Снощи, докато стоях в тоалетната с таблета и четях „Пътят на мирния Войн“ от Дан Милман, през отворения прозорец влетя нощна пеперуда. Нямам представа, защо нощните пеперуди биват така привличани от светлината, но това е друго.
Насекомото започна панически да се блъска в белите плочки на стените, опитвайки се да намери изход. Пресегнах се и отворих прозореца, но тя продължи. Наложи се да я хвана и внимавайки да не я смачкам в шепата я пуснах навън.
Доста често се случва изходът да е пред очите ни, но да не го виждаме, докато някой друг не ни сграбчи за яката и не ни изхвърли през него.
Няколко секунди по-късно пеперудата се опита да се върне и се заблъска по стъклото на затворения прозорец.
сряда, 30 юли 2014 г.
сряда, 5 март 2014 г.
СТАРИЯТ ВЪЖЕИГРАЧ
Далги години беше един от най-известните въжеиграчи. Познаваше го целият свят. Нямаше страна на света, където да беше играл поне веднъж и името му да не беше легенда. Най-известните циркови импресия се надпреварваха, кой ще му предложи по-висок хонорар, само за няколко минути под купола. Дори се носеха легенди, че не веднъж се е стигало до дуели.
През всичките години беше идол за младите въжеиграчи. Мнозина бяха учениците му. На още повече беше помогнал със съвет или някоя добра дума пред директора на някой цирк. Много пъти, само една негова усмивка в момента на назоваването на името на някой много талантлив, но все още неизвестен цирков артист, беше отваряла вратите към славата.
Танцът му върху въжето беше нещо неописуемо. Как ли не се опитваха на го нарекат критиците, поезия върху въже, апотеоз на цирковото изкуство, ангелски танц.... Но критиците показваха само безсилието на думите, опитвайки се да поберат в себе си нещо много по-голямо от тях.
Годините минаваха. Първо дойдоха сребърните нюанси в косите му. Скоро ги последваха бръчиците около очите. Тялото му си оставаше все така силно и красиво, все едно изваяно от античен скулптор, но с всеки изминал ден губеше гъвкавостта си. Все по-често сърцето му се превръщаше в грохот на гръмотевица, преди да стъпи на манежа.
Веднъж реши да обяви, че се отказва. Вдигна се такъв шум, че дори и на него му стана интересно, как по дяволите му е хрумнала толкова нелепа идея. Директорът на цирка в който беше ангажиран тогава, много по-млад човек от него, деликатно го хвана под ръка и го отведе на страна, така ме да не ги чуе никой.
„ Маестро, знам, че вече не си млад. Разбирам те, повярвай ми. Но помисли за публиката... Тя ще бъде съсипана, ако се откажеш. А и, не си съвсем грохнал старец, все още можеш. Пък и името ти е легенда, още дълго време хората ще са готови да платят скъпо, само за възможността да те видят с очите си. Слушай... Маестро знам, че вече не си същият, но.... Искаш ли тази вечер да наредя въжето да бъде опънато един метър по-ниско, а? Пак ще е достатъчно високо, но ти ще си малко по-спокоен, а и никой няма да забележи.“
Въжеиграчът само кимна, но очите му станаха още по-тъжни.
Нещата продължиха както до тогава. Гастрол след гастрол, представление след представление. Публиката го аплодираше все така възторжено. Все така, билетите за неговите представления се изкупуваха за часове. Само височината на въжето ставаше все по-малка.
Годините летяха все по-бързо.
Една вечер, щом дългите аплодисменти започнаха да затихват, а вълнението започна да отпуска гърдите му, нещо привлече погледа му. Там, в мрака зад цирковата завеса, стоеше някой и го наблюдаваше. Черен силует с ръце в джобовете. Въжеиграчът се поклони за последно на публиката, изпрати ѝ въздушна целувка с двете си ръце и също се потопи в мрака зад завесата.
„ Здравей.“
Беше глас, който не бе чувал дълги години.
„ Ти... ти... ти ли си?“
„ Да, аз съм стари приятелю.“
Двамата мъже се прегърнаха горещо.
„ От толкова време не съм чувал нищо за теб. Все едно пропадна в дън земя. Ти беше единственият ми конкурент. Никой не можеше да се сравни с теб. Помниш ли, веднъж един критик написа нещо, което винаги съм знаел, но ме е било страх да призная - че си по-добър от мен...“
„ Не, не помня, но това не е важно.“
„ Не е важно наистина! Но, кажи ми, как ти хрумна да дойдеш, как се сети изобщо за мен?“
„ Сега се осмелих да дойда да те видя лично, но съм гледал много твои представления. Винаги, когато можех идвах.“
„ Благодаря ти, че ми оказваш тази чест! Винаги съм се питал, защо се отказа? Та тогава ти беше съвсем млад. Можеше да играеш още много години. Спомням си какво недоумение предизвика решението ти. Всички казваха, че си постигнал съвършенството, че няма какво повече да се измисли в нашето изкуство след теб, че никога преди това не си играл толкова съвършено... Защо?“
„ Точно заради това. Бях покорил моя собствен връх и ако бях продължил, единствения, който ме очакваше, беше пътят надолу.“
„ Да, но публиката...“
„ Публиката, стари приятелю, много често забравя, какво е било преди и продължава да купува билети и да аплодира по навик.“
Повечето светлини бяха угасени. Само два помътнели от времето стари прожектора осветяваха манежа. Публиката си беше отишла. Въжеиграчът се огледа. Завесата, пейките тапицирани с тъмен плюш, въжетата. До сега не беше обръщал внимание на тези неща, но сега видя – всичко беше остаряло. Беше остаряло, също като него. Една сълза се откъсна от ъгълчето на окото му и закриволичи между бръчките.
„ Не ми каза, защо реши да дойдеш чак сега.“
„ Чак сега.... Всъщност, трябваше да дойда много по-рано. Още преди години. Ела, трябва да ти покажа нещо. За това дойдох.“
Прегърна внимателно през рамо стария си конкурент и го поведе към манежа. Някъде отвън се чуваха смеховете на другите артисти.
„ Виж въжето приятелю. Хубаво го виж. Това ли е твоето въже?“
„ Да, моето е. Откакто се научих да пазя баланс върху него, не съм го сменял. Обиколих света с него.“
„ Знам, но сигурен ли си, че е твоето, защото аз не съм.“
„ Какво искаш да кажеш?“
„ Твоето въже го опъваха толкова високо, че хората напрягаха очите си, за да го видят, а я виж това. Опънато е толкова ниско, че можеш да се спънеш в него.“
Чак сега старият въжеиграч видя, колко ниско беше опънато старото въже. Не беше забелязал, как през годините, откакто онзи директор му го беше предложил, височината ставаше все по-малка и сега въжето беше на не повече от метър от земята.
„ Не! Ти можеш да повториш хиляди пъти, че това въже е твоето, но аз няма и не искам да повярвам! Аз оставих своето въже там където му е мястото, високо над манежа. Дойдох да ти кажа, че е време да обърнеш гръб на навиците на публиката и да оставиш въжето си да почива в мир. За го оставиш там горе, до моето...“
През всичките години беше идол за младите въжеиграчи. Мнозина бяха учениците му. На още повече беше помогнал със съвет или някоя добра дума пред директора на някой цирк. Много пъти, само една негова усмивка в момента на назоваването на името на някой много талантлив, но все още неизвестен цирков артист, беше отваряла вратите към славата.
Танцът му върху въжето беше нещо неописуемо. Как ли не се опитваха на го нарекат критиците, поезия върху въже, апотеоз на цирковото изкуство, ангелски танц.... Но критиците показваха само безсилието на думите, опитвайки се да поберат в себе си нещо много по-голямо от тях.
Годините минаваха. Първо дойдоха сребърните нюанси в косите му. Скоро ги последваха бръчиците около очите. Тялото му си оставаше все така силно и красиво, все едно изваяно от античен скулптор, но с всеки изминал ден губеше гъвкавостта си. Все по-често сърцето му се превръщаше в грохот на гръмотевица, преди да стъпи на манежа.
Веднъж реши да обяви, че се отказва. Вдигна се такъв шум, че дори и на него му стана интересно, как по дяволите му е хрумнала толкова нелепа идея. Директорът на цирка в който беше ангажиран тогава, много по-млад човек от него, деликатно го хвана под ръка и го отведе на страна, така ме да не ги чуе никой.
„ Маестро, знам, че вече не си млад. Разбирам те, повярвай ми. Но помисли за публиката... Тя ще бъде съсипана, ако се откажеш. А и, не си съвсем грохнал старец, все още можеш. Пък и името ти е легенда, още дълго време хората ще са готови да платят скъпо, само за възможността да те видят с очите си. Слушай... Маестро знам, че вече не си същият, но.... Искаш ли тази вечер да наредя въжето да бъде опънато един метър по-ниско, а? Пак ще е достатъчно високо, но ти ще си малко по-спокоен, а и никой няма да забележи.“
Въжеиграчът само кимна, но очите му станаха още по-тъжни.
Нещата продължиха както до тогава. Гастрол след гастрол, представление след представление. Публиката го аплодираше все така възторжено. Все така, билетите за неговите представления се изкупуваха за часове. Само височината на въжето ставаше все по-малка.
Годините летяха все по-бързо.
Една вечер, щом дългите аплодисменти започнаха да затихват, а вълнението започна да отпуска гърдите му, нещо привлече погледа му. Там, в мрака зад цирковата завеса, стоеше някой и го наблюдаваше. Черен силует с ръце в джобовете. Въжеиграчът се поклони за последно на публиката, изпрати ѝ въздушна целувка с двете си ръце и също се потопи в мрака зад завесата.
„ Здравей.“
Беше глас, който не бе чувал дълги години.
„ Ти... ти... ти ли си?“
„ Да, аз съм стари приятелю.“
Двамата мъже се прегърнаха горещо.
„ От толкова време не съм чувал нищо за теб. Все едно пропадна в дън земя. Ти беше единственият ми конкурент. Никой не можеше да се сравни с теб. Помниш ли, веднъж един критик написа нещо, което винаги съм знаел, но ме е било страх да призная - че си по-добър от мен...“
„ Не, не помня, но това не е важно.“
„ Не е важно наистина! Но, кажи ми, как ти хрумна да дойдеш, как се сети изобщо за мен?“
„ Сега се осмелих да дойда да те видя лично, но съм гледал много твои представления. Винаги, когато можех идвах.“
„ Благодаря ти, че ми оказваш тази чест! Винаги съм се питал, защо се отказа? Та тогава ти беше съвсем млад. Можеше да играеш още много години. Спомням си какво недоумение предизвика решението ти. Всички казваха, че си постигнал съвършенството, че няма какво повече да се измисли в нашето изкуство след теб, че никога преди това не си играл толкова съвършено... Защо?“
„ Точно заради това. Бях покорил моя собствен връх и ако бях продължил, единствения, който ме очакваше, беше пътят надолу.“
„ Да, но публиката...“
„ Публиката, стари приятелю, много често забравя, какво е било преди и продължава да купува билети и да аплодира по навик.“
Повечето светлини бяха угасени. Само два помътнели от времето стари прожектора осветяваха манежа. Публиката си беше отишла. Въжеиграчът се огледа. Завесата, пейките тапицирани с тъмен плюш, въжетата. До сега не беше обръщал внимание на тези неща, но сега видя – всичко беше остаряло. Беше остаряло, също като него. Една сълза се откъсна от ъгълчето на окото му и закриволичи между бръчките.
„ Не ми каза, защо реши да дойдеш чак сега.“
„ Чак сега.... Всъщност, трябваше да дойда много по-рано. Още преди години. Ела, трябва да ти покажа нещо. За това дойдох.“
Прегърна внимателно през рамо стария си конкурент и го поведе към манежа. Някъде отвън се чуваха смеховете на другите артисти.
„ Виж въжето приятелю. Хубаво го виж. Това ли е твоето въже?“
„ Да, моето е. Откакто се научих да пазя баланс върху него, не съм го сменял. Обиколих света с него.“
„ Знам, но сигурен ли си, че е твоето, защото аз не съм.“
„ Какво искаш да кажеш?“
„ Твоето въже го опъваха толкова високо, че хората напрягаха очите си, за да го видят, а я виж това. Опънато е толкова ниско, че можеш да се спънеш в него.“
Чак сега старият въжеиграч видя, колко ниско беше опънато старото въже. Не беше забелязал, как през годините, откакто онзи директор му го беше предложил, височината ставаше все по-малка и сега въжето беше на не повече от метър от земята.
„ Не! Ти можеш да повториш хиляди пъти, че това въже е твоето, но аз няма и не искам да повярвам! Аз оставих своето въже там където му е мястото, високо над манежа. Дойдох да ти кажа, че е време да обърнеш гръб на навиците на публиката и да оставиш въжето си да почива в мир. За го оставиш там горе, до моето...“
Абонамент за:
Публикации (Atom)