме смутиха.
Веднага искам дебело да подчертая, че нямам намерение да критикувам написаното от доцент Илиев, а само искам да хвърля светлина относно някои неистини и да задам няколко въпроса, които макар и до известна степен риторични, се надявам да получат отговор.
Като основа за развитие на тази тема, освен другите си източници на информация, авторът ползва така нареченото „Тибетско Евангелие“, открито от руския авантюрист Николай Нотович (Wikipedia) през 1887 година в, както той твърди, един манастир в Ладак, старо кралство в Хималаите. На страница 64 на списанието авторът цитира Н. Нотович, който твърди, че името на Исус се ползва с голямо уважение от будистите и главните лами много често използвали свитъци с неговото житие, като освен всичко, това явление е било разпространено не само по местата, в които руснакът твърди, че лично е видял тези документи, но и изобщо земите, където се практикува тази философия. Първото нещо на което искам да се спра е, че практикуващите Тибетски Будизъм се интересуват от учението на Исус единствено и само от обща култура и това е явление, което съществува съвсем отскоро. Длъжни сме да отбележим, че във времето, в което Н. Нотович твърди, че е посещавал тези места, монархиите Ладак, Сиким, Бутан, Непал и Тибет са били толкова изолирани поради политически и географски фактори в продължение на векове, че проникването на каквато и да било информация в тях е било неимоверно трудно, дори невъзможно. Малко по-надолу авторът продължава цитата си в който се казва, че преди две хиляди и петстотин години Буда (Wikipedia) се е „въплътил“ в принц Гаутама Шакямуни. Всеки, който поне си е направил труда да прочете това-онова за Будизма, знае, че това твърдение е крайно невярно. Защо го твърдя. Първо, „Буда“ не е някакво божество или същество от друго измерение, което се „въплъщава“ в едно или друго тяло. Буда не е и име. Думата „Буда“ има санскритски произход и означава „Пробуден“. Според Учението на историческия Буда, буда-природата съществува изначално в ума на всяко чувстващо същество и поради това всяко същество може да достигне това състояние на просветление и също да стане буда. Основното послание на Будизма (Wikipedia) е много просто, но въпреки това изисква много време, за да бъде обяснено в едно толкова кратко изложение като това, ето защо аз ще препоръчам на всеки, който се интересува, да потърси повече информация в интернет или където намери за добре. Освен това, държа да подчертая, че аз в никакъв случай не мога да си позволя да „проповядвам“ тази философия, защото не се чувствам достоен за това. Следващото, което ме смути беше твърдението, че „въплащаването“ е било в принца, който авторът нарича „Гаутама Шакямуни“. Такова име в историческите източници не съществува. Името на историческата личност, станала по-късно известна като Буда е Сидхата Гаутама. Едва по-късно, след като този човек постига Просветление, започва да е известен като Буда Шакямуни. „Шакямуни“ означава „Мълчаливият Мъдрец от Шакя“, като Шакя (Wikipedia)е името на царския род от който той произхожда. Още по-натам, в същия цитат, се твърди, че по волята на Буда, едно дете (вероятно се има предвид Исус) трябва чрез думите и чрез собствения си живот да просвети невежите за истината, която ще ги изведе до морална чистота. Тук трябва да се уточни нещо особено важно, а то е, че времето, което дели Исус и Буда, е почти шестстотин години и че Буда не е упражнявал воля над никого, нито приживе, още по-малко след оттеглянето си в нирвана. Нирвана (Wikipedia) е понятие, което е невъзможно да бъде обяснено концептуално, но най-общо казано е състояние на ума, което може да бъде постигнато само от напълно постигнали просветление същества след смъртта на физическото им тяло, в което умът е освободен от всякакви възприятия, емоции, мисли и дуалност и представлява, най-общо казано, състояние на перфектно блаженство. Освен това, съществата постигнали нирвана са освободени завинаги от цикъла на прераждания (Самсара), като това представлява върховната цел на Будизма във всичките му форми. Ето защо Будите няма как да се „превъплъщават“ в когото или каквото и да било, което е още едно доказателство за неверността на цитираните твърдения.
Авторът на статията твърди, че често посещава Индия и Тибет, нещо в което аз нямам ни най-малка причина да се съмнявам, но ми се ще да попитам, как след като има възможност да се запознае с философията на Будизма и то от извора, уважаемият доцент си позволява да цитира автори, които съвсем очевидно пишат неистини. Впрочем, аз далеч не съм първият забелязал тези несъответствия между написаното в този документ и реалните факти, но на това ще се спра по-късно.
Да продължим по-натам. Няма да се спирам на следващите редове от статията, тъй като те нямат стойност към това, което пиша тук.
На страница шестдесет и шест господин Илиев привлича вниманието ни към литература, която той нарича загърбена от учените, но като задължителна за умните изследователи и посочва книгите на Блаватска, Щайнер, Рьорих, Безант и Дейвед-Нийл, като набляга,че съпоставянето им с някои канонични и неканонични текстове и документи открити в земите на Индия и т.н.т, тезите застъпени в тях стават по неговите думи съвсем доказуеми. Ще си позволя да попитам, след като са доказуеми, не би ли могло да се приведат някакви аргументи в полза на тази доказуемост?
На страница шестдесет и седма статията продължава с няколко цитата от Бхавиша, Маха-Пурана (Wikipedia) в която се говори отново за Исус и за това, как той е попаднал в Индия, как е изучавал „Законите“ (каквото и да означава това) на Буда и за отношенията и конфликтите, които е имал в обществото там. Няма да вземам отношение към тези цитати, защото не познавам документите, откъдето са извадени.
Да продължим натам. Пак на същата страница се цитира някакъв ръкопис от кралския архив в Лех, в който се твърди, че Исус е посетил храм в околностите на Лхаса (Wikipedia) в Тибет, където имало богата на ръкописи библиотека, принадлежала на Ярлунгската династия. Отново неверни твърдения. По времето на Исус Лхаса не е съществувала като населено място. Лхаса започва да съществува като значим град едва през средата на седми век след Христос, когато е ситуирана като столица от крал Сонгтсам Гампо на неговото все по-разрастващо се кралство. Дотогава на мястото е съществувало съвсем незначително населено място, намиращо се сред доста негостоприемна блатиста местност. Говори се също така за манастира Дрепунг (Wikipedia) и че на неговото място се е намирал въпросният храм библиотека. Манастира Дрепунг е основан през 1416 година от Джамянг Цьоджи Таши Палден и в източниците не се споменава нищо за съществувал по-рано на това място храм нещо, което едва ли би било неглижирано от строителите на манастира. Ярлунгската династия е с неустановен във времето произход, но всички историци са обединени около мнението, че тя съществува в периода седми – девети век след Христос, като е възможно този период да се измести незначително назад, преди това. Сиреч, нито едно от трите твърдения не може да отговаря на истината. Отново ще си позволя да попитам, защо тези леснодостъпни факти убягват от вниманието на автора на статията. В същите редове се говори за някаква личност, мъдрец на име Минг Сте. Няма да вземам отношение по въпроса, тъй като не знам нищо за тази личност, а също така не успях да намеря никаква информация за него, което разбира се, не означава, че такъв човек не е описан в някои исторически източници. Пак в същите редове се говори, че в тази така наречена библиотека са се съхранявали множество книги на различни езици. От текста не става ясно, дали те са касаели Будизма, но ако това трябва да се подразбира от цялостното съдържание на статията, то съм длъжен да отбележа, че това е още едно доказателство за невярното съдържание на посочените източници, тъй като няма достатъчно достоверни данни, че Будизма е бил въобще познат в Тибет, по-рано от втората половина на шести век от новата ера. Преди това, по тези географски райони Будизмът е бил практически непознат.
Вървим по-нататък.
След пребиваването си по земите около Лхаса, Христос отива в главния град на Ладак (Wikipedia) – Лех (Wikipedia) , където бил приет от монасите – индийски будисти. Там той проповядвал известно време, преди да поеме в друга посока. Въпреки че има източници, че китайски търговци са ползвали пътя преминаващ през този регион за пренос на стоки между Китай и Индия, няма достатъчно исторически материал, който да ни кара да мислим, че в първи век този град е съществувал. По-скоро е вероятно, по тези земи да е имало няколко укрепени малки селища, служещи за междинни станции при превоза на стоки, но и това не е много сигурно. Другото по-важно нещо, което задължително трябва да отбележим е, че дори и да се приеме, че по тези места вече да е съществувал град с това име, то Будизма изобщо не е бил познат там. В подкрепа на това твърдение е фактът, че този град става известен чак през десети век, след като на това място е основано кралството Ладак от тибетския княз Нийма-гон. Всякаква информация за географската област преди този период е крайно оскъдна.
На същата страница авторът посочва цитати от някои мюсюлмански писмени паметници от Кашмир. Длъжен съм дебело да подчертая, че няма причина, която да ме накара да се съмнявам в тези извори, тъй като мястото на Исус в ислямската духовна традиция е безспорно много важно и е съвсем в полето на реалната възможност по тези земи да има такива документи.
Не така стоят нещата, обаче със следващото твърдение на автора, а именно, че писмени документи със словата на Исус се поставят в субурганите (погребални постройки) на тибетски монаси, наред със сентенции на Буда. Господин доцент, това категорично не отговаря на истината. Също така е невярно и че едва ли не във всеки манастир могат да се намерят теологични и исторически документи, касаещи пребиваването на Исус, Тома и Дева Мария. Много моля, когато се правят подобни твърдения, да се привеждат преки доказателства в тяхна подкрепа.
Оттук нататък в статията следва хипотетично описание на възможния маршрут, който е бил изминат от Исус при пребиваването му по тези земи и след завръщането му след Голгота, както и на дейността, която е развивал.
Преди обаче да се върна към статията, искам да посоча някои факти, които касаят достоверността на т.н. „Тибетско Евангелие“, извън приведените от мен доводи.

Първата публикация на Н. Нотович излиза на френски език в Париж през 1894 година под заглавието „Непознатият живот на Исус Христос“. Едва по-късно е преведена на руски език и е издадена в Санкт Петербург през 1910. Няма да се спирам на скандалите, избухнали в обществото и в църквата тогава. Историята не спира дотук. През 1926 година руският пътешественик и художник Николай Рьорих (Wikipedia) и неговия син Юри, подготвен изтоковед, прекрасно владеещ тибетски език, също попадат в манастира, в който се твърди, че е открит манускрипта и двамата твърдят, че са го видели. Още по-късно, в периода 1974-1980 година, индоложката Людмила Шапошникова (любопитно е да се отбележи, че фамилното ѝ име е същото като моминското име на съпругата на Николай Рьорих – Елена.) провежда самостоятелна експедиция по тези места и също излиза пред обществеността с твърдението, че е държала в ръцете си този документ, но поради липса на време не е успяла да го преведе. Освен това Шапошникова показва снимка на ступа в манастира Лонгву, за която твърди, че се нарича „Буда И Христос“, но така и не успява да докаже твърдението си.
Немският изследовател на религиите Холгер Керстен (Тук можете да видите някои негови книги) издава книга – изследване върху темата през осемдесетте години, но доказателствата в подкрепа на „Евангелието“ в нея също не са убедителни.
През 1985 година световно признатият експерт по Будизъм Гюнтер Грйонболд, след обширно и задълбочено изследване, издава в Мюнхен книгата си „Исус в Индия. Краят на една легенда“ (Amazon), в която определя „Евангелието“ като безспорен фалшификат. Един от основните аргументи, използвани в подкрепа на това твърдение, е твърдението на тогавашния настоятел на манастира Хемис, че в книгата, в която стриктно се записват всички външни хора, които са посетили манастира от неговото основаване, има записан само един чужденец, който е пребивавал там и е изучавал документите в манастирската библиотека в периода юни - декември 1894 година и това е много известният немски ориенталист Фридрих Макс Мюлер (Wikipedia). Фридрих Макс Мюлер е първият човек, разобличил Н. Нотович. Друго доказателство, оборващо истинността на „Евангелието“, е признанието на самия Нотович, че не знае нито тибетски, нито пали, нито санскрит и познава съдържанието на текста от превода на ламата. Друго абсурдно твърдение на Нотовеч е, че се е спасил в манастира след нападение на пантера. Манастирът Хемис (Wikipedia) се намира 5150 метра над морското равнище. Там пантери няма.

Вече посочих явния анахронизъм, отнасящ се към възможността Буда да посочи Христос за свой „приемник“, а също така и тоталния абсурд Буда да излезе от Нирваната си, за да „упражнява“ някаква воля, да се „въплъщава“ и т.н. Ще посоча още няколко абсурда в така нареченото „Евангелие“. Ще си позволя да подмина някои части от съдържанието му, касаещи така наречения Творец на света и други подобни, които демонстрират липса дори на повърхностни знания по темата, за която текста претендира, че се отнася. Друго много остро впечатление оставя използването на наименования на места и имена във формата, в която са известни на европейците - ”Пилат”, ”Израил”, ”Египет”, ”Иерусалим”, ”кесар”, а не както биха звучали в тяхната местна транскрипция, което също е пълен абсурд. Също така в „Евангелието“ се говори и за „страната на ромеите“ - термин, който се използва едва след разделянето на Римската империя на Западна и Източна. Нужно ли е да се повтаря за пореден път, че и това е абсурдно....
Трябва да добавим и това, че някои по-късни изследователи също са се опитвали да видят документа, но ламите в манастира не са успели да го открият.
От всичко казано дотук става ясно, че такъв документ или не съществува, или е изчезнал или е бил унищожен, но най-вероятно е първото твърдение.

Най-накрая отново ще се върна към статията на доцент Илиев. На страница седемдесета е поместена снимка, за която се твърди, че представя предполагаемата мумия на Христос, намираща се в Шринагар, правена с камерата на мобилен телефон, поради забрана да се снима в гробницата. Позволявам си да я кача тук, преснимана от списанието с моя мобилен телефон.







И сега – внимание. Аз лично съм виждал тази мумия. Точно така, виждал съм я с очите си, но не в Шринагар, а в Египтоложкия музей в Кайро. Това е снимка на мумията на фараона от деветнадесетата династия Рамзес II, наречен още „Велики“ (Wikipedia) . За улеснение на тези, които ще проявят недоверие към твърдението ми, помествам ТУК и още ТУК връзка към Google, с тази и още голямо множество други снимки на въпросния фараон и оставям на читателите сами да преценят дали това, което казвам, отговаря на истината. Изкушавам се да попитам господин Илиев, защо не е проявил малко повече прецизност при подбора на източници на информация за статията си и е допуснал една толкова елементарна грешка. Също така, бих искал да знам, защо в прекрасно написаната му статия не се обръща внимание на множеството доказателства, някои изведени още през деветнадесети век, оборващи по категоричен начин достоверността на този документ...

При други обстоятелства касаещи Будизма, едва ли бих обърнал внимание на недостоверността на източниците на информация. В крайна сметка, когато искам да науча нещо повече, за мен не представлява трудност да се обърна към някои проверени страници и форуми в Интернет, да попитам някой друг, по-напреднал от мен практикуващ, или директно да се обърна към някой от моите наставници в практиката ми. Случаят обаче не е такъв. Това, което го прави по-различен е фактът, че той повече засяга Християнството, отколкото Будизма. Въпреки че аз не съм християнин, имам много приятели, които със страст и любов изповядват тази прекрасна религия. След моите приятели има хора, които принадлежат към почти всички течения на Християнството и с тях аз имам прекрасни и топли отношения. Такъв мой приятел от детинство е Николай Плачков, протестантски проповедник, който отдаде дълги години от живота си, за да проповядва думите на Исус Христос сред осъдените в Пловдивския окръжен затвор. Друг много близък мой приятел е отец Валентин, който със собствени сили възстанови православния църковен храм в село Дрангово, близо до Пловдив. Много скъп мой приятел от казармата е евангелският деятел от Нова Загора Димитър Митев, нека ми прости за това, че не съм го потърсил толкова много години. Няма как да не спомена и протестантския деятел и директор на Държавна Опера Стара Загора (http://www.opera-starazagora.bg/) Красимир Къшев, под чиято диригентска палка съм работил неведнъж. Всички тези хора, а и милионите хора по света, изповядващи тази традиция, не заслужават това да виждат, как на основателя на тяхната религия, един от най-великите човеколюбци, въплъщението на съвършената любов - Исус Христос, се приписват неща, които са очевидни лъжи. Затова реших да напиша тази скромна статия, според моите бедни знания по въпроса и през призмата на Ученията на Буда Шакямуни. Тук аз нямам предвид статията на доцент Илиев, а този „документ“, който въпреки че отдавна е доказано фалшив, все още периодично бива изваждан от прахуляка на заслужената забрава и безочливо навиран в очите на обществеността.
Нека тази статия не бъде възприемана като критика към статията, поместена в Списание „8“, а по-скоро като опит за коригиране на истинността на източниците на информация, ползвани при написването ѝ от доцент Илиев. Силно искам да подчертая, че и за миг не съм се съмнявал в добрите намерения, вдъхновили автора на материала за написването му.

Разбира се, аз съм готов да отговоря според възможностите си на всеки, който би искал да ме попита нещо, свързано с темата, но по-скоро аз бих ви окуражил, ако имате въпроси, да се обърнете към някоя неизразимо по-авторитетна институция, като офиса на негово светейшество Далай Лама например, към офиса на негово светейшество Гялванг Кармапа, към някой от информационните офиси на Ватикана или към някой от институциите на Високата Порта в Истанбул, или някоя от представителствата на Християнските Църкви в Йерусалим. По-горе в статията съм поместил линкове към сайтове, даващи изчерпателна информация, касаеща някои от споменатите личности, обекти и географски понятия. Тях също можете да използвате за уточнения. За улеснение по-долу помествам линкове към някои от посочените от мен институции.

www.dalailama.com


www.kagyuoffice.org


P.S. Помествам тук и един филм, посветен на „Тибетското евангелие“, за съжаление на руски език. Смятам, че информацията представена в него ще даде още повече информация върху проблема.







Подобна тема:
http://devedjievblog.blogspot.de/2009/07/v_06.html
http://devedjievblog.blogspot.de/2010/08/blog-post_4587.html

неделя, 10 юни 2012 г.

БЕЗПРИЗОРНИ ЗВЕЗДИ


Толкова звезди....
а нито една не е моя!

Толкова звезди...
и все безпризорни!

Нищо чудно,
че падат одчаяни...
И нищо чудно,
че все се опитвам
да ги намеря.

А, ако някога я намеря,
звездата обречена
да е моя,
как ще я върна
пак на небето?

КОРАБИТЕ НА ЗАБРАВАТА


Отплават корабите на
забравата с натъпкани
със спомени трюмове.

Отплават, без компаси
на борда, защото
която и посока да хванат
все ще стигнат до брега
на материк Отчаяние!

Още виждам платната им
кърпени.
Още виждам ръждивите
котви.
Още чувам плача на
изпращачите,
но се смея!
Защото пазя своите спомени
в джоба си!

АКО ТРЯБВА ДА ТЕ ЗАГУБЯ....

Ако трябва да те загубя,
ще излея в ушите си восък,
за да не чуя
думата “Сбогом”!


Ако трябва да те загубя,
ще избода очите си с нокти,
за да не видя,
как си отиваш завинаги!


Ако трябва да те загубя,
ще отрежа езика си,
за да не кажа на друга,
че я обичам!

И устните си ще откъсна,
и без това няма да има
коя да целувам!

А най-накрая
ще изтръгна сърцето си
и ще го запратя след тебе!
Като камък ще го запратя,
за да не се върнеш никога!

ДАЛИ?

Дали ще те срещна,
отново, на някоя улица?

Дали ще се препъна,
отново, в погледа ти?

Дали ще посмея и
аз да те погледна отново?

А дали ще се целунем пак,
без да си кажеме нищо...
И пак ли безмълвно
ще продължим
сами по пътищата си?

ТЪРСЯ!

Врата след врата
отварям,
всъщност разбивам
и трескаво се озъртам
в мрака на никога
невиждани коридори...

Търся!

Книга след книга
прочитам,
и препрочитам веднага,
с кръвясали от взиране
в ненаписани редове
от несъществуващи теории...

Търся!

Човек след човек
разпитвам,
със съзнанието, че досаждам
и искам да знам отговора
на само един въпрос,
който дори и аз не знам
какъв е...

Търся!

Гроб след гроб
разравям,
без да заравям отново
предходния, търсейки
помощ от забравени предци,
кой знае, дали живели някога....

Търся!

Търся нещо...
Търся мъдрост и знание,
търся съвет,
търся помощ....
За да се справя със себе си.....

четвъртък, 7 юни 2012 г.

През дъжда

През дъжда
те виждам,
отдалечаваш се...

Токчетата ти
нараняват
разплаканите локви....

Искам да извикам
след теб да се върнеш,
но не мога....

Обръщам се
и си тръгвам.
Уличните лампи светват...

Само на дъжда
и на мокрите врабчета
не им пука!



ДА СЕ ПОЧУСТВАШ ЖИВ

Да се огледаш наоколо,
да чуеш вятъра и клаксоните
на автомобилите.

Да спреш за миг на пешеходната пътека
и да се вгледаш в очите
на сфетофара.

От тротоара да се усмихнеш
на стюардесата в прелитащия
ниско самолет.

И след всичко туй
да продължиш по пътя си.

Това са само три от хилядите
начини да се почустваш жив!

СТАР ПРИЯТЕЛ

Ръката ми трепереше,
ключът се плъзгаше по
потните ми пръсти...,
а катинарът сякаш
доброволно се отключи!

Вратата се отвори,
даже не изскърца.
Стомахът ми се
сви в тъга....,
че дълго време бях
забравил (Господи, проси ми!)
приятел стар заключен
във мазето.
Ръждивото ми, старо,
детско колело.

Ще стана рано, преди изгрев...

Ще стана рано,
преди изгрев...
За да погледам как
Зорницата уморено
отива да спи.

За да погледам как
Слънцето се протяга
сънливо под завивката си
от утринна мъгла и
мързеливо ме поглежда.

Ще се протегна и аз,
а после ще си направя чай...

ЗАЛЕЗ

Отново слънцето си тръгва,
а облаците се пребоядисват
в червено.

Щурците нещо си говорят
и готвят се да пеят на звездите....

вторник, 5 юни 2012 г.

ВАРИЯНТИ

„Наблюдавай! Малко неща има, които да са по-важни и по-святи от това.“
Фредерик Бюхнер


„Да наблюдаваш, без да осъждаш, е най-висшата проява на човешката интелигентност.“
Джиду Кришнамурти




Представяте ли си свят в който хората умеят да разговарят помежду си. Нямам предвид да „приказват“, именно да „разговарят“. За мнозина това, което казвам, вероятно е доста странно, но ако се замислим върху това, колко от казаното помежду ни има наистина някаква стойност, едва ли ще се случи така, че да не стигнем до извод, който ще ни разочарова. Живеем в свят, в който празното бъбрене, плямпане и дори нечленоразделните звуци за заменили нормалното и искрено общуване. Всеки, който помисли върху това, няма как да не се съгласи.
А, как искаме а бъдем разбрани, без ние самите да да разбираме другите, когато сме отвикнали да общуваме като близки същества....


В петък, най-накрая, получих допълнителния договор от Bayreutherfestspiele за турнето до Барселона, след края на официалния фестивал. Бях доста озадачен, че не ми го изпращат по пощата, както е обичайно, а ми го изпратиха на електронната поща с любезната молба да го разпечатам в два екземпляра, да попълня празните графи с данни, да го подпиша и да им го върна, този път по нормалната поща.
Още на следващата сутрин, за да не губя време, качих файла с договора на една флашка, отидох до най-близкия копирен център, защото у дома нямам принтер, и го разпечатах. След това отидох до пощата, купих си плик и седнах внимателно да попълня необходимите данни в договора. Най-накрая се подписах, внимателно проверих дали някъде не съм допуснал грешка и поставих договорите в пощенския плик. Преди да го запечатам стриктно написах данните на получателя, като с червен флумастер подчертах пощенския адрес, а със син името на агенцията – организатор на събитието. От опит знам, че колкото по-добре е надписан плика и колкото повече данните се набиват в очите на пощенските служители, толкова по-сигурно е, че пратката ще пристигне там, за където е изпратена. Запечатах плика и се насочих към гишето. Нямаше много хора, които да изпращат нещо по пощата и не се налагаше да чакам на опашки.

- Добро утро.
Отговор не последва.
От другата страна на стъклото стоеше слаба жена с дълги посивели коси на предпенсионна възраст и нещо търсеше в някаква папка с документи.
Оставих плика, така че служителката да може лесно да го вземе и зачаках. Жената веднага ме погледна и изсъска.
- Не виждате ли, че имам работа? Изчакайте минутка....
Огледах се, работеха още две гишета, но на тях имаше клиенти и реших, че е все едно, дали ще чакам там или на същото гише. Обаче малко бях подразнен от реакцията на служителката. Не ѝ бях казал нищо, просто бях оставил плика на плота на гишето.
Вгледах се в нея. Изглеждаше, че е много съсредоточена в това, което прави.
След малко с въздишка на облекчение жената извади някакъв напечатан лист от папката, остави го на страни и пак ме погледна.
- Какво обичате?
Искам да изпратя това писмо до Германия.
- Печатно ли е?
Хрумна ми, че нещо поставено в пощенски плик, чама как да не е не е бъде дефинирано като „печатно“, но реших да го правя на въпрос
- Да, печатно е.
Жената взе с рязко движение на ръката плика и го метна на теглилката. Изглеждаше доста изнервена и уморена.
- Каква ще бъде пратката?
- Бихте ли ми обяснили какви варианти има? Това е много важна пратка и...
- Като ви е толкова важна, защо не я пратите с куриерска услуга, а?
Тонът ѝ беше много груб.
- Ами, защото... - тук усетих, че и моят тон започва да се променя. - куриерските услуги са в пъти по-скъпи, а знам, че има няколко опции, които могат да ми осигурят сигурна доставка до получателя и с обикновена поща, за това.
- Можем да го изпратим само приоритетно, можем и с обратна разписка. И, какво сте го нашарил тоя плик, то на плик не прилича ми не знам на какво!
И това го преглътнах, но започна да ми става все по-трудно да запазя добрите си обноски. Реших да подмина забележката за шарения плик.
- Колко ще ми струва само препоръчано и колко с обратна разписка?
Служителката направи кисела физиономия и с нос, сбръчкан, сякаш току що е усетила някаква лоша миризма, почти през зъби ми отговори.
- Само препоръчано ще струва четири и седемдесет, а с обратна разписка – девет и двайсет.
- Добре тогава, ще го изпратя с обратна разписка. А, може ли това се комбинира с въздушна поща?
- Абе, господине, вие за първи път ли пращате писмо в чужбина?! Приоритетните и тези с обратна разписка Ви-На-Ги пътуват с въздушна! Ама поглеждайте си каквото ви интересува предварително, тук да не е бюро за справки. Ето ви бланката, попълнете си я, няма аз да ви я попълвам, и елате да го изпратим.
Околните хора започнаха да хвърлят любопитни погледи към мен и жената на гишето.

ВАРИЯНТ I

Жената зад стъклото изглежда много уморена. Има тъмни кръгове под очите, кожата ѝ, и без това цялата покрита с белезите на времето, е с доста нездрав цвят, очите ѝ гледат празно и уморено и си личи, че има нужда от дълга почивка.
Ама аз какво съм виновен за всичко това. На мен всичко ли ми е наред, всичко ли в живота ми е подредено и излъскано като шише върху аптекарска лавица. Дане би да се чудя къде да си изхарча парите и да пускам по обикновената поща важния договор само за да се забавлявам... Хайде де! Ще ми СЕ правят някакви непознати лелки на интересни.
Поставям свитите си юмруци на варовиковия издраскан плот, свивам устните си за секунда, поема си въздух и....
- Виж какво бе, госпожо! Аз да не съм ти роднина,че да ми държиш такъв тона, а?! Така ще говориш на внуците си, ясен ли съм! Аз да не съм ти аргатин, че ще се държиш така с мен? Ти за какво си тук, да се заяждаш с клиентите ли! Аз за това ли си плащам данъците на тая скапана държава, че да ме ругаят тук, разни служителки, дето си взимат заплатката от моите данъци! Ако трябва ти ще ми попълниш бланката като не знам, ясно?! Аааа... ще ви се не знаят и салтанатите!
- Ама господине, аз...
- Няма господине, няма мосподине! Или ще се отнасяте с хората както трябва, или ще хващате горите! Извикайте веднага управителя!
Хората и служителите в залата вече са спрели да се занимават с другите неща и гледат към мен и служителката.
- Днес е събота и началника не е на работа...
- Тогава ще викнете някой, който е по висшестоящ от вас, за да се оплача на него! Аз няма да позволя на някаква си тука да ме прави на маймуна! Веднага извикайте който трябва!
Скандалът е супер. Направо голям кеф, типично по нашенски...
- Господине, моля ви се, не ми е добре...
- Хич не ми дреме! Всеки знае така да приказва като опре ножа в кокала!
В този момент възрастната служителка се хваща за гърдите и с широко отворени очи се опитва да си вземе въздух. Чак сега виждам, че цветът на лицето ѝ е вече наситено пепеляв. Дясната ѝ ръка се опитва да разшири яката на старото, ръчно плетено поло, но не успява, а аз машинално започвам да набирам на телефона си номер 112.
- Видя ли какво направи бе, идиот?!
Знам, че мъжкият глас, който казва това го казва на мен, но дори и не поглеждам към човека, който ми го казва. Операторката в централата за спешни случаи вече ме разпитва какво се е случило.


ВАРИЯНТ II
(който реално се случи)


Жената зад стъклото изглежда много уморена. Има тъмни кръгове под очите, кожата ѝ, и без това цялата покрита с белезите на времето, е с доста нездрав цвят, очите ѝ гледат празно и уморено и си личи, че има нужда от дълга почивка. Не стига, че цял живот се е вряла в тези пощи, не стига, че условията на работа не са се променили от седемдесетте на миналия век, не стига, че сигурно когато се пенсионира след някоя година ще взима жълти стотинки, ами жената е принудена да работи и в събота, вместо да се занимава с внуците си.
Леко се подпирам на варовиковия издраскан плот, леко си поемам въздух и...
- Госпожо, изглеждате ми доста уморена... Добре ли сте?
Въпросът ми, явно, много я изненадва. Лицето ѝ се отпуска и придобива много по-човешко изражетие.
- Ми, уморена съм моето момче, едната колежка болна, другата изпраща абитуриент, третата не знам си какво... А, аз че съм с кръвно и диабет някой пита ли ме...
Наистина, и половината неща да се така, както ги казва жената, си е много гадна ситуацията. Ако бяхме в някоя, що годе нормална (не че са много такива) държава, тази жена щеше да е в пенсия по болест и да си гледа здравето спокойно, ама....
- Но, щом не се чувствате добре, защо не отидете на лекар? Нака ще се разболеете още повече... Не е редно да правите така!
Жената ме поглежда тъжно.
- Ами, кой ще работи тук, ако и аз си грабна чантата... Дайте да ви попълня бланката.
- Не, не е необходима, ще се оправя!
- Аз ви се скарах, като че вие сте ми виновен за дереджето... Дайте, дайте....
- Не ми е удобно, ще се оправя.
Жената уморено се засмива.
- Хайде, дайте я и ми диктувайте имената си и адреса в Пловдив. До сега, ако не се бяхме разправяли, щяхме да я попълним.
И аз се засмивам и ѝ подавам празната бланка и плика. Чак сега забелязвам, че до мен стои симпатичен дребен старец с толкова огромни мустаци, че в първия момент ми идва да го питам, дали са истински.
- Не ме гледай така, младеж! Съвсем са си истински тия мустаци!
Явно, симпатягата е и телепат. Старчето ме зарязва да го гледам със зинала уста и се обръща към служителката.
- Другарке, аз от шейсет и пет години съм билкар! Тъй да знаеш! Сега оправи момчето там и ще ти кажа една рецепта за диабета – страшна работа ти казвам! За три месеца ще го забравиш....



Това се случи съвсем наистина преди обеда на отминала събота. Един от все по-честите случаи, при които забелязвам, че е много полезно да се наблюдава и да се разговаря.
Не да се „приказва“, а да се РАЗГОВАРЯ.....

петък, 1 юни 2012 г.

ХАЙКУ 3

Без да искам
Настъпих мравка
Малък апокалипсис!

ХАЙКУ 2

Събудих се в мрака.
Дъщеря ми се смее
на сън……..

ХАЙКУ 1

На ръката ми
автоматичният часовник
Работи - Има ме!

ПРИВЕЧЕР XVI.

Примижавам с лице
към последните лъчи.

Някъде измуча крава.
Другаде лае куче....

ПРИВЕЧЕР ХV.

Поседнах на камък край пътя.
Мравки тичат наоколо.

Няколко чучулиги
прелетяха над мен.

ПРИВЕЧЕР ХІV.

Звън на камбана
притича по покривите.

Слънцето позлати
ветропоказателите...

ПРИВЕЧЕР ХІІІ.

Две хвърчила
се гонят в небето.

Подплашените лястовици
се спускат към залеза.

От раклата на прашните ми спомени....

От раклата на
прашните ми спомени
ще взема копието
и старата ми ризница.

В двора заден
на Отминалото,
ме чака конят ми.
Дали подковите му
са за смяна?
Не сме се виждали отдавна...

Къде ще ходя?
Има ли значение!?

Щом ризницата сложил съм,
и конят рие с копито и пръхти
от нетърпение, ще се намерят пътища!

КАПЧИЦИ ВРЕМЕ

Изплъзват се миговете
като капчици вода
между вкочанените от
умора пръсти.

Изплъзват се
и потъват във вечно
сухата пръст на миналото.

А вкочанените от умора ръце
загребват ли, загребват
от мътната вода на времето...

Вървях по камъните...

Вървях по камъните,
още топли, бос,
а пясъците пееха наоколо.

На хоризонта златната луна
флиртуваше със Сфинкса,
а палмите край Нил
си шепнеха любовно с лотоса.

Зад мене беше Вечността.
Пред мене беше Неизвестното
очакващо да придобие форма....

БЕЗ ЗАГЛАВИЕ II

Пожълтели, напукани,
с разпокъсани ръбове....

Стари снимки....

Нужни ли са на някого,
освен на тези,
които ме гледат от тях?