сряда, 16 май 2012 г.

ПОРТФЕЙЛЪТ

Разказ

Влагата във въздуха ставаше все повече с всяка изминала минута. Скоро щеше да заръми. Щеше да бъде онзи отвратителен ситен дъжд, от който няма спасение дори и да отвориш чадър. Въздухът просто носи в себе си почти невидимите капчици и ги завира из дрехите ти. Типично за късната есен време.
Момчето чакаше. Бяха минали около трийсет минути от края на представлението. Пиесата беше от някакъв поляк, натрупал състояние с мятане на драматургични лайна по останалия в миналото комунистически режим. Неволно се усмихнах, ”смелчага” е този поляк. Бях решил и с него да си поговорим. Може пък и на него да съм ПОЛЕЗЕН?
Погледнах към момчето – горкия, не се сещаше да се скрие в служебния вход на театъра, толкова беше притеснен. Отново се усмихнах. Обичам влюбените. Много бързо се съгласяват да им ПОМОГНА. Какви критики по мой адрес, какви речи ми е държал Ури по този въпрос. Направо изтръпнах от реалната възможност, ей сегичка да чуя благия му глас зад мен.

Минутите течаха много, много бавно. Не че за мен някога е имало значение, но определено ми беше омръзнало.
”Клиента” ми беше хубаво момче, но само толкова. Такива като него ги има милиони - малко над средния ръст с евтини дрехи. Освен това беше направо смешен с тази роза в ръка. Поне да беше червена. Бяла роза, като за погребение, а не за ухажване. Глупак с глупак, мина през ума ми. Но от друга гледна точка ако, не беше глупак аз нямаше да съм там. Нямаше да има нужда от мен. Просто, ако не беше глупак, нямаше да се влюби в актриса. Не и в ТАЗИ ........... актриса.
Стоп.... Край на разсъжденията.
Започваше се. Артистите започваха да излизат. Премиерата на въпросната пиеса беше минала преди седмица и затова на служебния вход нямаше никой освен момчето, а и времето допълнително допринасяше за това.
Изненадващо дори и за мен първа излезе тя. Изненадващо, защото ако се беше сетила, едва ли щеше да пропусне шанса да си придаде допълнителна тежест с едно, още по-голямо закъснение. Изобщо излишното й надуване й беше до някъде простено, все пак не всяко осемнайсет годишно момиче играе в професионални театрални постановки. Впрочем, тя не беше професионална актриса. Учеше в музикалното училище за оперна певица, а актьорско майсторство учеше в един театрален курс, воден от режисьора на въпросната пиеса. Горкото момче, ако знаеше какви таланти има тя освен актьорския (доста малък впрочем) и как ги проявява спрямо дъртия сладострастник, по скоро би отишло в манастир, отколкото да дава пари за рози и да мръзне, сврян на завет някъде до служебния вход на театъра
Въпреки, че вече я познавах идеално, бързо я огледах отново. Да, доста привлекателна, но нищо повече. Беше малко под средния ръст, с доста пухкави бедра и едър задник. Талията й беше много тънка и това още повече подчертаваше размерите на нещата под нея. Бюстът беше не много едър, но пък затова много стегнат и някак все още детски. Имаше широка шия и почти римски нос, който в комбинация с голямата, обилно покрита с червило уста й предаваше доста вулгарен вид. Очите й бяха с форма и цвят на бадем. Вероятно си мислеше че те са едно от най-силните й оръжия, но направо бъркаше. Погледа й не само, че не беше пронизващ, ами беше направо глупав. Най-впечатляващото в нея беше косата й. Сякаш природата беше направила грешка, като беше дала толкова красива коса на ТАКОВА момиче. Не беше боядисана, просто нямаше нужда. Беше с кестеняв цвят, в който имаше едва забележим зеленикав оттенък. Създаваше впечатление за безброй златни искри, които сякаш падаха по цялата й дължина - от върха на главата до едрия ханш. Не беше къдрена, беше идеално права и къдренето само щеше да развали цялата тази красота.
- Тази вечер си страхотна!
Гласът му звучеше сякаш току що беше преодолял задавяне. Очевидно много се вълнуваше.
- Мерси! – Отговори тя, без даже да погледне розата, която той й навря почти в устата от бързане да й я даде. - - Съжалявам миличък, но днес няма да можем да се видим. От това викане на сцената гласът ми се умори, а утре имам час с корепетитора си. Ще уча “Травиата”!
Чак сега той забеляза таксито, което беше спряло на ъгъла, в началото на улицата.
- Ама аз днес взех заплата и мислех да ........
- Утре може.
“То пък една заплата” - чух мислите й.
Вече почти усещах вкуса на много скъпото уиски, което само след минути щеше да пие в апартамента на банковия служител, с който се беше запознала преди седмица и вече беше решила твърдо да раэдели с дългогодишната му приятелка!
Таксито потегли точно в противоположната посока на тази, в която трябваше да тръгне, ако отиваше към квартала, в който живееше и този факт накара стомаха на момчето да се сгърчи от болка. Вече занеше, какво ще се случи скоро!

Ходеше с нея от има – няма година. В началото всичко вървеше добре. Излизаха всеки ден, любеха се често и понякога се събираха с приятели - в повечето случаи нейни. Това бяха момчета и момичета от музикалното, всички до един надменни и самонадеяни тъпаци, които си мислеха, че да имаш глас малко повече от другите е гаранция за световна кариера. До един мои потенциални КЛИЕНТИ! Едва ли има по-хубава професия от моята! Винаги има някой, който и за нещо дребно ще си даде дори душата!

Момчето бавно тръгна към ъгъла, от който тръгна таксито. Ръката му още държеше розата, по-мъртва от всякога. Сякаш беше забравил за нея. Запалих цигара и го загледах как се отдалечава. Не бързах. Знаех къде отива. Пък и всички КЛИЕНТИ са по-лесни, когато са леко пияни. Вече ми беше клиент без дори да подозира за съществуването ми.
Масата, на която беше седнал в бистрото, в което напоследък все по-често влизаше, беше много подходяща за неговото състояние. Беше в един ъгъл, за четирима души и бе заобиколена от три други по-големи маси. Това я правеше незабележима.
- Може ли да седна?
- Има съвсем празни маси. - гласът му беше безизразен. Дори не ме погледна. Без
да питам отново дръпнах стола и седнах.
- Водка, от евтината, а?
- Казах Ви, че има други маси. – чак сега ме погледна. Обикновено в първия поглед на клиентите ми ясно виждах изписан интуитивния им ужас от мен, но при него имаше по-скоро досада.
- За няма и час си изпил три големи - продължих аз, без да обръщам внимание на това, което ми каза. - Ако допиеш тази утре няма да можеш да мислиш от махмурлука, който ще те мъчи.
- Какво да бъде? - попита сервитьорката.
- Бутилка уиски, от най-скъпото. И махнете питието на приятеля ми. И той ще пие уиски!
Сервитьорката така изчезна, че чак ме изненада!
- Кой сте вие и откъде на къде ще пия уиски с напълно непознат човек като вас?
Изглеждаше доста озадачен.
- Тя вече пи уиски тази вечер, сега е твой ред .
- Коя “тя”? – изумлението му нарастваше.
- Бети, коя друга! – това беше името й.
- От къде знаете, че пие уиски? – от изненада забрави да ме попита, от къде я познавам.
- Казах, че е пила, а сега прави нещо, което за момента ще запазя в тайна.
В този момент дойде келнерката с уискито, кофичка с лед и голяма стъклена купа със соленки.
- Това е от шефа. Черпи Ви!
- Аз пък черпя с тях кучето ви, обича ги много!
Челюстта на сервитьорката увисна
- От къде знаете, че........
- Ще ви повикам, когато имаме нужда от вас! - в тона ми имаше малко повече от покана да се разкара и, за да подсиля ефекта и подадох соленките.
Налях първо на него и му сложих едно кубче лед, точно както го предпочиташе. Покрай нея и ония парвенюта – приятелчетата й, му се случваше да пие уиски по-често отколкото преди да се запознаят.
- За общия ни успех! - вдигнах моята чаша и я изпих на веднъж - Айде де, има още цяла бутилка.
Все още гледаше сякаш всичко това не го касаеше.
- Кой сте вие? - този път вече усетих и страх.
- Алекзандър Бадон, за по-кратко Абадон. На твоите услуги!
- От къде ме познавате? Виждам ви за първи път... - Вече беше уплашен наистина.
- Аз познавам всичките си клиенти! Такава ми е работата.
- К’ви клиенти бе...Аз си тръгвам!
- Прав ти път, но съм длъжен да ти кажа, че я губиш и знаеш това, а аз мога да ти помогна, за което гарантирам!
- Че я губя го знам, както казвате, но мисля, че мога и сам да се справя . Другата седмица започвам нова работа и тогава ще........
- Това не помага! Конкуренцията ти работи в банка.
- Нямам конкуренция! Просто....
- Маркова козметика, бижута, нови обувки и чанта. Всичко това за по-малко от седмица! Сигурно голяма стипендия взема, а?
Иронията ми по-скоро го сепна, от колкото да го засегне.
- Не съм я питал. Забелязах, но си мислих, че е от хонорара в театъра. Значи наистина я познаваш!
- В театъра й плащат като на ученичка. - започваше да схваща. - Виж сега, тя вече се мисли за голяма работа, за това хвърчи на високо, та оня банкер, й идва тъкмо на време. Значи него го елиминираме, тебе те правим такъв, какъвто ще й харесаш и - готово!
- И колко ще ми струва? Както сам твърдиш, че знаеш, аз не съм богат!
- Би ли погледнал колко пари имаш в теб?
- Ами колко... Бръкна във вътрешния джоб на якето си и измъкна един доста старичък портфейл. - Има-няма..... А! – Викът му привлече доста погледи. - Кво е т`ва бе! Какви са тия пари ?
- Шт! Това са твои пари и аз не ги искам. Всъщност аз ги сложих там, но го приеми, като малък, приятелски жест! Аз не работя за пари.
- Вижте какво, не знам кой сте и как сте ми пъхнали тези пари в портфейла, но това въобще не ми харесва!
- Ако не искаш да ползваш услугите ми, тези пари си остават твои!
- Тогава как ще ви се отплатя господин Абарон?
- Абадон.- поправих го. - Много просто! Ще ми дадеш душата си!
Смехът му беше абсолютно истински, от сърце.
- И аз съм чел Гьотеееееееее.......
Гласът му направи възходящо кресчендо и замря за секунда някъде между до и до-диез от втора октава, преди да изчезне. Не ми костваше нищо да го направя и то само с поглед.
- Нищо смешно няма! Гьоте беше друг случай, колегата ми доста се постара на времето.
- Значи ти си дявол? – гледаше ме сякаш бях забравил да си сваля рогата.
- Предпочитам квалификацията “ангел на мрака”, въпреки че за доста хора съм само ангел!
- И трябва ли да подпиша нещо? - Доста бях изненадан. Една от най-лесните ми жертви, пардон, клиенти.
- Това отпадна като изискване около сто години след Гьоте. И едно ръкостискане стига.
- Как ще действаме? – Вече беше трезвен и навит да прави всичко, което му кажа.
- За банкерчето ще се погрижа аз. Останалото ще свършат парите ти. Не се притеснявай, няма да свършат. Искаш ли да се убедиш? - Той кимна. – Извади всички пари от портфейла, след това го затвори и го отвори отново. Давай!
На момента направи, каквото му казах и когато отвори портфейла отново очите му светнаха.
- Значи наистина си дявол! - В погледа му вече имаше само уважение.
- Приемаш ли? Ако сега откажеш, оставаш само с тези пари! Приемеш ли - печелиш нея за цял живот, плюс вълшебния портфейл, само той ще ти върши работа, не го сменяй с друг и не го губи! Друг такъв няма да намериш. Аз няма да ти дам, а друг колега нямаш право да молиш за услуга. Душата ти ще взема, когато ти дойде времето да мреш, срок няма! Съгласен ли си?
- Да!
Стиснахме си ръцете и се разбрахме след една година на същата дата да се срещнем в това заведение, за да ми разкаже, какво се е случило.

Годината която измина беше доста скучна. Няколко локални войни в Азия, малка епидемия от шап в централна Европа. В България законния цар заимства похватите на камбоджанския си колега и стана министър председател. Изобщо – скука.
От клиента си ни най-малко не се интересувах. Още същата вечер, в която ми стана клиент, банкерчето катастрофира с новото си BMW, след като беше изпратил Бети до тях. Не беше мъртъв, все пак може и той някой ден да ме помоли за услуга, но щеше да полежи 3-4 месеца в гипсово корито. Портфейлът щеше да се погрижи за всичко останало.

Влязох в заведението малко по-рано от уговореното време. Сервитьорката от миналия път още беше там.
- Какво ще обичате? – бях и познат, но не можеше да се сети от къде.
- Бутилка уиски, от скъпото, с две чаши и соленки за кучето ви.
Усмихна ми се, щом споменах кучето й.
- Отдавна не сте идвал. Как е младия Ви приятел?
- Той няма да дойде! – Глас, който изобщо нямах желание да чувам точно сега! – Чаша натурален сок, моля. Грейпфрут!
Сервитьорката тръгна да изпълнява поръчката.
- На това казвам аз изненада! Как си Ури? – Опитвах се да бъда любезен, но ми беше трудно. При други обстоятелства щеше да ми е много приятно да си побъбря с Архангел Уриел, но сега имах друга работа.
- Сто, не хиляда пъти съм ти казвал да не ме наричаш Ури, на теб ще ти бъде ли приятно да ти викам Аби
- Имам работа! - сухо му отговорих, пренебрегвайки въпроса му.
- Вече нямаш!
Загледах се в златния му часовник. Виж го ти синковеца как се издокарал!
- Винаги си бил конте.... Какво си направил с клиента ми?
Сервитьорката пристигна с поръчката.
- По-скоро, какво направи той с теб. – Явно мисълта за разочарованието, което щеше да ми поднесе му доставяше удоволствие
Повдигнах вежди въпросително. Все още си мислих, че се майтапи с мен .
- Преметна те, с което направи договора ви невалиден! - Целият сияеше.
- Би ли ми обяснил по-подробно?
- Значи така! – Започна той без да бърза. – Уговорката ви е била ти да му помогнеш, а той да ти подари душата си.
Умишлено акцентира върху думата “подари”, сякаш клиента нищо не получаваше срещу нея!
- Работата ми е такава. Продължавай моля те!
- Та значи повреждаш колата на банкера, за малко не го убиваш, а на малкия даваш портфейл, който не се изпразва. С първото елиминираш конкурента му, а с второто трябва да си върне благоволението на девойката с едрия задник.
- На бившата девойка!
- До тук всичко е според твоя план. – Продължи той без да обръща внимание на иронията ми – но малкият се уплашил. Бил чел туй – онуй за ада и бързо разбра, че сделката е доста неизгодна за него. Умно момче се оказа!
- И къде ще ходи? Сделката е сключена! – взех да разбирам, какво е станало. Вместо отговор Ури ми подаде един вестник и се зае със сока си. Разгърнах вестника и на втора страница разбрах всичко.
“Анонимен дарител даде сто хиляди долара за детска чернодробна трансплантация”. Така значи... За това ползвал портфейла!
- Това му е десетото, юбилейно, ако мога така да кажа, дарение!
- И последното! Този портфейл, както и да го погледнеш, е моя собственост!
- Ще имаш да вземаш! Вече е под моя закрила, така че портфейлът си остава в него!
Въздъхнах и отпих от уискито. Бях загубил наистина! Нямаше какво да се прави, този път се бях провалил!
- Знаеш ли как наричат това хората? – Попита Уриел – Пране на пари.
И двамата се засмяхме.
- Искаш ли да се поразходим? Да си поприказваме за старите времена. – Предложих аз.
- С удоволствие! Отдавна не сме си приказвали на теми извън професиите ни. – Ури махна към сервитьорката. – Тази вечер аз черпя!
- Имаш повод!
Ури се усмихна като човек, на който са направили заслужен комплимент.

Няма коментари:

Публикуване на коментар