вторник, 28 август 2012 г.

Дойдох на този свят когато си поисках!

Дойдох на този свят
когато си поисках! Сам!
Поех си въздух и заплаках,
но не от радост, а от яд!

От яд, че трябва да се мъча
другите да чувам,
но искам ли да бъда чуван
ще ме гледат сякаш аз съм ням.

От яд, че трябва да обичам
всички хора,
но искам ли да съм обичан
ще съм съвършено сам.

От яд, че трябва да приемам
всяка чужда лудост като своя,
но искам ли да съм нормален
ще бъда обявен за луд.

Не знам дали съм луд
или нормален.
Не знам дали съм свой
в този свят или съм чужд.

Дойдох на този свят
когато си поисках
и ще си ида щом реша!
Отново сам!

13.06. 2006

Без заглавие IV

Път....
Край пътя – тръни.
По цветовете им – калинки.

Жълто и червено,
с малко черно за разкош.

Над пътя – мараня.
Небето – синьо.
Звездите ще са много
тази нощ.

РИМИ

Очите ти – изящни стихове
ме гледат.....
И сякаш няма да ми стигнат
всички мигове, до края на вселената,
за да успея да избягам от оковите
на римите в тях!

Почакай....

Почакай, още не запивай.
Ще ти разкажа толкова неща.
И без това е още рано,
а толкоз дълга е нощта.

Ще ти разкажа как
за първи път те зърнах.
Ще ти разкажа
как те хванах за ръка.

Ще ти разкажа
как ми се усмихна.
Ще ти разкажа
как не си сама.

Ще ти разкажа
колко болка има
в сърцето ти
сковано в самота.

и как когато
мен ме има,
очите ти са
само топлина.

И как сърцата ни
едно за друго бият.
И как нищожна е
за тях смъртта......

Почакай, още не заспивай.
Ще ти разкажа още хиляди неща.
Та аз едва сега започвам,
а толкоз кратка е нощта.....

петък, 24 август 2012 г.

Ще стигна до теб!

Ще събуя обувките
и ще си навия крачолите.

Ще разкопчея ризата си
за да разхлажда гърдите ми
морският вятър.

Ще захвърля зад себе си
цялото минало...
и ще тръгна по лунната пътека!

Сигурен съм - ще стигна до теб!


http://devedjievblog.blogspot.de/2012/07/blog-post_3555.html

Следобед

Над камбанарията
на старата каменна
църква се вият
отегчените чайки...

Морето, което отдавна
им е омръзнало,
лениво им се присмива,
протягайки се по пясъка.

Цигарата в ръката ми
догаря, а мастиката
в чашата отново стана
прозрачна.

Над камбанарията
на старата, каменна църква
отегчените чайки
се оглеждат за други морета..


http://devedjievblog.blogspot.de/2012/07/blog-post_25.html

В нищото...

Догонва ме вятърът
без да бърза,
а и аз не бягам
от него.
Нали и той, като мен
е самотен...

Ще се спрем двамата-
двама самотници.
Ще разменим
по някоя дума.
И ще поемаме отново,
самотни, на там,
на където отиваме.

В нищото...


http://devedjievblog.blogspot.de/2012/07/blog-post_30.html

понеделник, 13 август 2012 г.

СТАРИЯТ ТЕЛЕФОН

Колко прах се е
натрупал върху
стария телефон...

Колко ли още
ще се натрупа?

Седя срещу него
и чакам да позвъниш.

А дали, изобщо,
телефонът е включен,
да проверя ме е страх...

Ще седна някой ден...

Ще седна, някой ден,
и ще пиша на
парчета хартия
каквото ми падне.

А после ще тръгна
по улицата
без определена посока
и ще раздавам листчетата
на случайните минувачи.

Ще вървя и
няма да се обръщам назад
за да видя дали хората
се смеят или плачат
над това което съм написал.

...или, може би,ще ме псуват...

Ще си преструвам,
че за мен няма значение...

сряда, 8 август 2012 г.

Лазар - пияницата

Още от началото никой в офиса не го хареса Не че косите му бяха дълги, а дънките, най-вероятно бяха купени от КОРЕКОМ, някъде през времето, когато още е бил тинейджър Тия неща са нормални за средите на софтуерния бизнес. Не беше и това, че почти никога не се бръснеше.. И старите, пластмасови рамки на очилата му не бяха... Никой не го харесваше и никой не знаеше защо не го харесва. Говореше толкова малко и с толкова кратки изречения, че половината от служителите (не че бяха кой знае колко) в офиса никога не бяха говорили с него, а останалите можеха по памет да цитират всичко, което им е казал откакто бе постъпил на работа. Обикновено идваше преди всички, сядаше на бюрото в тесния си кабинет и си тръгваше десет минути, преди чистачката да заключи. Само собственика, секретарката му и още двама-трима знаеха и трите му имена. Обикновено шефът назначаваше новите служители след личен разговор и не даваше обяснения на никого, какво е харесал или не в някой кандидат.
И така, всички знаеха, че им е неприятен, никой не знаеше защо, но всички бяха сигурни в две неща. Първото беше, че не го искат във фирмата, а второто, че постоянно миришеше на алкохол. Не, че това му пречеше на работа, но наистина беше неприятно.
В началото, когато дойде, някои от мъжете се опитаха да завържат разговор с него, да скъсят дистанцията, като го каниха няколко пъти на по бира, но скоро се отказаха. Нямаше никакъв смисъл да си губят времето с него. Както ти пиене на бира, той явно пиеше още за закуска и продължаваше през целия ден, макар, че за това можеше да се съди само по вонящия му дъх. Никой никога не го видя да залита.
Така минаха няколко месеца. Идваше на работа, вършеше задачите, които шефа му даваше лично, както му беше навик, и си тръгваше, оставяйки слез себе си миризма на бъчва в офиса. В реда на нещата беше колегите му да започнат да сплетничат по негов адрес.
„Лазар (така се казваше), днес пак умириса коридора, докато отиде до тоалетната и се върна обратно....“, „Аве, шефе, тоя няма ли да си купи един нови дънки, сигурно ги пере само на Коледа и първи май... Баси и пумияра...“, „ Май, си имаме бирено шкембе в колектива, а...“, „Да ве, бирено шкембе! Тоя е в крайна фаза на алкохолизъм, гледай го каква е спица!“....
Наистина не се виждаше да дава пари за каквото и да било... А, заплатата му не беше изобщо малка. Спокойно можеше да си купи какъвто си иска автомобил и след като изплати месечната вноска за лизинга, пак щяха да му остават пари, всеки месец да прекарва по един уикенд в чужбина.
В началото собственика не обръщаше внимание, интересуваше го да си върши работата и да не му се пречка, но по някое време и той започна да се дразни от мълчаливостта и ненормалното му поведение. Е, дразнеше се, дразнеше се, пък спря и нещата си продължиха както си беше обичайно.
Ама, нали дето викат, дявола си нямал работа, един ден стана големия гаф. Пристигнаха цяла тумба тежки бизнесмени от някаква израелска верига от супермаркети, които търсиха фирма на която да поръчат софтуер за централно управление на всичките им складове. Работата се очертаваше много перспективна и не беше за изпускане. Настаниха ги в приемната зала, по уредбата дискретно звучеше нещо от Менделсон (едва ли някой от гостите знаеше, кой е Менделсон, ама нали и той е евреин), даже секретарката си беше направила нова прическа. Разговорите тръгнаха идеално още от началото и по всичко с и личеше, че работата е в кърпа вързана. Да, но по едно време се оказа, че има доста неясноти по въпроса за работата с бази – данни, а това беше точно специалността на Лазар. Шефа пусна един дра майтапа, за да разсее обстановката, евреите се засмяха от няма и къде и в този момент в залата влезна повикания Лазар. Още с появяването му въздухът се промени. Един охранен тип с изумително красива вратовръзка на лилави рози, несъзнателно, но толкова силно сбърчи нос от миризмата на мастика, че всички го забелязаха. Без да обръща внимание на изумените им погледи, Лазар придърпа един стол и се тръшна на него, все едно беше у дома си, пред телевизора. Приглади с двете си ръце раздърпаната си коса и с кръвясал поглед въпросително изгледа присъстващите. Това, което последва после беше пълен потрес. Говореше на хубав и богат английски, отговорите му бяха кратки, но точни и компетентни, но така фъфлеше и пръскаше слюнка наоколо си, че нямаше как да не се забележи, че е доста пиян.
Шефът се постара, тази фаза на разговора да приключи колкото може по-бързо, но ситуацията беше беше много неприятна. Дълго след като Лазар беше напуснал залата, вонята не се вдигаше, макар и секретарката незабелязано от всички да беше пуснала климатика.
Както се очакваше, след седмица пристигна писмо от евреите, че не се нуждаят от услугите на фирмата и пожелават на ръководството ѝ всичко най-добро и много успехи. Дали Лазар беше виновен, от писмото не стана ясно, но на няколко места се подчертаваше, че една от причините за отказа е нетипичната обстановка и среда в колектива на компанията.
Без да му мисли много шефът повика Лазар при себе си и директно му каза да си събира багажа. Лазар само изсумтя, врътна се и след половин час си отиде така, както и беше дошъл във фирмата, без никой да го забележи.

Два месеца по-късно шефът беше на приятелско парти във вилата на един собственик на верига от бензиностанции. Беше много яко парти. Всички бяха без жените и приятелките си. Имаше кокаин на корем, плюскане каквото ти дойде на ум и колкото щеш елитни проститутки. Въобще – мечта. Само да му е як на човек черния дроб и оная му работа... Още беше преди обед.

- .... та, да вземат моля ти се, да оправдаят оня дръвник и да го пуснат под гаранция, а това, че почернил човека – еби му мамата...
Едва ли щеше да даде ухо на подобен разговор, особено на такова парти, но нещо го накара да погледне към говорещия. Беше на около тридесет и пет години и не го познаваше.
- Човека, какво ли не правил, къде ли не ходил, даже и до Страсбург писал, ама къде ти братче... Това е България, нема тука Страсбург, нема Мрасбург! Платил си оня педал на когото трябва и си продължил да праска кючеци по кръчмите....
Говорещия с размътен поглед огледа едно слабичко, но доста високо момиче, което минаваше наблизо, отпи от чашата си с уиски премлясна силно.
- А, оня що не е взел една брадва и да се оправил с копеленцето? Малееее, на мен ако такова нещо ми се случи, не знам какво ще направя! Заклевам се.... - Попита домакина.
- А, ще вземе брадва, ква брадва ве? Човека кротък, програмист някакъв и то добър, така ми вика братовчедка ми, дето ти казах, че му е била съученичка... Ще вземе брадва... Човека после така се пропил, че нищо не можел да прави като хората.
Всички наоколо, макар и доста пияни издокараха на физиономиите си тъжни изражения.
- Пиел все повече и повече, ама кво да го направиш... Даааа.... Братовчедка ми ми разправяше, че всичките си пари ги давал за благотворителност. След като оня боклук убил с колата си жена му и детето, тоя пич продал апартамента и се нанесъл в гарсониерата на неговите, те били починали вече... Всичките кинти давал, представяте ли си... Оставял си само колкото да не умре от глад... Братовчедка ми днес я видях и тя ми каза... Днес бил рождения ден на детето и той ходил на гробищата и носил играчки, шоколадчета, такива неща, ама тая година щял да иде с празни ръце, щото преди два месеца го изгонили от поредната работа...
- Извинявай колега, - бившия работодател на Лазар вече знаеше какъв ще е отговора на въпроса му. - как се казва тоя образ, знаеш ли...
- Лазар се казва май... абе, къде ти ще помня... Ама така май беше...
- Ачо, къде хукна бе....
Всички с недоумение го изгледаха как скочи от масата като ужилен.
- Да не си забравил нещо включено у вас? Я си дръпни поне една линийка, да се успокоиш, тая кока, директно от Колумбия ми я карат...
- Да ти шибам коката аз.....


Лазар стоеше под дъжда на малката пейка пред гроба на дъщеря си и жена си и гледаше в двете загаснали църковни свещи.
- Пак ме изгониха от работа тате, за това не ти купих нищо днес, но ти обещавам, че когато си намеря пак работа, първото което ще направя е да ти купя от онези новите кукли... нали ги знаеш, с рокли като на истински принцеси.
Дъжда беше на едри капки, досущ като сълзи. Наоколо нямаше никой и никой не слушаше диалога на Лазар с мъртвата му дъщеричка.
- Те не са кой знае колко скъпи, ама сега съм много затруднен и не мога да ти я купя куклата, но ти обещавам! Нали знаеш тате, че давам много парички на ония места, където лекуват болни дечица, за това нямам сега... Ама ще ти купя такава кукла! Обещавам ти...
Някъде зад него се чу как рязко спря кола, но той дори не го забеляза.
- Валя, не ми се сърди, но знаеш, че напоследък много пия... Не, че не ви обичам, ама това много ме е впримчило и не знам дали ще мога да се оправя. Не трябваше да става така... Не трябваше....
- Защо не ми каза бе....
Лазар се стресна и рязко се извърна. Вир вода от дъжда, пред него стоеше бившия му шеф.
- Тия работи крият ли се?! Виж какво стана....
- Стана, каквото трябваше да стане!
- Защо не ми каза?
- Ами, защо да занимавам хората с проблемите си... Ти нямаш ли си проблеми, че и с моите да се занимаваш?!
- Имам, но ако ми беше обяснил как стоят нещата, нямаше да те изгоня...
Лазар бръкна в джоба на дънковото яке и измъкна смачкан пакет евтини цигари.- И аз да бях на твое място, и аз бих постъпил така! На кого му трябват алкохолици да му работят.
- Ставай!
- Какво...
- Ставай бе, човек! Казах ти да ставаш и да тръгваш с мен!
- Къде?
- На първо време ще минем през някой магазин да ти купим ядене и после ще те закарам у вас. Утре сутринта, в седем, ще мина да те взема и те карам при чичо ми, той е най-добрия психиатър – специалист по алкохолните и другите там зависимости в България. Няма да те оставя да си съсипеш живота! Когато всичко си дойде на мястото, се връщаш на работа!
- Ама...
- Заплатата ти започва да върви от утре! Хайде.... А аз утре ще звънна на няколко телефончета в две-три министерства! Твоят случай още не е приключен, а ако ми кажат че е, ще припомня на едно министърче, какви ги прави миналата година пред мен в един хотел в Боровец... Хайде....

Гумите на колата изсвириха върху мокрия асфалт на гробищната алея.
Дъждът продължаваше да мие надгробните паметници....