събота, 2 януари 2010 г.

За правораздаването у нас и в Китай.

Времето е хубаво, в Цар-Симеоновата градина птичките чуруликат, а ние с професор Иван Влайков се чудим къде да отидем да пием по едно кафе. Хем ни се ще да сме някъде на вън, че времето е хубаво, хем не е чак толкова хубаво, че да не се замисляме по въпроса.
- Ти, Гого, гледай, моето момче, да не стане така, че да си преебеш нещо гласа, че пеене те чака догодина...
Професор Влайков е голяма работа. Книгата му за Кемал Ататюрк е с отдавна изчерпан тираж, но изгледи за преиздаване няма. Ми, така ще е. Вместо да седне да пише за загубени масонски символи, стъклени съдби, любовни терзания на футболисти и фолк-прими и прочее възвишени неща, седнал да пише биографии на разни незначителни турски политичета... Сам си е виновен.
- Абе професоре, глас при мене – дал Бог! Където ти е на тебе кеф, там ще седнем. Твой е изборът...
Разгеле, след около четиридесет минути чудене решихме да потърсим някое заведение в Старият Град и след, има – няма още толкова време, вече сърбахме кафенцето и коментирахме сервитьорките в бистрото.
- Гого, - по едно време професорът стана по-сериозен. - днес чете ли новините?
Доста новини бях чел днес.
- За кои новини питаш, за оня англичанин дето го усмъртиха вчера в Китай ли, с наркотиците...
Професорът ме изгледа заинтригуван, явно тази новина му беше убегнала.
- А, това не го знаех, ще ми кажеш. Не бе, за друго щях да те питам. Чете ли пловдивската притурка на 24 Часа?
Нея не я бях чел.
- Възмутен съм моето момче! Ама крайно съм възмутен... Представи си, някакъв изнасилвач искал да го пуснат предсрочно!
- Ми, професоре, то едва ли някъде ще намериш изнасилвач, дето да не иска същото...
Яките ръчища на професора се свиха в юмруци като гюллета за средно като калибър морско оръдие.
- Ама ти не знаеш подробностите...
- Хайде да не си разваляме кефа де...
- Не, не! Чакай! Ще ти разкажа...
Професор Влайков твърдо беше решил да не се съобразява с моето мнение за кефа и тъй нататък.
- Преди време тоя, Венцислав Монин май се казваше, с още няколко негови аверчета, да вземат пияни като шопари да отвлекат от тях и да изнасилят едно момиче.
- Ай, сиктир...
- Чакай, това е само началото! Момичето било бивша приятелка на един от групата. Та, замъкнали детето в някаква кръчма и там започнали да ѝ се изреждат. Ама като в ония, гадните филми дето ги има денонощно по кабеларките. Всички едновременно!
Сега моите юмруци се наредиха на масата до неговите, макар и доста по-малки.
- И през това време насила ѝ сипвали в устата захар и вода...
- Това пък...
- Защото знаели, че момичето има диабет, дейба и пергишите им недни...
Нямам понятие защо, но в този момент си припомних някои ключови моменти от сюжета на книгата ми „Брутални Възмездия“.
- Е т’ва, истина ли е бе професоре?
- Истина е! Сега да не взема да си правя с такива неща ташак я?!
- И какво ...
- Ми, момичето получило хипоглекемичен шок и я закарали в болницата. Там я пооправили, но след някое време от стреса направила рак и починала... Та тоя, го осъдили на четири годинки за това нещо! Представяш ли си?!
- И сега какво, ще го пускат ли?
- Ми, нещо от Окръжния Съд се опъвали да го пуснат, ама нали знаеш... В България сме...
И двамата се загледахме в късата пола на едната келнерка.
- Аз дали да не пийна и една мастичка... - Обади се след малко професорът.
Изчаках сервитьорката да мине отново покрай масата ни и я повиках. След няколко минути мастиката беше пред професора.
- Еееей... Едно време каква мастика имаше... „Заарска“, помниш ли я? В ония, релефните шишета...
- А ха... Помня я.
Кой знае какви спомени извика мастиката в душата на Влайков.
- Я кажи за оня дето го били утрепали в Корея. - След известно време се обади професорът.
- Не в корея, а в Китай.
- Все тая....
- Ми през 2007-а септември, някакъв англичанин го барнали да внася в Китай четири кила хероин. Там нали знаеш професоре, за такива работи няма тинтири – минтири! И сега цяла Англия е бясна.
Професор Влайков отпи от мастиката, изгледа критично чашата на нивото на очите си и я остави на масата.
- Е, какво има да беснеят? Извършил е престъпление, съдят го и после – каквото са отсъдили. Пък и какво реват като вдовици за... Много бързо забравиха Опиумните войни!
- Да, ама англичаните протестират защото тоя, виновния де, бил нефел в главата. Имал биполярно разстройство на личността и не съзнавал какво върши. Халюцинации имал. Китайците обаче не признали тия доводи защото не били подкрепени от съответните документи.
Влайков се ухили широко.
- Абе, като вземат така да правят хората на ненормални с тия техни изказвания та не нам какво ми идва да направя! Ми, защо не вземат мен – почти нормалния да ме хванат с четири кила дрога чак в Китай бе?! Ненормален с такова тежко заболяване, чак в Китай с четири килограма хероин! Хайде моля ви се... И как се казва тоя британец?
- С някакво арабско име беше, ама не си спомням точно... Акмал Шайх май се казваше, ама...
- Аааа... от тия, индийските британци, значи.
- Арабско ми звучи на мене, не индийско.
- Все тая! И го гътнали казваш, а?
За малко се позамислих дали да не направя забележка на професора за речника му, но се спрях. Все пак е професор, как да му направя забележка.
- Ами имат си хората закони, съблюдават да не бъдат нарушавани и който го сбарат, че ги нарушава – жална му майка!
- Четири кила хероин са това, ей! Знаеш ли колко народ можеш пратиш в гробищата с това количество?
Не знаех точно, но предполагах.
- Дааа... Така и трябва да бъде! - Продължи Влайков. - Ама смее ли някой да им се озъби на китайците?! А, сещаш ли се за оня виц дето Македония била обявила война на Китай?
Не се сещах.
- Ми те, китайците де, като видели на картата колко е голяма Македония и един от генералите има казал: „Какво толкоз ще ги мислим?! Като се изплюем по веднъж и ще ги издавим!“
Смехът на професора закънтя из бистрото. Едната сервитьорка и барманката се спогледаха.
- Та и да сега си е така, Англия – Манглия, няма братче! Китай е това, няма майтап! А знаеш ли, че в Китай по закон когато екзекутират някой, семейството му е задължено да плати разходите по екзекуцията?
Това го знаех.
- Пък ние, професоре само гледаме как да разцелуваме гъзовете на тия, от Евросъюза... Тоя, ако го бяха хванали у нас, нали се сещаш как само след седмица – две щяхме да си го проводим, по живо, по здраво за Албиона?! Дейба тая демокрация...
- Аааа, не така Гого! Не така! Не аз, а ти преди няколко месеца написа в твоя влог...
- Блог се казва...
- ... майната му! Та ти, не аз, а ти написа хвалебствено слово за Гордън Браун, че не ще да помилва онова лайно – Шийлдс! Така ли беше?
Кимнах. Професорът се ухили триумфално и отпи от мастиката.
- Ама, колко седмици след хвалебствието ти същия тоя педал – Браун пусна лайното на свобода, а?! Помниш ли?
Професор Влайков беше започнал да говори много силно и от съседните маси вече ни гледаха с неодобрение примесено с известна доза любопитство.
- Не, не се сещам, но не беше много...
- Ми не беше, я! Аз за това говоря...
- Професоре, хайде по-тихичко...
- Ти на мен такъв тон няма да ми държиш! Аз съм професор, забрави ли?!
Не, не бях забравил.
- И отгоре на всичко, малкото британско педалче искало извинения! Ако в Китай беше пробвал да утрепе някой с паве, нали се сещаш, че вече отдавна да е виснал на канапа?! После защо Китай бил световна сила?! Ми защото показват, че заслужават да бъдат! А ние? Ония, от Либия, Гецата Първанов ги пусна още на летището... Ти, ама честно ми кажи, би ли уважавал такава държава?! Я, моето момиче, ако обичаш, донеси още една мастичка...

Да. Прав беше професорът да се гневи. Макар и доста шумно да изразяваше гневът си, беше много прав.

P.S. Разговорът ми с професор Влайков се състоя във вторник, 29 декември. Материалът за предсрочното освобождаване на изнасилвачът беше публикувана в приложението за Пловдив, Пазарджик и Смолян на вестник 24 Часа.
Информация за екзекуцията на британският поданик беше поместена на същата дата в няколко информационни сайта.
Нямам намерение да натрапвам собствените си виждания по въпроса за смъртното наказание. Темата е много голяма и за това за нея ще пиша в отделна публикация.
За много от четящите този блог, позицията ми относно някои аспекти на китайската политика, в частност тези касаещи окупацията на Тибет, са ясни и за това подчертавам, че с тази публикация аз не си присвоявам правото да бъда адвокат на китайското правосъдие. Също така ще избегна и влизането в ролята на прокурор – обвинител на българската правораздавателна система.
Нека всеки сам да направи изводите си, след като се запознае с наличната в медиите информация.

Г. Деведжиев
02.01.2010г.