вторник, 8 юни 2010 г.

Сладко от зелени орехи....

Напоследък, след моя публикация във Фейсбук, много мои приятели поискаха от мен рецептата на сладко от зелени орехчета, за това днес я публикувам тук.

Като цяло орехите са много полезни, било то консумирани пресни, под формата на сладко или като добавка към сладки или други ястия. Съдържат магнезий, желязо, селен, мед и манган, кобалт, цинк, витамини Е, В и С, фолиева киселина, ненаситени мастни киселини, като голямо количество са омега-3-мастните киселини, белтъци, линолова, линоленова, миристинова и лауринова киселина и др. Тънката ципа обвиваща орехите е изградена от баластни вещества. В зелените орехи има витамин С, тиамин, органични киселини, желязо, фосфор и др. Външните зелени обвивки съдържат алфа- и бета- хидроюглон, дъбилни вещества, витамин С, ябълчна и лимонена киселина, минерални соли, захари, ензимите емулзин и пероксидаза, танини и др.

Рецептата, противно на общоприетото мнение е лесна, макар и да отнема доста време.
За една доза са необходими около седемдесет (ако са по-големи) до деветдесет орехчета. Преди да започнете да ги берете, проверете дали не са прекалено „стари“ за сладко. Смачкайте едно орехче и вижте дали черупката му не е започнала да се оформя, ако да – потърсете друго дърво с по-млади плодове.
Ако орехчетата са малки, с размер приблизително колкото едър лешник, не се белят. Достатъчно е само да се отрежат връхчетата и опашчиците им. Едрите се обелват. И в двата случая орехите се набождат на няколко места с дебела карфица и се накисват в студена вода с малко оцет в нея за десет часа.
След като десетте часа са изминали орехчетата се изцеждат и се сваряват три – четири пъти, за по десет минути, като водата се сменя, а след всяко варене се изплакват обилно със студена вода.
Пропуснах да отбележа, че водата в която се киснали десет часа може да се използва за измиване на косата, жена ми твърди, че е ефектът бил невероятен.
Следва да се приготви сиропа в който ще се сварят орехчетата. Приблизително за един килограм орехи е необходим един килограм захар плюс една водна чаша вода. Орехчетата се пускат в предварително приготвеният, горещ сироп и се варят на слаб огън докато постигане на нужната гъстота. Няколко минути преди да ги вдигнете от котлона добавяте на всеки килограм орехчета по една и половина чаени лъжички лимонтозу.
Ако имате търпение, можете във всяко орехче, преди да ги пуснете в сиропа, да поставите парченце портокалова кора. Няколко белени, сурови бадема във всяко бурканче с готово сладко, също ще са една много хубава добавка към сладкото.
Искам да добавя нещо, което според мен е много важно. Преди да започнете да берете орехчетата, огледайте добре дървото. Вижте дали всичко в него е здраво. Дали листата му са с хубав, наситен цвят, и дали не са покрити с някакви петна. Дали дървото е високо и право, а не прегърбено и с "болен" вид. Ако забележите, че в короната му има гнездо на някаква птица, това е сигурен признак, че дървото е здраво и жизнено. В никой случай не берете плодовете на дървета, чийто вид не ви харесва! Това е важно, защото енергията, който протича през цялото дърво ще дойде в организма ви, когато ядете плодовете му, а ако дървото не е здраво, то и качествата на плодовете му ще е лошо. И преди да започнете да берете, мислено отправете благодарност към него, за това, че ви дава част от себе си и от своята жизнена енергия.

Дано да съм ви бил полезен и – успех!

вторник, 23 март 2010 г.

Един пример за безсилието на държавата ни.

Днес ходих до КАТ. Наложи се, защото точно преди една седмица голямата ми дъщеря пострада след като един микробус я блъсна на прибиране от училище. Няма да коментирам този случай, защото водачът на микробуса не беше виновен. Дъщеря си, също не мога да виня, все пак е дете и доста често ѝ се случва да прави необмислени неща. Както се казва в случаи като този: „Малкият дявол...“.
Все пак това, което сега пиша, беше инспирирано от този инцидент, но отдавна ми се щеше да привлека вниманието Ви към този проблем.
Впрочем „да привлека вниманието Ви“ не е точният израз, защото всички ние, които по силата на някаква карма, била тя лоша или добра, обитаваме това географско място, наречено България, сме принудени да търпим вече години наред.

За какво ще отворя дума.

Скоро, има няма две седмици, в нашия квартал отвориха чисто ново заведение, което в някои местни вестници вече наричат „култово“. Дали заслужава това определение, аз не се наемам да вземам отношение, но е факт, че въпросното обществено място се радва на доста голяма клиентела.
Доста голяма и, това вече е проблема, богата клиентела....
Защо, ще ме попитате това да е проблем?! Не, не става въпрос за някаква завист спрямо социалния статус на хорицата, или пък някаква селско-посткомунистическа комплексарщина, разяждаща чувствителната ми музикантска душевност. Не. Проблемът е там, че тези заможни хорица, като 99% от подобните им, са си въобразили, че за тях правила няма, или ако ги има то те по никакъв начин не са задължени да ги спазват.
Няма да Ви обяснявам в какво се състои проблемът. За по-голяма достоверност ще го илюстрирам с няколко снимки, направени лично от мен и два клипа, заснети с мобилния ми телефон.
Дали това, което съм заснел, представлява предпоставка за тежки пътни произшествия с възможни човешки жертви, оставям Вие, скъпи приятели, да прецените от снимките. Само ще припомня, че паркирането на тротоар е ЗАБРАНЕНО от Правилника за Движение по Пътищата, но кой ли го интересува?!
Приятно разглеждане на снимчиците.







Макар и само четири ( имам много други, но мисля, че тези са достатъчни )смятам,че от снимките става ясно какава опасност създават колите за пешеходците на това място.

Ето две кратки клипчета заснети преди два дни.






А ето и няколко примера, които съм заснел на други места

Обърнете внимание къде е паркирала полицейската кола.



Още подобни "инвалиди"...




Моля, обърнете внимание, колко "удобно" за останалите преминаващи по улицата коли е паркиран Форда.



Примери могат да бъдат посочени с милиони...

Аз, лично съм се обаждал в КАТ, за да съобщя за колите паркирани до заведението поне три пъти, но въпреки обещанията на дежурните служители, на които съм подавал сигналите, е повече от очевидно, че ефект няма.

Нека сега да се върна на днешното ми посещение при дознателя в КАТ. Няма да споменавам името му, само ще отбележа, че човекът се държа много любезно. Та, привършихме разговора ни, относно инцидента с моята дъщеря и аз реших да отворя въпроса за спиращите по тротоара и застрашаващи живота на пешеходците баровци-клиенти на новото „култово“ заведение в квартала ни. Обясних му за какво става въпрос. Оказа се, че въпросният дознател е запознат с проблема. Отговорът му обаче ме втрещи. Цитирам по памет.
- Вижте, напълно разбирам притесненията ви, но нещата не стоят толкова просто, колкото изглеждат.
Повдигнах вежди въпросително.
- Работата е там, че огромната част от коли като тези са или с чужда регистрация, или са регистрирани като собственост на юридически лица, а не на частни. Това прави санкционирането на нарушенията много сложни.
Загубих ума и дума. Значи каквото и да правят шофьорите на тези автомобили, нищо не може да се направи?!
ОК!
Повече няма какво да се коментира, но този въпрос си заслужава да се провери. И аз ще го направя.
Просто не ми го побира ума, но е очевидно, че ВЛАСТТА НЕ МОЖЕ ДА СЕ СПРАВИ С ЕДНО ЕМЕЛЕНТАРНО НАРУШЕНИЕ, ЗАЩОТО АВТОМОБИЛИТЕ, С КОИТО ТО Е ИЗВЪРШЕНО, СА СОБСТВЕНОСТ НА ЮРИДИЧЕСКИ ЛИЦА.
Явно е, че да чакаме нещата да станат по-добри, разчитайки само на добрата воля на властите е смешно.
Тогава...
Ами, тогава не е ли време ние, скромните, необзаведени със скъпи автомобили, хора да покажем, че не желаем повече да продължава така.
Какво предлагам ли? Правете като мен, снимайте нахалниците и изпращайте снимките на телевизии, на информационни сайтове. Изпращайте ги на районните управления на МВР. Изобщо, старайте се колкото може повече хора да научават за тези ненаказани нарушения.
Е, да... Зная, че доста ще си кажат „От мен ли зависи...“. Да! Категорично! Зависи от всеки един от нас.

P.S. Това, че номерата на заснетите от мен автомобили са напълно видими, а не скрити е съвсем умишлено.

вторник, 2 март 2010 г.

Случка, която ми се ще да споделя или, как посрещат клиентите си в някои "елитни" заведения в Пловдив...

Ще ми се всеки път, щом седна да пиша нещо за моя блог, то да е позитивно, весело. Да е нещо, което щом човек го прочете да му стане леко, приятно, весело. Да му стане готино, както обичаме да казваме ние, в Пловдив. Искам да е така всеки път, но... Не, не! Хич даже нямам намерение да се жалвам от каквото и когото и да било. Просто ще споделя с Вас, скъпи мои приятели, впечатлението, което остана в мен след едно продължило не повече от петдесет секунди посещение в едно пловдивско заведение – хотел. Веднага ще кажа, че там нито са ме лъгали в сметката (нямаше време да поръчам нищо, неже ли да плащам сметки), нито са ме били, нито (Боже, опази!) са ме принуждавали да слушам чалга! Няма такива неща, просто...
Но, всичко по реда си.

Звъни, към 10 – 10 и 15 телефона. Оставям на страна лаптопа и вдигам.
- Георги, здрасти!
- Здрасти професоре! Как е хавата?
Професор Влайков прочиства гърлото си, примлясва и отговаря.
- Екстра съм, що да се оплаквам...
- Казвай!
- Да се срещнем днес по някое време, да ти дам книгата, че времето лети, а още до никъде не сме...
Двамата с професора сме захванали един проект за Кемал Ататюрк. Много амбициозно нещо, което ако го осъществим ще е голям успех и за двама ни. Скоро ще ви разкажа за какво става въпрос.
- Ами, професоре – подхващам аз. - знаеш, че по обяд ходя да вземам дъщеря си от училище....
- Тя къде учи?
- В „Арменското“...
- Къде се намираше, че нещо....
- В Стария град, след бившата поща, като тръгнеш...
- Ааааа! Да бе! Сетих се. И в колко часа ще ходиш?
- Днес е до един и петнадесет.
Професорът пак си прочисти гърлото.
- Знаеш ли, имам една идея, в един без петнадесет, можеш ли да дойдеш?
- Къде да дойда? Ако не е много далече от Стария град, няма проблем!
- Абе, точно на сто метра от училището е! Знаеш ли къде беше до скоро „Аптека Старинна“?
- Да, естествено!
- Е, точно срещу нея се намира хотел „Борис Палас“. Чувал ли си го?
Не го бях чувал.
- Собственост е на мой приятел. Нямаш си представа как го е избарал... Европейска работа ти казвам! Няма такъв хотел в Пловдив! Точно в без петнадесет съм там!
- Супер! Айде...
Затворих телефона, погледнах часовника и продължих да пиша.

12 и 35 часа.
Времето да тръгна за срещата наближава. Какво ти наближава, направо съм закъснял. Свалям анцуга и отивам да се облека.
Я да видя с какво да се облека. Хм... Вън е доста топло... няма нужда от пуловер, и с тениска става. Слагам една, която ми е подарена от Grand Theatre de Geneve, черна, с бял надпис на гърдите. Скачам в дънките, обувам едни маратонки и хуквам.
Опаааа..... Топло, топло, ама чак да ходя по улиците по къс ръкав ще е прекалено. От бързане забравих да сложа нещо връхно. Връщам се, посягам съм закачалката и грабвам черното кожено манто. Комбинацията от черна тениска с бял надпис и кожено манто ми придава малко хеви метъл - изглед, ама карай... Няма време! Не мога да карам Влайков да чака.

12,47 часа.
Паркирам на гърба на Хисар Капия и с бърза крачка се насочвам към уговореното място за среща с Влайков. И предния път така се изложих, накарах човека да ме чака цели десет минути.
Ето го значи, „Борис Палас“. Хм! Постарали са се хората. Е, за моя вкус е малко претрупан откъм декорации, ама нищо. Професорът сигурно вече ме чака. Влизам и се оглеждам. Нещо, не виждам професор Влайков и за това влизам на вътре. Отново се оглеждам. Пак не го Виждам.
- Какво търсите?
В първият момент не разбирам, че говорят на мен.
- Вас питам. Търсите ли нещо?
На метър и нещо от мене стои едър, плешив мъж и ме гледа.
- А, здравейте! Има среща с един човек тук...
- С кой човек?
Ай стига бе... Направо занемявам. Някакъв, нямам си и понятие какъв, абсолютно непознат за мен да ми задава такива въпроси, нещо не ми е навик.
- Трябва да му кажа и името ли?
Плешивият, дебел някой си ме изглежда с празен поглед.
- Да!
Ебаси мамата...
- Търся професор Иван Влайков.
- Няма го! Сега разбрахте ли защо трябва да кажете, кой търсите? А?
В този хотел май обичат да шокират хората с въпроси.
Въобще нямам намерение да се обяснявам повече с плешивия някой си, и само кимвам.
- Да му кажа ли нещо като дойде?
Поглеждам го въпросително.
- Като дойде професора, да му кажа ли нещо?
Очевидно плешивия нещо не ме харесва и всячески се старае да ми покаже, че трябва да се махам от хотела, колкото може по-скоро. Така е застанал пред мен, че ако реша да го заобиколя, ще ми се наложи да го направя през една маса и няколко стола.
Е, като не ме щат, мога да почакам и отвън. Нахално изглеждам от горе до долу плешивият някой си с най-наглия си поглед. Връщам погледа си върху очите му и отговарям.
- Не, няма нужда...

Малко по късно, на тротоара пред хотела.
- Жоро, извинявай! - Професор Влайков изглежда доста задъхан. - Стар човек съм вече, не мога да тичам по баирите вече... Хайде да влизаме. Ти защо ме чакаш тук?
- А, нищо. После ще ти разкажа...
- Да влизаме...
- Професоре, аз викам да отидем другаде, тук нещо не ме кефи...
- А, защо бе...
- Абе, после ще ти кажа, дай да идем другаде.
Влайков ме изглежда много озадачено и вдига рамене.
- Професоре, много скандално ли изглеждам облечен с тези дрехи?
По погледа му разбирам, че въобще не разбира какво става.

Скъпи мои приятели.
С тази си публикация не целя нищо. Нямам понятие на какво се дължеше отношението на едрия, плешив мъж към мен. Дали е било заради облеклото ми. Дали още от пръв поглед не ме е харесал или просто си е такъв, аз нямам понятие, а и да ви кажа изобщо не ми пука. Малко по-късно, когато обясних на професор Влайков, защо не исках да влизам повече там, той ме увери, че няма начин този човек да е бил собственика на хотела. Уверих го, че неспособността на собственика да си подбира персонал изобщо не ме касае. Всъщност, изобщо не ме касае дали въпросният хотел „Борис Палас“ го очаква блестящо бъдеще или утре някой пиян или дрогиран клиент ще му драсне кибрита.
Просто ми се ще, скъпи приятели, да ви предупредя, че ако някой ден решите да станете клиенти на хотел „Борис Палас“, който се намира в Старият Град в Пловдив, точно срещу бившата аптека „Старинна“ трябва да се подготвите много добре. Няма да е зле да се подготвите за възможния разпит, на който можете да бъдете подложени. Още по-добре би било, ако направо напишете няколко страници с обяснения, какво точно ви води в „Борис Палас“ и дали това нещо е достатъчно добра причина за това да бъдете допуснати вътре.
Всъщност, не знам... Най-добре е да се обадите и да помолите по телефона плешивия господин някой си да ви продиктува примерен конспект на възможните въпроси, които ще ви зададе.
Моля да бъде отбелязано, че нямам идея, каква е кухнята в ресторанта на хотела, нямам понятие на какво ниво е хигиената и какво е останалото обслужване. Нямах възможност да разбера, а и няма никога да узная защото нямам никакво намерение повече да стъпя в хотел „Борис Палас“.

петък, 19 февруари 2010 г.

събота, 2 януари 2010 г.

За правораздаването у нас и в Китай.

Времето е хубаво, в Цар-Симеоновата градина птичките чуруликат, а ние с професор Иван Влайков се чудим къде да отидем да пием по едно кафе. Хем ни се ще да сме някъде на вън, че времето е хубаво, хем не е чак толкова хубаво, че да не се замисляме по въпроса.
- Ти, Гого, гледай, моето момче, да не стане така, че да си преебеш нещо гласа, че пеене те чака догодина...
Професор Влайков е голяма работа. Книгата му за Кемал Ататюрк е с отдавна изчерпан тираж, но изгледи за преиздаване няма. Ми, така ще е. Вместо да седне да пише за загубени масонски символи, стъклени съдби, любовни терзания на футболисти и фолк-прими и прочее възвишени неща, седнал да пише биографии на разни незначителни турски политичета... Сам си е виновен.
- Абе професоре, глас при мене – дал Бог! Където ти е на тебе кеф, там ще седнем. Твой е изборът...
Разгеле, след около четиридесет минути чудене решихме да потърсим някое заведение в Старият Град и след, има – няма още толкова време, вече сърбахме кафенцето и коментирахме сервитьорките в бистрото.
- Гого, - по едно време професорът стана по-сериозен. - днес чете ли новините?
Доста новини бях чел днес.
- За кои новини питаш, за оня англичанин дето го усмъртиха вчера в Китай ли, с наркотиците...
Професорът ме изгледа заинтригуван, явно тази новина му беше убегнала.
- А, това не го знаех, ще ми кажеш. Не бе, за друго щях да те питам. Чете ли пловдивската притурка на 24 Часа?
Нея не я бях чел.
- Възмутен съм моето момче! Ама крайно съм възмутен... Представи си, някакъв изнасилвач искал да го пуснат предсрочно!
- Ми, професоре, то едва ли някъде ще намериш изнасилвач, дето да не иска същото...
Яките ръчища на професора се свиха в юмруци като гюллета за средно като калибър морско оръдие.
- Ама ти не знаеш подробностите...
- Хайде да не си разваляме кефа де...
- Не, не! Чакай! Ще ти разкажа...
Професор Влайков твърдо беше решил да не се съобразява с моето мнение за кефа и тъй нататък.
- Преди време тоя, Венцислав Монин май се казваше, с още няколко негови аверчета, да вземат пияни като шопари да отвлекат от тях и да изнасилят едно момиче.
- Ай, сиктир...
- Чакай, това е само началото! Момичето било бивша приятелка на един от групата. Та, замъкнали детето в някаква кръчма и там започнали да ѝ се изреждат. Ама като в ония, гадните филми дето ги има денонощно по кабеларките. Всички едновременно!
Сега моите юмруци се наредиха на масата до неговите, макар и доста по-малки.
- И през това време насила ѝ сипвали в устата захар и вода...
- Това пък...
- Защото знаели, че момичето има диабет, дейба и пергишите им недни...
Нямам понятие защо, но в този момент си припомних някои ключови моменти от сюжета на книгата ми „Брутални Възмездия“.
- Е т’ва, истина ли е бе професоре?
- Истина е! Сега да не взема да си правя с такива неща ташак я?!
- И какво ...
- Ми, момичето получило хипоглекемичен шок и я закарали в болницата. Там я пооправили, но след някое време от стреса направила рак и починала... Та тоя, го осъдили на четири годинки за това нещо! Представяш ли си?!
- И сега какво, ще го пускат ли?
- Ми, нещо от Окръжния Съд се опъвали да го пуснат, ама нали знаеш... В България сме...
И двамата се загледахме в късата пола на едната келнерка.
- Аз дали да не пийна и една мастичка... - Обади се след малко професорът.
Изчаках сервитьорката да мине отново покрай масата ни и я повиках. След няколко минути мастиката беше пред професора.
- Еееей... Едно време каква мастика имаше... „Заарска“, помниш ли я? В ония, релефните шишета...
- А ха... Помня я.
Кой знае какви спомени извика мастиката в душата на Влайков.
- Я кажи за оня дето го били утрепали в Корея. - След известно време се обади професорът.
- Не в корея, а в Китай.
- Все тая....
- Ми през 2007-а септември, някакъв англичанин го барнали да внася в Китай четири кила хероин. Там нали знаеш професоре, за такива работи няма тинтири – минтири! И сега цяла Англия е бясна.
Професор Влайков отпи от мастиката, изгледа критично чашата на нивото на очите си и я остави на масата.
- Е, какво има да беснеят? Извършил е престъпление, съдят го и после – каквото са отсъдили. Пък и какво реват като вдовици за... Много бързо забравиха Опиумните войни!
- Да, ама англичаните протестират защото тоя, виновния де, бил нефел в главата. Имал биполярно разстройство на личността и не съзнавал какво върши. Халюцинации имал. Китайците обаче не признали тия доводи защото не били подкрепени от съответните документи.
Влайков се ухили широко.
- Абе, като вземат така да правят хората на ненормални с тия техни изказвания та не нам какво ми идва да направя! Ми, защо не вземат мен – почти нормалния да ме хванат с четири кила дрога чак в Китай бе?! Ненормален с такова тежко заболяване, чак в Китай с четири килограма хероин! Хайде моля ви се... И как се казва тоя британец?
- С някакво арабско име беше, ама не си спомням точно... Акмал Шайх май се казваше, ама...
- Аааа... от тия, индийските британци, значи.
- Арабско ми звучи на мене, не индийско.
- Все тая! И го гътнали казваш, а?
За малко се позамислих дали да не направя забележка на професора за речника му, но се спрях. Все пак е професор, как да му направя забележка.
- Ами имат си хората закони, съблюдават да не бъдат нарушавани и който го сбарат, че ги нарушава – жална му майка!
- Четири кила хероин са това, ей! Знаеш ли колко народ можеш пратиш в гробищата с това количество?
Не знаех точно, но предполагах.
- Дааа... Така и трябва да бъде! - Продължи Влайков. - Ама смее ли някой да им се озъби на китайците?! А, сещаш ли се за оня виц дето Македония била обявила война на Китай?
Не се сещах.
- Ми те, китайците де, като видели на картата колко е голяма Македония и един от генералите има казал: „Какво толкоз ще ги мислим?! Като се изплюем по веднъж и ще ги издавим!“
Смехът на професора закънтя из бистрото. Едната сервитьорка и барманката се спогледаха.
- Та и да сега си е така, Англия – Манглия, няма братче! Китай е това, няма майтап! А знаеш ли, че в Китай по закон когато екзекутират някой, семейството му е задължено да плати разходите по екзекуцията?
Това го знаех.
- Пък ние, професоре само гледаме как да разцелуваме гъзовете на тия, от Евросъюза... Тоя, ако го бяха хванали у нас, нали се сещаш как само след седмица – две щяхме да си го проводим, по живо, по здраво за Албиона?! Дейба тая демокрация...
- Аааа, не така Гого! Не така! Не аз, а ти преди няколко месеца написа в твоя влог...
- Блог се казва...
- ... майната му! Та ти, не аз, а ти написа хвалебствено слово за Гордън Браун, че не ще да помилва онова лайно – Шийлдс! Така ли беше?
Кимнах. Професорът се ухили триумфално и отпи от мастиката.
- Ама, колко седмици след хвалебствието ти същия тоя педал – Браун пусна лайното на свобода, а?! Помниш ли?
Професор Влайков беше започнал да говори много силно и от съседните маси вече ни гледаха с неодобрение примесено с известна доза любопитство.
- Не, не се сещам, но не беше много...
- Ми не беше, я! Аз за това говоря...
- Професоре, хайде по-тихичко...
- Ти на мен такъв тон няма да ми държиш! Аз съм професор, забрави ли?!
Не, не бях забравил.
- И отгоре на всичко, малкото британско педалче искало извинения! Ако в Китай беше пробвал да утрепе някой с паве, нали се сещаш, че вече отдавна да е виснал на канапа?! После защо Китай бил световна сила?! Ми защото показват, че заслужават да бъдат! А ние? Ония, от Либия, Гецата Първанов ги пусна още на летището... Ти, ама честно ми кажи, би ли уважавал такава държава?! Я, моето момиче, ако обичаш, донеси още една мастичка...

Да. Прав беше професорът да се гневи. Макар и доста шумно да изразяваше гневът си, беше много прав.

P.S. Разговорът ми с професор Влайков се състоя във вторник, 29 декември. Материалът за предсрочното освобождаване на изнасилвачът беше публикувана в приложението за Пловдив, Пазарджик и Смолян на вестник 24 Часа.
Информация за екзекуцията на британският поданик беше поместена на същата дата в няколко информационни сайта.
Нямам намерение да натрапвам собствените си виждания по въпроса за смъртното наказание. Темата е много голяма и за това за нея ще пиша в отделна публикация.
За много от четящите този блог, позицията ми относно някои аспекти на китайската политика, в частност тези касаещи окупацията на Тибет, са ясни и за това подчертавам, че с тази публикация аз не си присвоявам правото да бъда адвокат на китайското правосъдие. Също така ще избегна и влизането в ролята на прокурор – обвинител на българската правораздавателна система.
Нека всеки сам да направи изводите си, след като се запознае с наличната в медиите информация.

Г. Деведжиев
02.01.2010г.