Филм с учения на Будисткия светец и учител Миларепа.

Независимо какви са личните ни религиозни убеждения, истините цитирани тук могат да ни помогнат да видим своят път през това, което наричаме живот, по-ясна и да ни направят поне малко по-добри...
Приятно гледане


Първа част.






Втора част.

Да си канибал в България.

Така, да видим с какви факти разполагаме.
1. Николай Гьоргов. 48 годишен. Живее в село Голямо Буково. През 1995 година убива две жени и яде части от телата им. През 2005 година прави опит да изнасили тринадесет годишна девойка, но е заловен преди да извърши престъплението. През есента на миналата година пребива почти до смърт строителен работник, който работи в селото. Отново е заловен.
2. Тези дни поради НЕГОВИЯ ОТКАЗ да се лекува в психиатрията е освободен и се връща в селото си.
3. Официално обявява, че е изготвил списък с негови съселяни, които смята да убие и да изяде. Цитат - "Ще ви ям наред!"
4. Многократно полицията и прокуратурата са настоявали пред по-висшестоящите инстанции в Бургас да се предприемат мерки, но....
5.... експерти призовани да дадат пред съда компетентно мнение за това как трябва да се процедира с този човек, цитирам - „твърдели в експертизите си, че е антихуманно Гьоргов да бъде затварян в такъв дом, защото всъщност той не носел отговорност за постъпките си. Освен това условията в тези заведения били изключително мизерни, а към обитателите в тях се отнасяли като с животни.“

Как ви се струва, а? М?

Не! Това не е резюмето на новата ми книга. Това е самата истина и това се случва днес, в нашата страна – България... Всички факти са самата истина.
Вече спрях да се питам, лудниците ли не си вършат работата, тези, които работят в тях ли не са на ред, и, дали направо, България не е една огромна лудница...
Да дадеш правото на един сериен убиец – канибал правото сам да реши дали да се лекува или не?!!!!
Да и е...а п...та майна на тая българска „демокрация“! Без извинение!

Повече по темата тук.

За Звездите и "звездите"...

Отдавна знам, че за да успее в нещо човек е много важно да разбере две неща – да взима на сериозно работата върху това, с което се е захванал и да не взема прекалено на сериозно себе си. В краткия ми, само единадесет годишен, професионален път като оперен артист имах възможност да работя на една и съща сцена с едни от най-изявените звезди в това изкуство. Макар и само като хорист съм имал щастието да работя с такива артисти като басите Курт Ридъл и Жозе Ван Дам, със сопраните Гена Димитрова, Зойли Исокоски, Нина Щеме, Виолета Урмана, Линда Уотсън и Патрисия Петибо, с тенорите Кристофър Вентрис, Габрил Саде, Николай Шуков и Стефан Гулд. Имал съм, също така, шанса да видя на живо и да работя под палката на диригентите Армин Жордан, Кристиян Тилеман, Пинкас Щайнберг, Джон Нелсън... Лично се познавам с режисьорите Оливие Пи и Даниел Слейтър... И с още много истински творци, които имат пълното право да бъдат наречени звезди. Наистина, бих могъл да говоря и пиша за впечатленията, които тези хора са създали в мен много дълго време, но едва ли ще има полза от прекалено многословничене, защото е много трудно един истински творец да бъде „обяснен“ с доста недостатъчните за тази цел похвати на, било то писаното или устното слово. Това е така защото таланта и неговата проява в творчеството на един истински артист не са понятия, които са едноканални и движещи се в една права явления, а са по-скоро проявления на множество комплекси от твърде различни помежду се фактори, които в привидните си хаотични движения и противоположности съставят един завършен, макар и не статичен феномен. Не случайно използвам тази силна дума. Това е така защото в претрупания от какви ли не меркантилни продукти пазар на класическото изкуство (а и не само в него) като че ли все по-рядко човек може да види истинско произведение на таланта на някой голям артист. И това е една твърде дълга и трудна тема, за това и нея, за сега, ще подминем с уговорката, че скоро ще и обърнем по-подобаващо внимание.
Нека сега да се върна върху началото на това писание и да споделя с вас това, което най-много ме е впечатлявало в тези хора, които изброих по-горе. Разбира се, за работата на всеки един от тях може да се напише поне по една книга, но не това искам да споделя. Едва ли някога ще спра да се удивлявам на нещо, което в очите на повечето хора с които споделям тези мои впечатления звучи почти невероятно, но това е естествеността, която тези хора имат в общуването си с всички около тях. Като казвам естественост, то аз имам на предвид липсата на каквато и да било надменност или дистанцираност към хората наоколо. Имам, също така на предвид, и не веднъж наблюдаваната от мен готовност да се помогне, било то с професионален съвет или нещо друго свързано с работата, на по-младите и неопитни артисти, без значение дали са хористи или не.
Нека да ви разкажа нещо преди да продължа към причината накарала ме да седна и напиша това.
Беше началото на месец юли, тази година и аз бях в Байройт, където работя във фестивалния хор на традиционния Вагнеров Фестивал. Поради липса на други занимания извън работата ми (много колеги са работили в Германия и знаят какво имам в предвид) всяка сутрин преди репетиция отивах в театъра и се разпявах, а после изпявах по една – две арии. Онзи ден реших да изпея „In fernem Land...“ от Лоенгрин. Тъкмо привършвах арията, когато вратата се отвори и в залата влезе ученикът на Караян, Кристиян Тилеман. Маестрото е един от най-ценените заради интерпретациите си на оперите на Вагнер диригенти в момента и то не само в Германия, но и в целия свят.
- Извинете колега, но мога ли да ви кажа нещо?
Явно съм имал много изненадан вид защото не успях да отговоря веднага, а маествата се усмихна широко.
- Извинете ме, маестро, но не знаех, че залата ще ви трябва...
- Не, не се безпокойте колега, залата не ми е необходима. Става въпрос за арията, която пеехте току що.
Бях истински изненадан. Тилеман искаше да ми каже нещо за моето пеене... Наистина беше изненадващо.
- Имате ли ноти? - Маестрото погледна часовника си и седна пред пияното. - Нямам много време, но нищо...
През следващите тридесет минути разбрах, че през тези няколко години от както бях започнал да пея тази ария само се бях заблуждавал, че я знам. Когато приключихме вече бях на ясно с толкова неподозирани от мен аспекти на интерпретацията ѝ, че не знаех какво да мисля.
- Нямате представа, маестро, колко беше вълнуващо за мен да работя с вас!
- Моля, няма защо да се чувствате задължен. И за мен беше приятно, имате много подходящ глас за тази роля. Жалко, че съм много натоварен и едва ли ще имам възможност да ви обърна повече внимание... Сега моля да ме извините, но след пет минути започвам репетиция с оркестъра.
Тилеман напусна стаята бързо, както се бе появил.
Останах с впечатлението, че вниманието, което той отдели на работата си с мен, едва ли беше по-малко от това, което отделя и при работата си с утвърдените артисти ангажирани във фестивала. Според мен това е една от разграничителните линии отделящи истинските звезди от тези, набедени поради ред фактори за такива, за един истински творец качеството на работата, старанието и вдъхновението вложени в нея, не се определят от мястото където се върши или от степента на важността ѝ. Те просто са неделима част от нея. С други думи истинските творци винаги дават от себе си колкото може повече, независимо от каквото и да било обстоятелство.

Днес гледах Dansing Stars по БТВ. За пореден път се убедих, че у нас много трудно може да се говори за „звезди“, особено за такива, които се подвизават в шоубизнеса. Ние, българите от край време сме склонни да си създаваме идоли и, като правило, в повечето случаи за обекти на нашето обожание си избираме най-неподходящите. В конкретния случай, обаче, дори и не може да става въпрос за „звезда“ в общоприетия смисъл влаган в този термин.
Иде реч за Миодраг Иванов. Някой може ли да ми каже каква е професията на този човек? Аз, собствено, си признавам, че не мога да отговоря. Чувал съм го като „шоумен“, но нямам и най-малката представа в коя област на шоубизнеса се изявява. Че въпросния човек има някаква популярност, е очевидно, но пък да бъде представян чак като „звезда“...
Няма да коментирам факта, ме у нас доста хора са известни само с това, че са известни - то е преочевидно.
Мен друго ме впечатли, изненада и, на края, възмути. Въпросният „шоумен“ си позволи да демонстрира в ефир поведение, което, лично на мен не ми стана ясно но какво се дължи, но успя да инспирира в мен, а също така съм сигурен и в поне осемдесет процента от зрителите на това предаване, спонтанен изблик на гняв състоящ се в поредица цветисти псувни по негов адрес. Опитвам се да вкарам малко шеговит тон в това мое писание, но да ви кажа честно, вече много ми писна да гледам из медиите у нас разни изкарани от нафталина посредствени, псевдо „Vip“, „Stars“, „Idols“ и прочее накичени с бомбастични прилагателни индивиди. Спомням си едно интервю с Дим Дуков в което той като участник в едно риалити шоу наречено „Vip Brodher“ каза нещо много вярно: „ Ние, дето са ни събрали там, не сме никакви „Випове“. Вип персони са президента и министър-председателя. Ние сме просто някакви хора за които се знае малко повече в обществото и нищо повече“. Аз не харесвам господин Дуков, но в конкретни пример не мога да не се съглася с него.
За поведението на „шоумена“ Миодраг Иванов могат да се намерят ред оправдания, като се започне от очевидната липса на възпитание, мине се през евентуални проблеми в половия му живот свързани с напредналата възраст и се стигне до хипотетичното му неистово желание да блесне в очите на зрителите... Както и да е, но аз гледах тази демонстрация на дефектно самочувствие заедно с голямата ми дъщеря и ми се наложи да ѝ обясня, първо – защо псувам като каруцар и че изобщо не се гордея с това и, второ - че нямам никаква идея защо въпросния чичко с боядисани коса и мустаци се държи като пълен простак и същевременно с това има самочувствието на човек получил поне три поредни години Грами, да речем.
Напоследък рядко ми се случва да гледам телевизия. Това от части се дължи на факта, че едновременно пиша три книги и един сценарий и второ, в последно време хич не ме влече да гледам български телевизии. Предпочитам да гледам Медзо, Дискавъри или Нешънъл Джиографик... Това е нещо като да се правя, че цялата помия заливаща ни от националните ни медии не съществува, но напълно ми е ясно, че не е така. От това отърването е доста трудно.
Няма да се разпростирам повече по темата, тя е много голяма, направо е огромна, но ми се иска да ви попитам нещо. Не ви ли се струва, че сякаш от всички страни някой или някои се опитват постоянно да ни правят на глупаци, нас и децата ни, навирайки в очите ни всевъзможни идиотизми маскирани като разните му там шоу програми, риалитита, поп-фолк тъпотии и прочее медиен боклук?! Сигурен съм, че огромната част от бедния ни народ няма да е съгласен с мен, но всичко това много ме тревожи. Защо ли? Ами нека всеки от нас се огледа по улиците и ще види защо. Аз, а сигурен съм и вие сме на ясно защо например една набедена за певица силиконова пачавра си показва седалищните мускули по която и падне телевизия, или пък, нека се върнем на посочения от мен пример, един почти изперкал старец като господин Иванов, се държи в пряко предаване по телевизията като квартален гамен. Разбира се защото и в двата посочени примера тези хора могат само това, с това им се изчерпват възможностите, с това те си вадят хляба. Но когато едно дете види това по телевизията, то го възприема като модел за подражание. В крайна сметка от медиите тези хора биват натрапвани като „звезди“, а звездите трябва да служат за пример, нали... И когато тези фактори, както е в повечето случаи, са в комбинация със слаб родителски контрол или липса на желание за такъв – резултатите са видими: тринадесет годишни момиченца облечени като проститутки или момченца на тяхната възраст чийто външен вид буди силно съмнение в сексуалната им ориентация, всеки може да гледа до насита по улиците. Тези млади хора един ден ще имат семейства и деца... А какви ще са техните идоли - направо не ми се мисли.
Една звезда, скъпи приятели се познава, че е звезда по резултатите на нейния/неговия труд, а не с демонстрации на богатство, нисък интелект или силиконови реконструкции по тялото. Аз се старая да обяснявам да дъщеря ми тези свои виждания, макар и тя да е едва втори клас. А, ако и вие сте съгласни с мен, то ще си позволя да ви дам съвет: старайте се да обяснявате тези неща на вашите деца или внуци. Сигурен съм, че ще е от полза.

Относно ЮНЕСКО и националната завистливост...

Е, и това доживяхме. На чело на ЮНЕСКО застана българка. Честито на госпожа Бокова! Честито на всички ни!
И на секундата се започна. Какво ли? Ами оплюването, разбира се, какво друго... Вие, скъпи приятели да сте видели или чули някога, някой наш сънародник да е постигнал нещо настина голямо и да му се е разминало просто, ей така? Не, нали... И аз не съм.
В Бразилия си имат национален спорт – футбола, не е измислен там, но нищо. Баскетболът е измислен в САЩ, а художествената гимнастика, ако не бъркам, в СССР. Тези страни са наистина силни в тези спортове и техните народи доста често имат повод да се радват на успехите на техните спортисти. То и ние преди петнайсе години (почти) имахме повод за радост, ама карай...
Но нищо, де... и ние си имаме спорт в който сме ненадминати. Само жалко, че не е признат от Световния Олимпийски Комитет, но още не е късно и това да стане. Ако националната ни завистливост бъде призната за спортна дисциплина ще сме несменяеми световни шампиони. Защо го казвам ли? Ами отворете вестниците и електронните инфо-издания и ще видите...

Ама най много ме изкефи в това отношение статията на писателя Илия Троянов във Frankfurter Allgemeine Zeitung. Кой е Илия Троянов ли? Ми, аз от къде да знам... Писател бил, имало даже и филм по негова книга...
Та, въпросния писател нарича избора на госпожа Бокова „скандален“. Защо? Защото тя била от комунистическо семейство. Била учила в Москва – какъв ужас. Брат ѝ, пък, веднъж дори си позволил да се измайтапи пред трибуната Великото Народно Събрание импровизирайки с еднаквото звучене на думичката “вина“ и формата в множествено число на популярното от хилядолетия у нас алкохолно питие. Абе, в резюме карано, според въпросния писател, Бокова няма право да бъде на този пост и това е. Било скандален факт и – точка.
Господин Троянов бил, освен това, признат познавач на тоталитаризма в България, подочувам и попрочитам от тук, от там... Естествено, че е такъв, как иначе. Е, малко ме смущава факта, че е роден през 1965година, а е напуснал родината си заедно със своите родители през 1971, сиреч шест годишен, но какво пък, може за шест годинки да е успял да си изгради обективно мнение за българския тоталитаризъм. После в Кения, където е живял доста време е продължил да се интересува от тази проблематика и за това сега спокойно може да има претенциите, че познава материята детайлно.
Вярно, фактът, че госпожа Бокова е избрана мажоритарно и то не само в България, а в международно гласуване малко му убягва, но нищо...

Абе, царе сме да си завиждаме, но какво да се направи. Ако на господин писателя му дремеше за България щеше да си мълчи, въпреки антипатиите си спрямо партийната принадлежност на госпожа Бокова, но тук случая е друг. Тук е въпрос да се „блесне“, да се направи PR пък, после – каквото сабя покаже... Много важно, че така се подронва, и без това, не много високия престиж на България.

Напълно разбирам, че успехите на някои наши сънародници са повод за завист от страна на някой по-слабо реализирани индивиди, но е важно да се знае, че един такъв успех, какъвто е успехът на госпожа Бокова не е само неин, а е успех на цялата ни държава и това е неоспорим факт. Ние, като българи, трябва да се радваме и да сме горди с това, а не да го превръщаме в поредната надпревара по надплюване. Трябва да се научим, че за нас е жизнено необходима да сме заедно като народ, и в добро и в лошо, а не да си завиждаме за щяло и нещяло. В противен случай ще си останем това, което сме: последната дупка на еврокавала.

Телефонните измами у нас или, защо Казанова е прав за глупаците.

Доста често, напоследък, ми се налага да се замисля върху един омръзнал ми въпрос. Що за народ сме ние – българите? Знам, че и на вас този въпрос ви е писнал, но това не променя нещата, все има повод да си го задаваме и все не можем да намерим отговор, който хем да е задоволителен, хем да не е прекалено дълъг и едновременно с това да е истина.
Ясно е, че да се отговори не е лесно, още повече, че средата в която живеем е толкова претъпкана с противоречащи си информации, случки, инциденти, политика, спорт, клюки, светски новини и какъв ли не още информационен боклук, че ако човек започне да търси отговори, направо може да лудне. Най-добре е хич да не се замисляме, но и това е временно решение, особено когато ежедневно и от всякъде ни заливат новини като тази, която още вчера се разпространи из информационните сайтове, а днес я има във всички печатни издания.

Иванка Войкова от село Мартен. Седемдесет и шест годишна, пенсионерка, от девет години вдовица, си сложи сама въжето на шията и се самоуби. Самоуби се защото не успя да преживее срамът и вината от това, че даде всичките пари ( 10000 Британски лири и 1000 Евро )събрани от синът ѝ с тежък труд в Англия на телефонни измамници.
Схемата е до болка позната и за това мисля, че е безпредметно да ви я припомням, знаете я прекрасно. Мисълта ми е друга. Днес гледах в един от новинарските сайтове кратък видео репортаж в който съседи на покойната Иванка разказват каквото знаят за случая. Съседката, леля Дора разказва, че през май, тази година, баба Иванка за малко да стане жертва на същата измама. Тогава измамниците и казали, че нейна племенница е катастрофирала, но съпругата на брат ѝ я разубедила, обяснявайки ѝ за какво става въпрос и тогава белята се разминала. Тогава да, но само три месеца по-късно, същата жена става жертва на същата тъпа, елементарна и до болка позната измама. Този път клетата жена повярва на измамниците, които услужливо изпращат жена до дома ѝ, която да вземе парите. Взема парите и си тръгва. Никой не се сеща да я пита за името, от къде е, или пък да запише номера на таксито с което е дошла.
Няма смисъл да продължавам да разказвам повече подробности от този случай, всеки ако иска, може да ги прочете в Интернет. Няма смисъл да ви обяснявам и защо тази новина отново ме накара да си задам въпроса с който започнах този материал. Вече се досещате и какъв отговор напира в мен, нали...
Хайде моля, без псувни по мой адрес...
„ Горката жена...“. „ Тя е искала да помогне на синът си...“. „Гле'й го тоя простак! Не го е срам, да говори така за умрели...“. „ Ми, тя е възрастна жена, не знаела...“. „ Изплашила се е, искала е да помогне...“ и така на татък... Тъпи, подчертавам, тъпи опити за оправдание на една изумителна глупост.
За всички неразбрали и тези, които за първи път влизат в блога ми и не познават стилът ми – НЕ, НЕ ме е срам от казаното току що. Няма от какво да ме е срам, защото е вече крайно време да започнем да си казваме истината в очите и да спрем да си търсим оправдания за глупостите, които вършим, за мързелът, за глупостта ни, за това, че се оставяме на разни изроди, били те политици или телефонни измамници, да си правят ташак с нас, с родителите ни и с децата ни.
И, за да съм ясен до край, ще подчертая дебело, че едно от условията това да се случи е да си казваме нещата такива каквито са. Ни повече, ни по-малко. И да не ни е срам от това защото няма то какво да ни е срам.
Как, моля да ми отговорите, може да се охарактеризира това, което цитирах по-горе? Месец май, не преди десет години, не преди една година, а именно преди три месеца въпросната старица е била обект на опит за същата измама. Било ѝ е обяснено за какво става въпрос и измамниците са претърпели неуспех. Как можем да си обясним тогава случилото се на десети този месец?! До известна бих се опитал да разбера жертвите на тази престъпна схема, ако живеехме преди десет години, когато започнаха тези престъпления с липсата на информираност, но днес... Няма медия, която да не е обяснявала на дълго и широко за това как действат измамниците и какво да правим ако някой се опита да ни измами. Това продължава вече години, какво още може да се направи?! Или пак ще си продерем гърлата с оплюване на полиция, съд, власт... Крайно време е ние, Българите да си набием в тиквите, че ако ние сами не се пазим, ако ние сами не търсим правата си, ако ние сами не се научим да се противопоставяме на престъпността, тези и още много други престъпления ще продължават. Ако се налага, нека да набием това тиквите на тези, на които умът им не достига.
Съжалявам, че ще трябва да го кажа, но ако глупаците в България не бяха преобладаващо мнозинство, занимаващите се с този престъпна схема за измами, вече щяха да са в историята. Не ви ли харесва тонът ми? Ами предложете нещо друго с по-мек тон, но не съм сигурен, че някой ще ви чуе. То и аз не съм сигурен, че ще бъда чут, но...
Какво можем да направим? Аз не виждам какво. Ако имаше липса на информираност в обществото ни относно това, то тогава жертвите щяха да имат оправдание, но не е така. Или може би полицията трябва да започне да обяснява на всеки пенсионер (а и не само на пенсионерите) как да се пази?!
Джакомо Казанова казва в мемоарите си, че човек не трябва да изпитва съжаление към глупаците, защото глупостта е въпрос на личен избор ( дано да си спомням правилно... ). Дали е прав, не се наемам да твърдя, защото дали човек ще приеме една теза за вярна или не е също въпрос на лична преценка. Аз, обаче, съм съгласен със стария коцкар. Ако някой е избрал да живее като в средновековието без да се интересува какво става на две педи пред носът му – добре, негова работа. Но после да не обвинява други хора и институции за нещастието си. Не ме разбирайте погрешно, изобщо не твърдя, че полицията и съда у нас са безупречни, ни най-малко. Но в случаите с тази схема вината си е само на жертвите и на никой друг. Няма оправдание.
По принцип не обръщам внимание на новини като тази, но този път не можах да се въздържа. Ежемесечно десетки хора стават жертва на тази измама или поне на опит да бъдат измамени, вече повече от десет години, но да ти спретнат един същи номер в рамките на три месеца и да не проумееш, че те мамят...
Добре, спирам. Вие вече сте разбрали какво мисля по въпроса.
Мир на праха на баба Иванка. За нея всичко свърши...
Тръпки ме побиват при мисълта за това, как се чувстват близките ѝ. Дано да намерят сили в себе си, за да се справят с мъката си, ако изобщо това е възможно...

P.S. В същия новинарски сайт един съселянин на баба Иванка, бай Ради Атанасов, разказва как преди два дни тя му обяснила в прав текст какво смята да направи и го помолила да се грижи за кученцето към което била много привързана. Човекът и казал да не прави глупости и си тръгнал. В един вестник, пък, прочетох, че по-рано тази седмица горката жена е ходила при роднини да се прощава с тях преди да сложи край на живота си. Нито бай Ради, нито роднините, чиито имена не се споменават, са направили нещо за да спрат това, което в крайна сметка покърти цялата страна.

Особен казус

Разказ

- Господин съдия, следващото дело е, как да кажа, малко странно.....
Секретарката изглеждаше наистина притеснена.
- Какво.... а? А? Нямах време да погледна всичките дела за днес.... Не са малко. Нали знаеш....
“Знам аз, знам! Снощи пак си се насмукал като шопар, а днеска ми излизаш с номера за многото дела. Пиянде!” – Секретарката имаше основание да се ядосва. През последните няколко години шефът и все по-често посягаше към чашката и това все повече започваше да пречи на преките му задължения. И днешният ден не беше изключение. От два метра лъхаше на бъчва.
- За какво става дума? – Очите му напоследък бяха придобили постоянен розов цвят.
Секретарката се покашля притеснено, намести очилата си, за да вижда по-добре и запрелиства документите в папката, която държеше.
- Някакви пенсионери се съдят заради някакъв акумулатор.....
Съдията изпсува толкова силно, че чак полицаят, който стоеше на вратата, го чу и се почувства притеснен.
- Абе тия нямат ли си друга работа? Заради някакъв акумулатор ще губят пари и време... Ай да им се не знаят и простотиите. – В ума на съдията започваше да се оформя все по-отчетливо една мамеща с прелестта си картина. Картината се състоеше основно от голямата, запотена халба бира, която съдията щеше да излее наведнъж в сухото си като дюна гърло през обедната почивка.
- Виж, за парите не съм сигурна, но че време имат, в това няма съмнение. - Секретарката беше напълно права. - Да ги извикам ли?
- Ами какво друго? Викай ги, пък ако някой е пукнал докато са чакали на вън, ще е направо супер! – Съдията изглеждаше напълно искрен. – И да не е дошъл някой заради това, че е забравил къде е сградата на съда – пак става. Викай ги, Евлоги. – Последната реплика беше адресирана към полицая.
Евлоги отвори вратата и без да излиза от залата, протегна врат сякаш в коридора валеше и го беше страх да не се измокри, и се провикна като обезумял.
- Айдеее.... Тия, там с акумулатора да идваааат!
В коридора присъстващите без да го знаят мигом се разделиха на две групи. Първата се състоеше от служители в съда и негови редовни “клиенти”, които знаеха, че Евлоги е почти глух и така си говори постоянно. Втората група бяха хора, за които градският съд не е място, което посещават редовно и поради това нямаше как да знаят за тази особеност на полицая и за това крясъците му много ги смутиха. Не го уволняваха защото му оставаха 2-3 години до пенсия, а за тази работа, която се състоеше във висене до вратата и крещене по коридорите беше идеален.
Съдията нямаше късмет. Никоя от страните не липсваше, а и както щеше сам да се убеди след секунди, нито ищецът, нито ответникът нямаха и най-малкото намерение да мрат. Напротив, бяха две много енергични и очевидно жизнерадостни старчета с напети походки и страховити мустаци.
- Аз, другарю съдия, съм участвал в, можете ли да познаете колко войни, а? А, кажете? - Старчето зададе въпроса с такава сериозност и с такъв плам, че изглежда, ако не получеше някакъв задоволителен отговор ще се нахвърли върху първия изпречил се пред очите му и ще го захапе за гърлото.
Неочаквано на съдията започна да му се повдига. До петата водка си спомняше, горе - долу какво става около него, но после кой знае какви боклуци са му наливали.
- Въобще не ми влиза в задълженията да гадая разни подробности от биографията ви. Ясно?
Ясно беше, че на старецът този отговор не допадна никак, но се задоволи само с това да направи зверска гримаса с активното участие на мустаците си.
- Аз за тая държава кръвта си съм проливал.....
- Проливал си най-вече чужда кръв, а аз за благото на родината ни съм впрягал и продължавам да впрягам най-голямата сила на света – силата на човешкия ум! Разбра ли бе, говедо!? – Явно това беше ответника по делото. И неговите мустаци бяха настръхнали застрашително.
Съдията с тревога установи, че към гаденето се присъедини и изпотяване. Колкото по-скоро приключеше с тия двамата, толкова по-скоро ще да целуне спасителната халба с бира.
- Господа, бихте ли спорили за приноса си към страната някъде другаде. Напомням ви, че това е съд и тук има строго установени правила, които се спазват стриктно. Колежке, моля да запознаете съда с претенциите на ищеца.
- Ами в общи линии става въпрос за следното. На 12-ти, този месец, ответникът по делото, г-н Мишев с ЕГН 280424.....
- По на кратичко, колежке, ако обичате! – От както бяха влезли в залата двете старчета, освен засилващите се признаци на натравяне с некачествен алкохол, у съдията се бе зародило някакво странно усещане, че във външния вид на единия от двамата има нещо твърде необичайно.
- ..... в пенсионерския клуб, където и двамата обикновено ходят. При възникналия спор, в който се намесили и други клиенти на заведението, ищецът г-н Дамянов с ЕГН...
- Кратичко, кратичко, колежке! – Желанието да разбере какво е това, което толкова го смущава в тия, двамата толкова го бе обзело, че почти нищо не беше чул от това, което беше прочела секретарката.
А на секретарката беше започнало да и писва и то много.
- Ами на кратичко, господин съдия, г-н Мишев твърдял, че може да превръща оловото в злато. Г-н Дамянов го репликирал, че това е невъзможно и след възникналия спор решили да проверят кой от двамата е прав. Излезли от клуба и извадили от автомобила на ищеца, марка “Москвич” акумулатора. После г-н Мишев изсипал във въпросния акумулатор съдържанието на някакво шишенце, което носел със себе си и от тогава акумулаторът не работи. Това е на кратичко.
- А такаааа..... И какво може да направи по въпроса съда? А, господа?! Вие друга работа нямате ли си та сте дошли да ме занимавате с тия неща? А?
Ищецът се размърда нервно.
- Какви са исканията на ищеца? – Съдията се опита да придаде на гласа си нотки на раздразнение.
- Иска да му бъде заплатен акумулатора в двоен размер.
- И аз това му предложех, другарю съдия, ама той – не, та не! Искал в съда да се уредят нещата и ето ни пред вас. – Личеше си, че на ответника не му е особено приятно да го разхождат по съдилища и е откровен.
- Така ли? Сериозно!? А от къде пари с тия пенсийки? А вие, гражданино ищец, защо не се съгласихте да разрешите спора си помежду си, а сте настоявал да се стигне до съд?
Широка усмивка грейна на лицето на старчето с фамилно име Дамянов. Мишев също се ухили. Очевидно се забавляваха страхотно.
- Защото аз за тая страна кръвта си съм проливал и държа всичко в нея да става по закон! Така, както е в истинските демокрации. За това!
И съдията започваше да се забавлява. Вярно, че делото беше странно.
- Добре де, г-н ищец. Като сте толкова твърд защитник на демократичните ценности се предполага, че сте умен и сериозен човек. Нали така? – Старчето кимна сериозно и изгледа кръвнишки ответника. – Е, защо тогава сте се съгласили на този експеримент с акумулатора, при положение, че сте на ясно, че това е невъзможно?
- Точно заради това, за да докажа, че е невъзможно!
- Доказахте и сега сте без акумулатор. Доволен ли сте?
- Аааа, имам си вече акумулатор другарю...
- Господин се казва напоследък.
- Така де, господин съдия. Другарю, господине – все тая! Имам си вече нов. То и за един акумулатор ако не намираме вече пари за къде сме?! Как ще я караме за в бъдеще?
Тук вече за съдията нещата станаха нетърпими. Вече не му се гадеше, беше само непоносимо жаден. Продължаваше да се поти, но вече не се забавляваше. Беше ядосан, направо вбесен.
- А вие, я се погледнете! Възрастен човек да говори такива глупости! Срамота! Щял да прави от олово злато. Хайде де! Ааааа....
- Продължавам да настоявам, че това не само е възможно, но и е напълно в моите възможности! Ако другаря ищец беше погледна в акумулатора си сега щеше не да ме влачи по съдилищата, а да ме заведе на Пампорово например! Щеше, защото сега в акумулатора му има приблизително четири килограма и осемстотин и двадесет грама чисто злато с проба двайсет и четири карата. Ето защо!
- Абе вие двамата мен на маймуна ли ще ме правите?!
Секретарката се смееше почти на глас.
- Никой не ви прави на маймуна, другарю съдия! Абсолютно никой! Това е чиста наука. Това е делото на моя живот! Правя го не за себе си, а за Родината! Представяте ли си какво бъдеще ни очаква?! Ще купуваме олово от Мозамбик, от там е най-изгодно и после....
- Достатъчно! – Съдията така изрева, че дори глухия Евлоги си стресна. – Колежке, пишете! Присъдата е следната, ответника да заплати на ищеца повреденият акумулатор в двоен размер....
- Ми ще му го платя...
- Млък! Ще говорите, когато ви позволя! Ясно?
- Ясно...
- Млък бе! А ищеца да заплати разноските по делото! След като финансовата част от присъдата бъде уредена, повреденият акумулатор да бъде считан за собственост на ответника. Като толкова настоява, че е златен да си го носи в тях и да си го чука в главата!
- Това за главата да го протоколирам ли? - Секретарката изглеждаше сериозна.
- Не! Страните имат ли да добавят нещо?
- Аз лично държа да отбележа, че съм дълбоко удовлетворен.....
- Ясно! А ответника?
- Е, щом присъждате акумулатора да премине под мое разпореждане, аз съм още по-удовлетворен!
- Прекрасно, заседанието се закрива! Довиждане!
- Довиждане!
Двамата старци се врътнаха като по команда и тръгнаха да излизат от залата. Съдията ги изпроводи с поглед.
“Има нещо в странно в тия моруци......” – Помисли си той секунда, преди да разбере какво е странното. Ищецът си беше най-обикновен пенсионер, но у ответника странното бяха обувките му. Прекрасни обувки с цвят на коняк, от странна кожа, чиято повърхност беше покрита с нещо като пъпчици. Отдалече си личеше, че са много скъпи. Съдията беше виждал обувки от такава кожа по телевизията, беше кожа от щраус.
“Какво ли вече няма под слънцето....” В следващия миг мястото на тази мисъл беше заето от приказното видение на халбата с ледена бира, този път съпроводена от четворка кебапчета с лютеница и кисели краставички за гарнитура.

Агоп Степанян, златар – пето поколение и братовчед му Саркис седяха под чадъра на масата в заведението пред съда и чакаха двете големи мастики и млечните салати. Говориха си за разни дреболии, когато вниманието на Агоп бе привлечено от двама енергични старци, които шумно коментираха нещо, докато излизаха от сградата на съда.
- Абе, Серджо. Я го виж оня дядка......
- Кой бе?
- Ония двамата, шумните виждаш ли ги? По-високия.
- Е какво?
- Съседи сме. Бивш физик, преподавател. Професор ли, доцент ли.....
- Е, браво учил човека, издигнал се!
- Друго щях да ти кажа. Преди месец идва при мен в ателието ухилен до уши и без много приказки вади от една пазарска торба една златна гира! Представяш ли си?!
Саркис даже не забеляза късата пола на сервитьорката, която им донесе мастиките и салатите в този момент. А да забелязва такива неща му беше навик.
- Как така златна гира?
- Ей така, златна! И не само това. Такова злато аз, дето съм пето поколение златар с трийсет годишен стаж, не съм виждал!
Очите на Саркис щяха да изскочат от орбитите.
- Двадесет и четири карата, братче! Супер чистота! Супер! Шест килограма! Добре, че беше преди обед, та успях да обиколя банките да изтегля пари. Жената го забавляваше през това време да не вземе да иде при някой друг. Кафе му варила, торти му купувала от сладкарницата отсреща.....
- Хубаво де, ама от къде го има?
- И аз това го питах, пък той само се смее и повтаря, че не съм имал достатъчно познания по химия и физика. Пък и бил вече на години за упражнения с гири. Абе, сигурно баща му е бил богат и през някоя от войните се е уплашил да не изгуби състоянието си, претопил е златцето и го е направил на гири. После една боя отгоре и готово, а сега старият професор го продава. Това ще да е......
- Абе, остави! И това ако е работа.... Станал на сто години и чак сега се сетил да продава златото и да си живее живота. На дърти години! Ни яденето му ще е ядене, ни пиенето, пиене! Пък за оная работа няма какво да говорим – трагедия! Ами братовчеде, ще почерпиш, значи за добрата сделка.
- Е, ще почерпя......
- А дали има още или не си питал?
- Питах, ама не каза нищо, само прибра пачките в същата торба, смигна ми и си тръгна. Даже не благодари за кафетата и тортите ама карай.....
Двамата старци вече се бяха изгубили сред навалицата на главната улица.

ОБИДАТА

Разказ

Капитан Пиер Дюма беше много разтроен! Вече беше на 55 и беше много изморен. Не че тези 27 години служба в Женевската полиция, беше имал кой знае колко работа, но беше изморен.
Вече мечтаеше за екскурзия на Балеарските острови, за дълги, безцелни разходки по брега на Женевското езеро, мечтаеше да може да пие пастис толкова колкото му е сладко - до пълно напиване, но най-много мечтаеше за спокойствие! Тъжните му очи гледаха човека пред него с укор и без дори капка омраза към престъплението, както се полага да гледа един полицай. Арестувания мъж също гледаше тъжно.
- Защо? Обяснете ми! - във въпроса на капитан Дюма имаше молба - Млад, интелигентен човек като Вас да направи такова нещо!?
- Обидиха ме! - отговори арестанта с тон, който явно показваше, че казва истината

Всичко започна два часа по-рано. Животът в Женева е скучен, така е от времето на Калвин. Може би за местните това съвсем не е така, но за един млад българин липсата на подходящи забавления и компания, с която да ги сподели е много осезателна. Това Петър Хайдуков осъзна много бързо! В хора на операта, в който работеше вече четири месеца, имаше много българи, но всички те имаха семейства и нямаха много време да общуват с него извън работата. Местните момичета бяха общо взето хубави, но и невероятно студени, така че изгледите да си намери приятелка в близко бъдеще също не бяха кой знае колко добри! Добре, че имаше къде да се разхожда. В този злополучен петъчен следобед, злата съдба го отведе в хипермаркета “Алигро”. Огромната сграда на магазина се намираше на една улица с друго интересно място, а именно завода на “Ролекс”, но тъй като там не може да се влезе току така нашият герой трябваше да се задоволи с разглеждане на безкрайно многото неща предлагани в хипермаркета.
Както всеки петък, така и този, беше пълно с купувачи. Опашките пред касите бяха дълги и бавни. Касиерките бяха изнервени и уморени от безкрайната, монотонна работа и задължителните им служебни усмивки бяха мутирали в някакви доста странни гримаси. До края на работния ден оставаха три и половина часа. Хайдуков тръгна първо към щанда за месо, който беше вече доста пообран по това време. За около минута се поколеба дали да не вземе тарелка свински котлети, но реши, че е по-добре първо да види какво има на рибния щанд. Там обаче нищо не успя да го заинтригува и перспективата вечерята му да се състои от свинско започна да придобива все по-реални очертания. Тъкмо вече оглеждаше коя опашка е най-къса когато му хрумна, че да ядеш котлети и да не пиеш вино си е направо грехота! Весело подсвирквайки си хора на войниците от ”Проклятието на Фауст” от Берлиоз, изпроводен от неодобрителните погледи на три възрастни дами, нашият герой бодро се отправи към сектора с алкохола. Умишлено не мина покрай щанда със спиртни напитки, не искаше да се изкушава защото бяха доста скъпи, а мисълта за няколко ледени глътки водка определено го блазнеше! Подмина с пренебрежение белите вина и се насочи направо към червените. Неприятностите предстояха!
- Мосю, желаете ли да дегустирате новата “Риоха” реколта 2000? - Въпросът беше отправен с любезен тон от глас като на пенсионирана учителка. - Уверена съм, че ще Ви допадне!
Хайдуков се обърна на пети и видя малка, сгъваема масичка, върху която имаше една отворена бутилка и няколко пластмасови чаши, повече върху нея не можеше да се побере. Нищо чудно, че не беше я забелязал! Зад масичката стоеше притежателката на даскалския глас. Невзрачна, възрастна жена с прошарени коси, очила с бежови, пластмасови рамки и син костюм с дантелено жабо между реверите.
“Нищо чудно и да е била даскалица...” - помисли си Хайдуков.
- Мосю, желаете ли да дегустирате новата “Риоха” реколта 2000? - Все едно, че беше записано на магнетофон, същият въпрос, същият глас, същата интонация! - Уверена съм, че...
- Да, моля, ще го дегустирам - отвърна Хайдуков малко нервно.
- ...ще Ви допадне! - довърши жената преди да предприеме каквото и да било. Явно беше инструктирана, какво трябва да прави и спазваше инструкциите стриктно!
Бутилката избълбука приятно и изпълни до половината пластмасовата чаша с почти черното си съдържание. Дори и да не беше познавач човек не можеше да не се възхити от това вино! Цветът му беше невероятно красив, вкусът беше гладък като кадифе, а букета беше едва забележимо плодов и някак запомнящо се екзотичен. С първата глътка в душата на Хайдуков изплуваха спомени.
Тъмната изба, миризмата на джибри и стари бурета примесена с едва долавящата се миризма на плесен. Баба му мачкаща с крака гроздето. Дядо му, който тайничко му даваше да си глътне от неговата чаша. Жуженето на пчелите, събиращи мед от цветята цъфтящи между редовете на все още не вързалия плод мавруд в топлите летни вечери.
Изненадващо и за самия него Хайдуков усети влага в очите си. Дядо му и баба му вече ги нямаше, а маврудът отдавна беше изкоренен!
- Прекрасно! Знаете ли, аз съм от България и ние също имаме чудесни вина! - каза Хайдуков повече на себе си, отколкото на госпожата.
- Уверена съм, че ще Ви допадне! - Нищо! Нито тонът, нито изражението й се бяха променили ни най-малко!
“Страшно са скучни тези хора” - мислеше си нашият герой докато носеше бутилката “Риоха” и котлетите към касата - “направо да ги съжали човек!” Внезапно пред очите му, долу, в края на една редица бутилки се появи нещо толкова изненадващо, че Хайдуков не можа да повярва, че е възможно! Цяла дузина бутилки мавруд “Асеновград 1998”. С разтуптяно сърце Хайдуков взе една от тях и почти тичешком се върна обратно. Госпожата зад масичката за дегустация не беше мръднала.
- Мадам, вижте, това вино е българско! Значи и във вашия магазин все пак се продава българско вино! - задъхано, през усмивка каза той, подавайки бутилката пред себе си.
Бавно, сякаш беше трудно физически, жената вдигна погледа си от масичката и го погледна над очилата. В погледа й нямаше нищо, абсолютно нищо!
- Чудесно! - коментара й беше лишен от каквото и да било отношение - ако ме извините имам работа!
До масичката, а и наоколо нямаше никой.
- Мислех, че като специалист по вината ще ви е интересно!
- Откъде на къде си мислите, че имате право да смятате какво може да ми е интересно и какво не! - тонът й продължаваше да бъде равен и безизразен - Идвате тук и ме безпокоите абсолютно безпричинно! Аз дори не знам в коя част на Азия е България!
Кръв нахлу в главата на Хайдуков.
- Не знаете къде е България!?
- Не! И не искам да знам!
Хайдуков внимателно остави бутилката която държеше, взе една отворена с ”Риоха”, усмихна се мило, хвана с лявата си ръка здраво тлъстата шия на госпожата и с наслада започна да я залива с вино.

- Не биваше така да постъпвате! Та тя е дама! - Пищните мустаци на капитан Дюма висяха печално.
- Тя ме обиди! България е в Европа!
- Знам, знам, но... Дано съдията прояви разбиране и бъде снизходителен! - нямаше търпение да се прибере у дома. - Довиждане!
- Довиждане! - В погледа на Хайдуков гореше гордост.
“Странен младеж! - мислеше си капитан Дюма докато крачеше по тротоара на път за вкъщи – Тя и онази си е виновна! Все пак човекът си има национална гордост! Дали пък вината им са наистина толкова хубави?” Бакалията до входа в който живееше работеше още.
- Здравей, Жорж! Как си?
Румената физиономия на собственика се разтегна в сърдечна украсена от два златни зъба усмивка.
- Привет на стража на закона! За каквото и да си дошъл, знай, че съм невинен!
И двамата се засмяха, докато се ръкуваха.
- Слушай, Жорж, искам да опитам някакво българско вино. Случайно да знаеш къде да потърся?
- Ауууу, решил си да ставаш познавач, а? Чакай да видя. Тук някъде имах, май, нещо, а ето, скъпичко е, Гъмза.
- Колко струва?
- Двайсет и седем франка, искаш ли го? Имам само десет бутилки.
- Вярно, че е скъпо - капитанът се замисли малко. - Нищо, дай го! Тази вечер ще го отворя.
На другия ден Дюма купи и останалите девет бутилки. Жорж му направи отстъпка от десет франка.

Писмото на Джордж Карлин...

Отново си позволявам да публикувам в моя блог нещо, което не е мое, но неговата стойтост като послание и актуалност, мисля, ми дават това право.
Писмото е послание към човечеството и като такова всеки, който го приема за истинно може да го разпространява свободно. Направете го и вие.



Когато съпругата на Джордж Карлин починала, Карлин – известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години – написал тази невероятно изразителна статия — толкова уместна и днес.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по¬вече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване“.

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те“ на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

РЕСТИТУТИ

Разказ.

Господин Попов беше нервен. В неговия случай това беше оправдано, все пак беше ерген и то на една доста критична за ергенството възраст! Четирийсет години са си една доста напреднала възраст за човек, който иска да има семейство, стреми се към това, желае го, но то все му се изплъзва!
Причини за това можеха да се търсят в много неща. В кариерата, в шанса, в провидението, въпреки че той не вярваше в него и в ред други неща. Все още не беше изгубил надежда, че ще най-на края и той ще създаде дом! Дори нещо повече, беше намерил жената, с която възнамеряваше да осъществи това си намерение! Не, че беше нещо особено, но пък и той не беше някой голям хубавец, още повече, че и тя не беше в първа младост! Хубавото беше, че имаше някои неща, които компенсираха почти невзрачния ѝ външен вид. Първо, беше доста умна, говореше свободно английски и немски и разбираше от театър, но най-ценното беше, че родителите и бяха страхотно богати! И майка ѝ, и баща ѝ бяха наследили имоти от техните родители и се бяха замогнали до степен такава, че се бяха превърнали в типичните реститути! Именно това притесняваше господин Попов! Приятелката му Галя говореше за тях с една особена тръпка на страхопочитание в гласа си, а и от това което той беше разбрал от нея беше стигнал до извода, че ще трябва да стане зет на страшни сноби! Все пак го успокояваше факта, че бяха доста възрастни и едва ли щяха да се застоят прекалено дълго, както казваше той, в това измерение!
С първия поглед, който хвърли на родителите на избраницата си г-н Попов разбра, че последното нещо, което смятат да правят е да сменят измерението си! Не и през следващите, ако зависеше единствено от тях, двеста и петдесет - триста години! Дъртаците изглеждаха толкова добре за възрастта се, че човек можеше да повярва в съществуването на елексир на безсмъртието.
- Какво е занятието ви в живота, младежо?
Попов само където не падна от стола. Не стига, че седяха без да си продумат около петнайсет минути, ами и първият въпрос беше зададен по начин и с думи, които нямаха нищо общо с началото на двайсет и първи век!
- Счетоводител съм. Главен! - Госпожата се усмихна едва-едва, а съпругът остана като препариран. Сигурно си мислеше, че така трябва да се държи един богат човек. Изобщо бащата на Галя не само приличаше, но и се държеше като добре дресирано шимпанзе! ”По добре да си мълчи, току виж ме пита кой номер обувки нося”, тревогите на Попов бяха основателни!
Времето течеше много, много бавно, а въпросите бяха от тъпи по-тъпи! Въобще клетите хорица си мислеха, че като си имал някой дядо или чичо, който е бил умен и е забогатял и си наследил това, което той е създал и ти трябва да си като него! Г-н Попов се чудеше как на човек могат да му хрумват такива въпроси! Дали в рода Попови има албиноси. Не? А гърбави? Малоумни? Поне някой куц и с двата крака? Не? Чудесно!! Харесвате ли Принц Кирил? Какво като не говори български! Ходите ли на обществена баня? Ааааа! Имате си в къщи!! Те и без това май ги закриха....
Въобще на Попов му беше трудно! Не стига тези въпроси, ами и госпожата беше сервирала такава вечеря, че стомаха на Попов в началото по-малко, а по-късно все повече започна да се бунтува.
- Извинете, отивам до тоалетната. - В този момент в него проблесна някакво тревожно чувство, че ще се случи нещо неприятно. За миг му се стори, че в погледа двамата дъртаци заблестяха някакви лукави искрици.
Апартаментът беше достатъчно голям човек да се изгуби в него. Само му обясниха къде е тоалетната и много майсторски парираха предложението на Галя да го придружи. Определено нещо смущаваше Попов! Въпросите, погледите които си разменяха..., а и Галя беше някак си странно мълчалива и видимо напрегната.
Тоалетната беше в края на един коридор и беше голяма колкото един по-малак апартамент и за момент Попов забрави неясните си страхове разсъждавайки на ум върху достойнствата на старата архитектура. Няколкото минути в тоалетната му подействаха успокояващо. Разговорът го беше напрегнал, а тепърва му предстоеше най-важното: да поиска ръката на Галя, нещо, което си бе представял къде-къде по-просто! От къде можеше да знае, че родителите ѝ са такива... такива.... темерути! Друга по-подходяща дума не можа да намери!
Свърши си работата, провери дали не е напръскал панталона си, погледна в огледалото дали прическата му не се е развалила, хвана дръжката на вратата и я отвори. Бащата на Галя седеше точно отпред. Толкова близо, че Попов щеше да го смачка, ако беше тръгнал да излиза по-бързо.
- Ох! Ха,ха! Стреснахте ме...... аз, такова... извинете....!
Без да продума, без дори да смени изражението си, старецът се завъртя и тръгна по коридора към хола. Попов го последва със свито сърце. Нещо ставаше. Определено нещо ставаше и това изобщо не му харесваше! След по-малко от няколко минути беше решил да иска ръката на жена, чийто баща го шпионираше докато е в тоалетната. Изобщо за миг си помисли, че въобще не трябва да бъде тук и сега, толкова го плашеше всичко през тази вечер. “Плашеше” беше точната дума!
- Дошъл сте да искате ръката на дъщеря ми, нали, младежо? - Въпросът направо парализира Попов. Беше си представял, че той ще започне разговора, а старецът го изпревари най-безцеремонно още преди да е седнал! - Така е нали?
- Изключително сте прозорлив! - моментално съжали за глупостта, която изтърси - Бих искал да Ви уверя, че...
- Няма да стане! - старецът беше категоричен - Дъщеря ми няма да се омъжи за Вас!
- Татко, моля те.....-
- Млък! - Този път беше майка и. - С тебе ще говорим после!
- Не ви разбирам. Защо решихте така? Та ние изобщо не се познаваме!
- Това което видях ми беше достатъчно!
- Татко, какво говориш?
- Не прекъсвай баща си, когато говори! - Старата приличаше на пит бул. . Студен, циничен и решителен пит бул с идиотска прическа.
- Извинете, но не мога да ви разбера! Какво ви е достатъчно?
- Що за нахалство! Искате да кажете, че не мога да се изразявам правилно? Това ли да разбирам?
- Бог ми е свидетел, че....
- В този дом ние не търпим богохулства! - кой знае от кой филм го беше чул. - Ето какво ще Ви кажа, младежо! - Няма да дадем дъщеря си за жена на човек , който не мие ръцете си след като излезе от тоалетната!
Попов усети, как коленете му омекват. Не от нещо друго, а от яд!
- Вие подигравате ли ми се? - чак се изненада от себе си! Не му беше в природата да се държи невъздържано, но тези хора го вбесиха наистина! – Какво, като не съм се измил? И, въобще това критерий ли е, по който да решите на кой да дадете дъщеря си?
- Не можем да дадем дъщеря си на човек, който не мие ръцете си след като е пипал с тях пениса си!
- Що за лудост е това? Галя няма ли да кажеш нещо? - Вече наистина беше ядосан.
- Дъщеря ни вече няма нищо общо с Вас! Аз съм съгласна със съпруга си и като нейна майка и забранявам да се виждате! - Пит була беше категоричен.
- Та тя е на трийсет и шест! Не можете да и заповядвате!
Галя плачеше заровила лицето си в шепите.
- Смятаме разговора за приключен! Довиждане! - В гласът на стареца имаше нотки на задоволство .
- Оооо, я си е....... – овладя се в последния момент. - Галя идваш ли с мен? Решавай! - отговор не последва.- А аз си мислех, че ме обичаш! Жалко!
Всичко беше пропаднало! Щеше да си остане ерген. Вече беше почти сигурен, че е намерил жената, с която иска да живее. Беше богата, забавна и въпреки, че не беше красива, беше симпатична и някак си по свой начин привлекателна! Да намерят такава причина, за да провалят плановете им! Попов дори не се чувстваше унизен. Беше гневен! Беше гневен на проклетите дъртаци за това, че се мислиха за кой знае какви аристократи! Беше гневен на Галя, че почти не беше се опитала да промени ситуацията, че не се постара повече да му помогне! Беше гневен и на себе си, че не си изми ръцете!
В един момент му хрумна, че не трябва да им остава длъжен! В никакъв случай! Входната врата вече бе отворена когато той рязко се обърна.
- Госпожо, - каза Попов с най-раболепния си глас. - какво беше основното ястие? Тази риба беше доста особена.
- Сурова скумрия по исландски. Хареса ли Ви? - Госпожата с вид на бойно куче забрави на момента току що свършилият разговор. От както бяха станали богати и вече не работеше като продавачка на вестници, любимото и хоби беше кулинарията.
- Как да кажа, мисля, че беше уместно след като съм докосвал с ръце този специалитет да измия пениса, а не ръцете си. Галя, ако решиш ми се обади. Довиждане!

Кратко разсъждение върху хроничната неудовлетвореност и Кризата във възприятията...

Задавали ли сте си въпроса – Кой съм аз, всъщност? Задавали ли сте си въпроса – Този за когото се представям аз ли съм, наистина? А, въпросът, този, който съм, същият ли е като този , който искам да бъда?
Преди да продължим нататък, ще ви помоля нещо.
Спрете да четете, ако е необходимо изключете компютъра, изгасете лампите и се отпуснете. Отпуснете се, отпуснете се.... Така...
Сега пак си задайте същите въпроси, но се постарайте да отговорите наистина откровено. Не на мен, а на вас... Хайде, направете го...

Е? Харесаха ли ви отговорите? Честно? Знам, че мнозина от вас вече са спрели да четат, защото са си повярвали и са решили, че няма смисъл да продължават. Но, ако продължавате да четете, значи нещо във вашите отговори ви безпокои...
И аз много често си задавам същите въпроси, и много често не харесвам отговорите.
Защо се получава така...
Аз не съм философ, не съм социолог или психоаналитик и не мога да претендирам, че тези мои разсъждения са достоверни, дори и в най-малка степен, но това не е причина просто да ги премълча или пък, още по-зле, да си наложа да ги забравя.
Самия факт, че ми идва на ума да отделям време от така приятното за мен мързелуване, за да поразсъждавам върху тази тема, вече е достатъчна индикация, че нещо не е на ред. А какво не е на ред?
По-право би било да се запитаме, какво е на ред?
Добре, ще започнем от тук....
Ами, на мен специално, много неща са ми на ред. Здрав съм, не страдам от наднормено тегло.
Не съм започнал да оплешивявам, не са ми окапали още зъбите. Ползвам оптични очила, но не заради друго, а защото много време прекарвам пред компютърния дисплей. Имам си семейство... Както казах вече, здрав съм и мога да работя, за да го издържам. Семейството де...
Може би доста от вас се питат, тогава защо тогава, по дяволите, съм седнал да пиша тези дивотии. Ами... как да Ви кажа, все пак, ако човек си зададе тези въпроси, за които заговорихме по-горе и тези отговори, които аз посочих преди малко му се струват достатъчни, то съвсем спокойно може да спре да чете нататък и да се захване с нещо друго и, евентуално по-полезно. Мен обаче тези неща, колкото и да ме правят щастлив, в същата степен ме карат и да се чувствам разтревожен.
Защо? Сега ще обясня.
Много често, не само на мен, но и на повечето от нас, се случва вървейки по улицата, изведнъж да видят нещо, което много биха искали да притежават. До тук добре, но самото това чувство, че искаш да имаш нещо, което нямаш е доста вдъхновяващо и приятно до момента в който разбереш, че НЕ МОЖЕШ да притежаваш това същото нещо. Нека бъда по-кратък. На всички ни се случва постоянно да искаме нещо, които НЕ МОЖЕМ да имаме и това ни измъчва, тревожи, кара ни да се чувстваме подтиснати и, изобщо оказва върху ни доста негативни неща.
Тук, разбира се, не става въпрос само за материални придобивки. Много често ни се случва да пожелаем някого, било то в духовен или, по-често, в сексуален план, например. Не е нужно да ви подканям да се вгледате в обкръжението си за да забележите, че сред близките ви има много хора измъчвани от точно този неудовлетвореност.
Разбира се, примери могат да бъдат давани до безкрайност, но не това е целта сега.
Съществува една много по-голяма неудовлетвореност от тези, които споменах преди малко.
Говоря за тази дълбоко вкоренена неудовлетвореност, която всички ние носим вътре в себе си, без дори да я забелязваме, макар и тя да е в основата на всичките ни проблеми.
Говоря за неудовлетвореността от собствения ни живот.
„Ха, че кой ти каза, че аз се чувствам неудовлетворен/а от моя живот?! Я, го гледай тоя копелдак к'ви ги плещи...“
Това си го казаха не по-малко от петдесет процента от всички стигнали в четенето си до тук, сигурен съм!
Да но не е точна така... Защо го казвам? Защото не е нужно човек да бъде, кой знае колко извисен духовно, за да забележи, че цялото ни общество боледува от тази, вече хронична, неудовлетвореност.
Нека дам един пример. Искам честно да ви попитам, за последната година, колко пъти си помислихте, че би било хубаво, не, не това е думата, че би било СТРАХОТНО ако ей сегичка скокнете в дънките и изтичате до някой магазин за техника и си купите последния, страхотен, убийствен, напълно нов като концепция, обрал всички възможни награди за дизайн, последен модел на мобилен телефон на, да речем, на Нокия? Или, хайде да не е телефон, да кажем, нов калъф за телефона ви. Нов, лъскав, от естествена кожа, на еди коя си марка калъф за телефон, на марка, която освен калъфи за телефони произвежда спортни автомобили, (по 463 000 британски лири бройката), обувки, писалки и часовници и гумички за триене на молив? Или да дам друг пример за нещо подобно? Не смятам, че е нужно.
Вижте, сега сте сами пред компютъра и можете да отговорите честно на поставения въпрос. Както казах по-горе, няма да отговорите на мен, а на себе си. Апропо, не ви ли се струва, че компютъра ви е вече малко старичък, май дойде време да си купите лартоп? Но възможно ли е постоянно да се купуват нови телефони, автомобили, парфюми, апартаменти, вили в Испания и така на татък...
Ето за това говоря, но и това не е цялата истина за тази неудовлетвореност. Проблемът, същината на това е, че всичко около нас, целият ни свят, животът ни гравитира около едно и също:
Да имаме повече от това, което вече имаме. Да постигаме по-високи резултати от тези, които вече сме постигнали. Да притежаваме по-голяма известност от тази, която вече притежаваме. Да имаме още по-голям апартамент, още по-лъскав автомобил, още по-сексапилна приятелка...
Да, точно така. В стремежа си да бъдем и да имаме още „по-...“ сме готови дори да подменяме хората около нас като вещи.
Още, щом ме приеха в Музикалната Академия в София разбрах, че ще ми е трудно да съм като повечето. Много бързо ми стана ясно, че за мен ще е много трудно, направо невъзможно да живея в една постоянна „поза“, както живееше една много голяма част от моите колеги. Мнозина от тях се изживяваха като звезди още преди да бяха изпели като хората една единствена ария... Не искам да кажа, че тези млади хора бяха некадърни, ни най-малко. Нашият випуск беше много качествен като потенциал.
Мисълта ми е друга. Започнах от там, че това постоянно състояние на перманентна еуфория дължаща се на една почти патологична самовъзхита ми се струваше чужда и, още по-ясно казано, безсмислена. Защо безсмислена ли, ами защото има една стара поговорка гласяща: „Не казвай „хоп“ преди да скочиш“, за това. Защото НИЩО, АБСОЛЮТНО НИЩО НЕ Е ГАРАНТИРАНО ПРОСТО ТАКА, от нищото. Нищо не ти гарантира, че ще станеш световна звезда, ако просто се разхождаш из сградата на Академията с надменен поглед и бутилка минерална вода под едната мишница и купчина ноти под другата.
Оказах се прав. Сега, десет години след като нашия випуск завърши, знаете ли колко от нас могат да кажат за себе си с чиста съвест, че са направили нещо прилично от себе си като оперни артисти? Не повече от пет – шест души... От тях само една колежка може да се похвали, че пее в театър от световна величина. А бяхме випуск от почти шестдесет души.
Дадох този пример защото е много близо до „моята камбанария“, но такива примери могат да се дадат страхотно много от която и сфера на живота си поискате.
Важният въпрос е: А останалите, които или имат съвсем слаба реализация, или изобщо нямат такава, с тях какво става... Как те виждат живота си, как се примиряват с това, че не са тези за които са се вземали преди няколко години. Ето тук е вече наистина интересно. От наблюденията, които имам не само в моите професионални среди, но и сред други мои близки, мога да заявя смело: Разлика между „успелите“ и „неуспелите“ НЯМА. Не говоря за разлика в социалния статус, а за разлика в същата тази неудовлетвореност за която стана дума в началото. И едните и другите искат повече. За кое „повече“ говоря ли, ами по-горе приведох няколко примера, но ако ви се струват недостатъчни, моля, измислете си вие. Каквото и да ви хрумне, ще е вярно.
Това е така защото всички ние страдаме от криза на възприятията.
Криза е защото сме свикнали да се носим по течението на обществото в което живеем и да се съобразяваме с неговите норми на това, кое е правилно и кое не. Обществото ни казва, че винаги трябва да сме №1. Обществото ни казва как трябва да се държим в него. Обществото ни казва какво трябва да ядем, какво да пием, какво да купуваме, как да правим любов, КАКВО И КАК ДА МИСЛИМ.... От всички медии ни се набива в главите чрез реклами, шоу програми, новини и всевъзможни други способи, ПОСТОЯННО какви ТРЯБВА да БЪДЕМ, а не какви СМЕ. Ако нямаш еди кой си телефон, ТИ НЕ СИ в крак с времето, ако не караш еди кой си модел автомобил ТИ НИ СИ достатъчно представителен, ако нямаш силиконови импланти в гърдите и устните ТИ НИ СИ достатъчно сексапилна, ако нямаш татуировки и на двете рамене ТИ НЕ СИ достатъчно мъжествен и момичетата (тия, със силиконовите импланти) няма да ти обърнат внимание. Ако не посещаваш най-модерния чалга-бар, значи ТИ НЕ СИ модерен, актуален, готин... ТИ НЕ СИ, ТИ НЕ СИ, ТИ НЕ СИ.... И така до безкрай.
И на края, след цялото това канализиране с цел да ни бъде обяснено КАКВИ ТРЯБВА ДА СМЕ, ние вече наистина не знаем КОИ СМЕ ВСЪЩНОСТ.
Във Facebook, някои мои колеги в профилите си са сложили свои снимки от техни сценични превъплъщения... Те до толкова са се слели с това, което искат да постигнат, че вече трудно правят разлика между това, което са на сцената и това, което са в живота...
До там сме се докарали, че вече дори и ние самите не знаем кои сме.
Неприятното е, че когато някой, все пак, се осмели да разтърси глава, да потърка очите си и да се огледа наоколо, за да потърси себе си, когато някой се осмели да каже ясно това,което мисли, а не това което му е натрапено да мисли, обществото веднага го нарочва за „черна овца“, за ренегат, за луд...
А, тъкмо се сетих за един пример... Преди няколко седмици, когато почина Майкъл Джексън, съпругата на мой колега и приятел директно ме напсува във Facebook на английски (сякаш не можеше на български, имаме такива великолепни псувни, но явно на английски е по-шик.) защото публикувах в този блог материал относно моето мнение за „Краля на Попа“ и то се различаваше от общоприетото.
Обществото ни е стигнало до там, че вече може да бъде моделирано съвсем лесно и да прави каквото му се каже. Погледнете каква паника се създаде през последните месеци заради „ужасната“ опасност от световна пандемия от, така наречения свински грип. Една болест, която, не само че се лекува съвсем успешно, но и човек може да се предпази от нея ако просто спазва няколко елементарни правила за лична хигиена. Какво общо има ли? Ами няма да ви отговоря, просто ще ви посъветвам да се поинтересувате, колко струва една опаковка от новите ваксини против този грип, колко са произведени от тях в света и, съответно, на колко се равнява печалбата на фармацевтичните компании, които ги произвеждат. Ето ви един пример как чрез една проста медийна манипулация върху глобалното общество, създаваща паника, шепа хора печелят милиарди. Тази манипулация щеше да е обречена на тотален неуспех, ако просто обществото беше малко по-информирано относно това, какво може да направи, за да се предпази от тази, иначе, съвсем безобидна болест.
Такива примери могат да се приведат още страшно много и всички те са се случили защото ние, като отделни човешки същества сме се отучили да мислим САМОСТОЯТЕЛНО.
А това е толкова просто и дори приятно...
Аз не съм достатъчно компетентен, че да давам съвети как да го правите по-правилно, а и ако се опитам да го направя това ще влезе в конфликт с основната теза на това писание, а именно, че ние ТРЯБВА да сме ТОВА КОЕТО СМЕ, а не това, което ни се НАТРАПВА, че трябва да сме.
В началото споменах някои от нещата, които ме правят щастлив, но и ме тревожат. Да, тревожат ме, защото не знам дали в тази задъхана среда в която живея ще успея да съхраня себе си и нещата на които наистина държа. Тревожа се дали ще съумея да предам да дъщерите си тези ценности в които вярвам наистина и дали, преди да успея да го направя, обществото няма да ме изпревари и да ги „оформи“ по свой калъп.
Тревожа се, че вече много мои приятели са се отдалечили от мен, не само защото, поради моите чести пътувания се срещаме рядко, но и защото от постоянното преследване на целите си вече сме загубили общото помежду ни и когато се срещаме, все по рядко намираме общи теми за разговор...
Тревожа се за още толкова много неща, че...
И всичко това, защото неудовлетвореността от постигнатото винаги ни притиска и задушава...
Защото в преследване на превъзходството над живота забравяме, че ние сме ТОВА, КОЕТО СМЕ: Създания, родени със свободен дух, със свободен ум, със свободна воля и със СВОБОДАТА да живеем своя си живот ТАКА КАКТО ИСКАМЕ.
Пак ви казвам, нямам на намерение да ни давам съвети как да мислите, да живеете и как да бъдете себе си, а нямам и това право, за това ще завърша с няколко цитата от Лао Дзъ:

„Извива ли се,
запазва се цяло.
Кривото
се изправя.
Празното
се напълва.
Вехтото
се обновява.
Който няма,
получава.
Който има,
се заблуждава.“

„Отказвайки се от нищожното,
мъдрецът придобива необятното...“

и

„Който умее да бъде доволен,
винаги е удовлетворен.“

Помислете върху тези неща...

Тибет: Жестоко отношение към арестувани монаси и миряни. Tibet: cruel treatment to arrested monks and laity.

Внимание, филмът съдържа кадри на насилие, които могат да се отразят лошо на хора с лабилна психика!
Warning! The following contains scenes of graphic violence!

Великите йоги на Тибет.

Продължителност на човешкия живот VІІ

Духовен живот и психическо здраве

Тази част от живота на столетниците е също много ценна и важна за изследване. Проучванията показват, че повечето дълголетници са религиозни и вярващи хора. Сред тях има хора от различни религии - християни, мюсюлмани, будисти, даоси и др. Като изключим затворените монашески общности, голяма част от дълголетниците не водят отшелнически живот, а живеят в общество, макар че повечето от тях не живеят в големите градове, а на село. Вярата дисциплинира столетниците и изгражда хармонично вътрешния им мир. За някои от тях практикуването на бойни изкуства, Ци-Гун, калиграфия, медитация и др. се явяват като продължение на религията им и спомагат за обогатяване на духовния живот и укрепват значително психическото им здраве. В това отношение елиминирането и липсата на отрицателни емоции са много важни.
Обобщавайки опита на столетниците от древността, "Медицинския канон" ("Ней Дзин") препоръчва: "Не се оставяй да те подтиснат объркващите мисли; стреми се да си спокоен и оптимистичен; бъди любезен; поддържай се здрав телом и духом. Така човек може да доживее до стогодишна възраст." (IV в. пр. Хр.).
"Медицинския канон" разкрива, че емоционалните и психологическите фактори са между най-важните причини за заболяванията.
Моралните и добродетелни хора живеят по-дълго. Много китайски столетници от древността и днес са обичали духовните занимания и изкуството: философия, музика, шах (уейци), калиграфия, рисуване, аранжиране на цветя и парково изкуство. Четенето на подходящи книги, медитацията и умствения труд спомагат много за дълголетието. Мнозина интелектуалци са създали най-значимите си произведения на преклонна възраст и са развивали докрай творческия си потенциал.
Цао Хуейшан, учен от времето на династия Цин (1644 - 1911 г.), е автор на книгата "Епизодични бележки по здравословния живот" ("Лаолао хън йен"), в която съветва "да не се отказваме от ученето само поради възрастта си". Той отбелязва също: "Човек не бива да обрича ума си на бездействие и да позволява той да се превърне в парче напукано дърво или мъртва пепел... Когато го концентрираме, той няма да се лени да ни служи".
Едно старо двустишие гласи: "Когато съм болен, не викам лекар; книгите поддържат здравето и живота ми!".....
Упражняването на мозъка е от голяма важност и трябва да продължава през целия живот. В системата Йога има един специален раздел Джнана-Йога ("Йога на познанието"), а също и Лайа-Йога. Тези два вида се занимават с философията и природните и езотерични науки, а също и работа с магически диаграми и цветове. В Ци-Гун, даоизма и будизма има аналогични практики, свързани и с медитацията. Специално в Чан (Дзен) будизма е разработена и система на коаните - мисловни задачи и въпроси, чието разрешение понякога отнема години работа над себе си във физически и духовен план.
Научните изследвания показват, че след 40-годишна възраст в човешкия мозък започват дегенеративни процеси. Ако мозъкът се натоварва редовно, той ще атрофира по-бавно. Това се забелязва веднага ако сравним възрастни хора, продължаващи неуморно да се образоват с такива, които рядко използват мозъка си. В много случаи умствената работа спасява от сенилност (състаряване и старческо оглупяване) и деменция. Разбира се съществуват и изключения. Някои столетници, в това число и в България, са абсолютно неграмотни и не могат да четат и пишат. Вероятно при тях други механизми компенсират точно този вид умствена дейност. Някои изследвания обаче, правени в Япония показват, че интелектуалците, които успяват да се съхранят, имат по-добри перспективи за дълголетие от хората на село, които полагат предимно физически труд, за сметка на умствения. Според автора, съчетанието на двете дейности е най-добро във всяко отношение!
Заниманията с медитация (концентрация на ума и висши духовни практики) са един специфичен раздел, на който е посветена голяма част от специалната литература. Тук трудно могат да се дадат готови формули с оглед на това, че съществуват множество школи и направления - източни и западни. Бихме дали само някои общи насоки, като например да се ползват автентични източници и автори, и да не се предоверявате на всевъзможните популярни писания по въпроса, понякога написани от невежи автори и такива мечтаещи за евтина слава и популярност. Най-точния критерий за оценка на даден авторитет е не това, което той ви казва или наставлява, а неговата биография и начин на живот. При най-малкото разминаване на теория и практика, и при съмнения за демагогски и себични (егоистично - косуматорски подход) наставници, бягайте надалеч от подобни "учители"!

КРАЙ.

По материали от Интернет. Източниците няма как да бъдат проверени и за това администраторът на блога не носи отговорност за достоверността на изнесените данни.

Ябълката, която не падна на тротоара...

Вчера времето беше отвратително.
То, в Байройт по принцип си е такова, но вчера беше забележително отвратително. Не че нямам тренинг да карам велосипеда си в дъждовно време, но когато се налага да го правиш няколко дни подред, определено започва да подтиска...
Та, както и да е...
Сложих по-дебелото яке с качулка, метнах се на стария Kettler и поех към театъра. Квартирата ми е в едно доста отдалечено от града село, наречено квартал на Байройт само от любезност. Разстоянието до театъра е около пет километра, което предполагаше, че с яке или без, щях да се намокря до кости.
Пътя минава през няколко спретнати и много приятни кварталчета населени предимно с хора от по-първа ръка, както се казва. Само еднофамилни къщи с прекрасно поддържане дворове и изрядно боядисани огради, проектирани така, че да осигуряват пълен визуален достъп до дворовете и, същевременно, гарантиращи сигурността и безопасността на имуществото.
Всеки ден минавам от там, но е невъзможно човек да забележи и запомни всичко...
Вчера, докато се спусках към града под плющящия по лицето ми дъжд забелязах едно ябълково дърво. Най-обикновено ябълково дърво растящо току до една такава прекрасна ограда. Половината от покритите с жълти плодове клони излизаха извън очертанията на двора и се простираха над тротоара, целия покрит с опадали ябълки.
До тук нищо впечатлително, ако се изключи факта, че да видиш така замърсен тротоар в Германия си е рядко явление.
Загледан в дървото до момента не бях забелязал възрастната жена с ярко жълт дъждобран, която отключваше вратата на същия двор. Нещо ме накара да натисна леко спирачката и когато се изравних с нея видях, че носи полупрозрачна найлонова чантичка пълна с ябълки.
Странни хора, а.... Ябълките от дървото в собствения и двор капят по тротоара, а тя, в проливния дъжд, да се грабне да ходи до супермаркета, за да си купи.
Отминах и след петнайсе минути бях в гримьорната, съвършено забравил за ябълките и възрастната германка.
Генералната репетиция на Götterdämmerung свърши около десет и четирийсе и половин час по-късно вече бях на колелото, обратно към квартирата. Естествено, минах по същия път и макар да бързах отново се загледах в ябълката. Някой беше почистил тротоара, но няколко ябълки бяха паднали след това и самотно се търкаляха по плочките.
Дали плодовете са вкусни...
Миг след като тази мисъл ми мина през ума, вече бях спрял и се оглеждах наоколо, дали някой закъснял германец няма да стане свидетел на това, което се канех да направя. Отворих степенката на велосипеда и бързо се приближих до дървото. Няколко секунди по-късно вече се отдалечавах от мястото бързешком с издут десен джоб на якето.
Почувствах се много особено. Бях откраднал ябълка от двор в който плодните дървета, явно служиха само за украса и която също щеше да падне на плочника, както и останалите. Бях взел нещо, което не ми принадлежи, но не изпитвах някакво чувство на вина...
В квартирата старателно измих ябълката и бавно я изядох.
Беше наистина много вкусна.
Ябълката, която откраднах и която не падна на тротоара...

Продължителност на човешкия живот VІ

Това наред с храненето, физическата активност е един изключително важен раздел, определящ фактор за дълголетието на човека. Изследването на биографиите на столетници показва, че почти всички са динамични хора, физически активни и трудолюбиви. В по-голямата си част това са хора на физическия труд - селскостопански работници, овчари, лесничеи, учители по бойни изкуства, занаятчии и др. Тези от тях, които са интелектуалци хармонично съчетават умствения с физическия труд или го заместват със спорт, туризъм, разходки сред природата и психофизически дисциплини - Йога, У-Шу, Ци-Гун, Дао-Ин и др. За физическите упражнения и дейност, древната китайска мъдрост казва: "Течащата вода никога не губи свежестта си и в пантите на вратите не се въдят дървояди. Същото е и с физическата и жизнена енергия на човека" ("Алманах на Лю" - ІІІ в. пр. Хр.).
Източните дисциплини и по-специално китайските се различават от западните спортове. Тук строго се спазва принципа за умереност и съобразност, избягват се изтощителните упражнения и преумората. Укрепвайки физиката си, в тези дисциплини човек се учи също да концентрира ума си, за да насочва правилно жизнената енергия в тялото, да постига душевно спокойствие, водещо до хармония с природата. В противовес на това, западните спортове залагат повече на състезателната надпревара, гоненето задължително на рекорди и противопоставяне. Шампиономанията износва организма и изследванията показват, че така практикувани състезателните спортове са повече вредни, отколкото полезни за здравето на спортистите. Спонсорите и рекламодателите си пълнят джобовете за сметка на модерните гладиатори и насаждането на лъжлива ценностна система в глобалното общество, чиято цел е хората да се превърнат в лесно манипулирани идиоти! Това е факт!.....
В това отношение особено опасни са т.нар. "олимпийски спортове", където спортистите се тъпчат с анаболи и маркова химия, за да бъдат изстискани като лимони. Сред тези нещастници заболяванията на черния дроб и бъбреците, рака, ставните заболявания, различните травми и смъртта са ежедневие, за което се мълчи!
Според думите на известния наш травматолог и ортопед проф. Димитър Шойлев (също бивш елитен спортист), в момента спортът представлява едно гранично състояние между нормалната физиология и патологията, а това е много страшно!.....В свои интервюта във връзка с последните Олимпийски игри в Атина през 2004 г., той изтъква злоупотребите с допинг сред спортистите, и че спортът се е превърнал в невероятен бизнес на мощната фармацевтична индустрия. По думите на професора, този бизнес е по-печеливш и от наркобизнеса, и не по-малко опасен!.....
Практиката показва, че огромен процент от елитните спортисти, след приключване на състезателната им кариера са инвалиди в една или друга степен. Най-големи увреждания са тези на сърдечно-съдовата система, гръбначния стълб, коленните стави. Проф. Шойлев твърди, че като станат на възраст 90% от спортистите се оплакват от болки в ставите и кръста. Според него най-полезен е нормалния аматьорски спорт, който не си поставя свръх задачи и не гони рекорди и медали, а приоритет е здравето.
От гледна точка на дълголетието, най-полезни за здравето са упражненията и естествените движения, които се практикуват на открито: бягане, плуване, туризъм, спортно ходене, бойни изкуства, Йога, Ци-Гун, Тай-Дзи-Цюан, народни танци и др. От бойните изкуства особено полезни са различните стилове на У-Шу, които развиват цялостно човешкия организъм. Практикуването на Ци-Гун, Дао-Ин и масажи също дава отлични резултати.
Сю Сюн от династия Дзин станал лекар, напускайки поста на държавен чиновник. Той се занимавал с упражнения от Дао-Ин и живял 136 години. Наричали го "Сю Истинския учител" и упражненията, които практикувал са обобщени в книгата "Чудотворно фехтовъчно майсторство" ("Лин дзиен дзъ").
У Дан от Лии, съвременник на династия Дзин, практикувал висшите техники на Ци-Гун и живял 170 години. Лън Циен (150 г.) практикувал Дао-Ин.
Ученикът на Бодхидхарма - Хуей Къ практикувал Ци-Гун и Чан (Дзен) будизъм и живял повече от 100 години.
Други известни майстори на Ци-Гун в Китай са Дзагу Улиб (105 г.), военачалника Дзабархош (118 г.), майстора на У-Шу Сун Ю (100 г.),военачалника Гун Лайфу (138 г.), Сюе Даогуан (114 г.), Хъ Сицин (104 г.). Сред майсторите на У-Шу също има много дълголетници. Повечето от тях са започнали своите занимания с бойни изкуства още като деца или младежи. Известни дълголетници от тази група в Китай са: д-р У Тунан (106 г.), майстор на Тай-Дзи-Цюан; Ян Уейюан (100 г.); майстора на Син-И-Цюан - Уан Джау (100 г.); баба Лю Гуоцин (108 г.), майсторка от школата Ъмей Пай (стил "юмручен бой на птица и животно"); На тази възраст баба Лю може да пренесе две ведра (37 кг.) на разстояние 300 метра. Може също така да вдигне без усилие 34-килограмова пейка с три пръста и да държи със зъбите си ведро с вода, тежащо 18,5 килограма. Бабата е висока, има лъскави черни коси и румено лице. Под нейно ръководство петима от шестчленното й семейство са овладели У-Шу и са основали собствена школа. Десетилетия наред баба Лю се е занимавала с У-Шу, акробатика и е изучила да борави майсторски с различни оръжия.
Най-полезни за здравето са тези физически упражнения, които са естествени, не предизвикват претоварване и преумора, и могат да бъдат практикувани продължително време натоварвайки равномерно цялото тяло. Особено ценни са тези, които изискват висока умствена концентрация и съсредоточеност при изпълнението. В това отношение първокласни упражнения са тези от "вътрешните стилове" на У-Шу, такива като Син-И-Цюан, Па-Куа-Джан, Тай-Дзи-Цюан, Ней-Дзя-Цюан, Лю-Хъ-Па-Фа-Цюан, У-Дзи-Цюан и др.; както и различни видове Ци-Гун.
Заниманията с подходяща психо-физическа дисциплина са изключително интересни и дават ново разбиране за живота. Те спомагат за правилно насочване и канализиране на виталната енергия и постигане на хармония с природата и заобикалящата ни среда. Този вид практика носи огромно удоволствие и радост, и човек се чувства удовлетворен и умиротворен.

По материали от Интернет. Източниците няма как да бъдат проверени и за това администраторът на блога не носи отговорност за достоверността на изнесените данни.

Продължителност на човешкия живот V

Както вече отчетохме, тези фактори са също изключително важни за дълголетието. Повечето от столетниците обичат чистотата и водата. Дори на възраст и в студено време, много от тях се закаляват чрез водни процедури и къпане в извори или вирове сред природата. Използването на лечебни минерални и топли извори за хигиенни цели е полезно за здравето.
Освен пречистващо действие водата има и други свойства, като например да "заземява" и "отмахва" негативните енергии натрупани в ежедневието. Баните, водолечението и контрастните душове са много полезни.
При миене и къпане е желателно да се използват неутрални сапуни и да не се прекалява с шампоани и други сапуни, защото те нарушават защитната киселинност на кожата.
Повечето дълголетници имат здрави и стабилни семейства и изграждат хармонични взаимоотношения между съпрузите. При тях не е рядкост 50 и повече години съвместен живот с другия партньор. Обратно на това, изследванията показват, че самотниците, ергените и старите моми бързо се състаряват и умират сравнително млади. При повечето от тях се появяват и редица психически проблеми и отклонения. Могат да се посочат множество такива примери, но това едва ли е необходимо, при положение че има много научни трудове и публикации на психолози, социолози и психиатри.
Сексуалният живот е една много специфична и важна за здравето и дълголетието сфера. Тук трябва да се отчита, че сексуалната енергия е изключително мощен източник на виталност и трябва да се употребява пестеливо и мъдро. Повечето от проучваните от автора столетници имат нормален сексуален живот до дълбока старост; някои от тях са имали деца дори и след сто годишна възраст.
Ключовата дума, както и за повечето неща около дълголетниците е - умереност. Злоупотребата с половата енергия може да доведе до различни заболявания и преждевременна смърт. Строго трябва да се съблюдават интервалите на цикличност и изискванията на годишните сезони. Сексуалните контакти се активират напролет и се увеличават лятото и есента; през зимата трябва да се ограничават или да спрат! За честотата на половите контакти, различните специалисти дават противоречиви данни, но общо взето варират съобразно възрастта, но препоръките са за умереност и въздържание. Междувпрочем опитът показва, че при увеличаване на паузите между половите контакти, интереса и удоволствието от акта нарастват значително.
Един от учителите на автора на това изследване, специалист по тибетски Ци-Гун и У-Шу, препоръчвал следната схема изхождайки от източната медицина и даоските практики за отделяне на Цзин (семенна енергия): Пролетно време - веднъж; Лятно време - два пъти; Есенно време - три пъти; Зимата се почива!.....
Партньорът трябва да е само един, да е здрав и да си имате пълно доверие. При половият акт между партньорите се обменят различни видове енергии и този процес се разглежда като средство за духовно израстване, съобразно източните дисциплини - такива като Тантра-Йога, Даосизъм (Дао) и др. Тази материя е доста специфична и изисква специални познания и подготовка, които едва ли ще почерпите от популярната литература. Във всеки случай трябва да сте внимателни и предпазливи в тази сложна материя.


По материяли от Интернет. Източниците няма как да бъдат проверени и за това администраторът на блога не носи отговорност за достоверността на изнесените данни.

Продължителност на човешкия живот ІV

Храненето е един от ключовите фактори за здраве и дълголетие. Не случайно йогите казват, че "човек е това, което яде". С това се обръща внимание върху факта, че човек се храни не само за да поддържа живота си, но и че храненето изгражда тялото. И действително, както споменах и преди, на всеки 90 дни основните белтъци и аминокиселини в тялото се подменят изцяло. "Строителния материал" идва изцяло от храната, която поемаме, за това горното съждение е вярно.
Може да се каже, че повечето от болестите се дължат на неправилно хранене. В модния смисъл на думата всички диети са вредни, защото са едностранчиви, а някои от тях са и антинаучни. Според акад. Д. Ф. Чеботарев храненето е практически единственото средство удължаващо видовата продължителност на живота с 25-40%.
Храненето е важно, но човек "трябва да яде за да живее, а не да живее за да яде!".....
Преди да навлезем в специфичните проблеми на здравословното хранене ще кажем някои важни общи правила:

* Трябва да се консумират предимно продукти от региона и такива намиращи се най-много на радиус до 300 км. от местообитаването.
* Да се консумират само екологично чисти продукти без консерванти, подобрители, химикали, изкуствени торове, хранителни бои, хормони, антибиотици и други такива.
* Да се пие по възможност изворна или минерална вода подходяща за ежедневни нужди. В никой случай да не се пие хлорирана, флуорирана и газирана вода и напитки. Последния вид предизвиква често рак на хранопровода (според изследвания на индийски учени!).
* Абсолютно са противопоказни генномодифицираните храни, растения и животински продукти от животни хранени с тях, тъй като доказано унищожават имунната система!

Много от известните емулгатори, консерванти и "подобрители" слагани в храните за масова употреба са изключително опасни и вредни. Тук ви представяме една таблица с такива вещества:

Внимание! Екология! Пазар! Икономика!

Ракообразуващи емулгатори:

Новото време, стремителният и понякога недостатъчно обмислен преход към пазарен механизъм, поставят пред хората нови проблеми. Един от тях е наводнението на родния пазар с вносни продоволствени стоки. Би следвало да се знае, че всяка една компания може да произвежда три категории от един и същ продукт: за вътрешно потребление, за експорт в развитите страни и за износ в развиващите са страни. Именно към третата категория се отнася 80% от хранителните продукти и напитки, насочени за експорт от страните на Северна Америка и Западна Европа към страните на Източна Европа. За сведение на потребителите на всяка от опаковките са обозначени със символи така наречените ракообразуващи емулгатори, спомагащи за консервирането на дадения продукт. Ето информацията за тези символи:

* Опасни: Е-102, Е-110, Е-120, Е-124, Е-127;
* Много опасни: Е-123;
* Забранени: Е-103, Е-105, Е-111, Е-121, Е-125, Е-126, Е-130, Е-152;
* Подозрителни: Е-104, Е-122, Е-141, Е-150, Е-171, Е-173, Е-180, Е-241, Е-477;
* Ракообразуващи: Е-131, Е-142, Е-210, Е-211, Е-212, Е-213, Е-215, Е-216, Е-217, Е-240, Е-330;
* Разстройство на червата: Е-221, Е-222, Е-223, Е-224, Е-226;
* Вредни за кожата: Е-230, Е-231, Е-232, Е-238;
* Обриви: Е-311, Е-312, Е-313;
* Общо разстройство: Е-250, Е-251;
* Повишен холестерин: Е-320, Е-321, Е-322;
* Разстройство на стомаха: Е-338, Е-339, Е-340, Е-341, Е-407, Е-450, Е-461, Е-462, Е-463, Е-465, Е-466;

И така ако прочетете на опаковката на закупената от вас стока един от горепоказаните символи, вие спокойно може да върнете съответната стока обратно.
Много спорове са възникнали около въпроса вегетарианска или месна храна?! Като изключим религиозните аргументи се виждат сериозните преимущества на вегетарианската диета, което обаче не трябва да се абсолютизира, защото води до крайности. Тук бих споменал случая с един колега на баща ми, който след като се пенсионира реши да стане вегетарианец. След една година човекът умря, защото нещата не стават по този начин - отведнъж и драстично!
Много дълголетници от даоските, будистките и индуистките монаси са вегетарианци, но от друга страна по-голяма част от другите дълголетници не са. Явно тук трябва да търсим баланса на нещата.
Факт е, че храносмилателната система на човека и дължината на червата са приспособени повече за растителна (чисто месоядните видове имат по-малка дължина на червата). Човекът е месояден, но прекалената консумация на неподходящо месо крие определени опасности. Сред тях са: отделяната пикочна киселина, урея и токсини, които натоварват бъбреците и черния дроб. Кристалите на пикочната киселина се натрупват постепенно в ставите и водят до артрити, подагра, артрози, деформиращ артрит и др. Това се получава особено при консумация на дивечово месо, карантия и така наречените "деликатеси". При обработка на месото, особено при пържене и печене се отделят канцерогенни вещества като метилколантрен, бензпирен 3-4 и други, които могат да предизвикат различни видове рак. В това отношение най-опасни са колбасите, които се опушват, при което се отделят феноли и бензпирен 3-4. Друг канцероген в колбасите е добавяния за стабилизиране на цвета нитрит, който е изключително опасен. За добавяните консерванти вече говорихме.
При консумацията на месо има и други опасности свързани с болести на самите животни: рак, паразити (глисти, тении, трихинелоза и др.), бруцелоза, туларемия, бяс и много други които се прехвърлят и на човека. Не на последно място по вредност са и даваните на животните (особено при промишлено отглеждане) антибиотици, хормони, трупно брашно, химикали и други, които преминават в месото и продуктите. За това е препоръчително да се консумират такива продукти само от домашно и пасищно отглеждани животни, без използване на пестициди.
В хранителните растения се намират почти всички витамини с изключение на В12 и Д, които обаче са крайно необходими за кръвните клетки, обмяната на веществата и имунната система. Тези важни витамини могат да се набавят от мляко, сирене, извара и яйца. Редица специалисти, обаче не препоръчват консумацията на яйца, тъй като те съдържат много холестерин, а от езотерична гледна точка привличат негативни сили и енергии, които разрушават психическото здраве.
Доказана е връзката между свръхконсумацията на месо и храни от животински произход, богати на мазнини, със сърдечно-съдовите заболявания, рака и мозъчните удари. Прекалената консумация на месо е свързана също с високо кръвно налягане, инфаркти, рак на дебелото черво, болестта на Алцхаймер, "луда крава", психически заболявания и артериосклероза.
От друга страна продължителната употреба само на растителна храна има и отрицателно въздействие. Големият обем на еднократно поетата храна претоварва стомаха и бързо засища глада, без да са приети нужните количества калории (оптимално 1500-2500 калории на ден) и белтъчини. Освен това трябва да се има предвид, че растителните белтъчини са по-трудно усвоими (от 50% до 80%), докато животинските се усвояват до 98%. Аминокиселинният състав на растителната храна също се счита за недостатъчно пълноценен. С оглед на това специалистите препоръчват тези недостатъци на чисто растителните режими да се коригират с млечно-растителни.
Много специалисти и научни изследвания показват връзка между консумацията на животински мазнини и възникването на ракови и сърдечно-съдови заболявания. С оглед на това се препоръчва те да се заменят с растителни масла, които разтварят холестерина и холестериновите плаки в кръвоносните съдове и съдържат антиоксиданти и други ценни съставки. Полезни в това отношение са студено пресования зехтин, олио от тиквено семе (полезно за простатата), орехово олио, сусамено олио, които съдържат ненаситени мастни киселини.
При средиземноморската кухня, където се употребява много зехтин, сърдечно-съдовите заболявания са сведени до минимум. Така например в Кипър, Гърция, Италия и по островите (Крит и др.) тези заболявания са силно занижени в сравнение със страните от централна Европа и особено САЩ.
От физиологична гледна точка е добре човек винаги да се храни в едни и същи часове и да сдъвква и поглъща бавно храната, тъй като тогава се отключва правилно механизма на засищане. Едно нормално хранене трябва да продължава не по-малко от 30-40 минути. В това отношение изключително вредни са така наречените "заведения за бързо хранене" от типа на "Мак-доналдс" и др. Освен това те предлагат и крайно нездравословна храна (дълбоко замразени меса и храни третирани с хормони и антибиотици), пържени меса и др.
Коментирайки въпросите на здравословното хранене трябва да изтъкнем, че няма такова понятие като "универсална диета". Хората в различните географски области са много различни като нужди на организма и в никой случай не можем да прилагаме еднакви норми и правила примерно за Южна Индия и Екватора и Централна Европа или Сибир!
От гледна точка на източната медицина и даоските практики, хората се подразделят на шест типа, всеки със своите нужди и особености в храненето и начина на живот - горещ, хладен, сух, влажен, слаб и неутрален. По своята природа човек може да се намира в едно, или няколко от дадените състояния на тялото. Този процес е променлив в зависимост от условията и нито едно от състоянията не е постоянно и фиксирано.

* "Горещият човек" има топло тяло даже в хладно време и за него е характерен червеникав оттенък на кожата. Такива хора са обикновено високо активни. В емоционален план горещите хора са темпераментни, амбициозни и притежават избухлив характер. Излишъкът на горещ компонент се заключава в сухост в устата, напукани бузи, обриви и ранички около носа и бузите, зачервени очи; характерни са също главоболие и усещане за парене при ходене по нужда. Горещото състояние на тялото се задълбочава при приемане на месна храна, а също така печени, препечени, солени и пикантни (лютиви) продукти, алкохол, пушене и големи физически натоварвания. Компенсирането на излишната топлина може да стане чрез консумиране на повече зеленчуци и плодове, течности, а също и чрез изключване от диетата на продукти предизвикващи прилив на топлина в тялото. Коригирането на състоянието трябва да става внимателно, отчитайки типа обмяна на веществата; при този тип месото не трябва изцяло да се изключва от храната, а също да се отчита че горещият човек трудно понася сух климат.
* "Хладният човек" често не може да се сгрее; дланите и стъпалата на тези хора бързо се охлаждат, а самите те изглеждат бледи. За хладния човек са характерни анемията и лошо функциониране на стомаха, признаци за преохлаждане, чести простуди и хладна пот по дланите и стъпалата. В емоционален план такива хора изглеждат отпуснати и спокойни, и е трудно да бъдат извадени от равновесие. Хладното състояние на тялото се задълбочава при по-голяма консумация на зеленчуци, студена храна, сладко, охладени напитки, салати, плодове; а също хладен и влажен климат. Компенсирането на хладното състояние на тялото може да стане чрез консумация на червено месо (главно задушено, а не печено и да се избягва прекалено люто и пикантно), зърнени, бобови и топли храни. Притежаващите хладна конституция (структура на тялото) са склонни към преход във влажно и слабо състояние.
* "Сухият човек" е склонен към бръчки на кожата; за него са характерни сухост в глътката, очите и носните кухини; постоянно кашля, даже при отсъствие на простуда. Характерни признаци са заболяванията на белите дробове и кожата. Като правило тези хора едновременно имат стремеж към горещия тип и емоционалните им характеристики са сходни. Сухото състояние на тялото се усилва при условията характерни и за горещия тип; по-нататъшно влошаване има ако човекът не пие достатъчно течности или яде малко плодове, зеленчуци и овлажняваща храна. Хората от сухия тип могат да бъдат горещи или хладни. Хранителната компенсация за сухо-горещия тип е сходна с препоръките за горещия човек. Тези които спадат към хладния-сух тип тяло трябва да внимават с овлажняващата храна, за да не се преохладят. За тях са подходящи задушени зеленчуци, месо и топли супи.
* "Влажния човек" не рядко е пълен и за тях са характерни гъбични заболявания, почти постоянна хрема, недостатъчно отделяне на течности и подуване на ставите. За влажния тип са симптоматични ревматизъм, артрит, склонност към тромбози, болки в областта на бъбреците и нарушено отделяне на урина. Влошаване на влажното състояние се получава при приемане на солена, пикантна и тлъста храна, млечни продукти, а също и влажен климат. Хора с влажно-гореща конституция трябва да избягват ястия от пуйка и фазан, манго, ананас, дивечово месо и солени продукти. Влажно-хладния тип трябва да избягва риба, бобови, тестени и зеленчукови храни, студени храни и напитки, млечни продукти, сладолед и сладкиши.
* "Слабия човек" изглежда винаги болнав, бързо се уморява, уязвим е за стресови ситуации и има слаба имунна система. Храненето при такива хора е хаотично и те често са недохранени. Емоционално тези хора са неустойчиви, болезнено чувствителни и изложени на стрес; психиката им е склонна към параноя, или невротични реакции. Общата слабост на тялото може да се задълбочава от съпътстващите негативни фактори. Често се среща типът хладно-слаба конституция. По-сериозни и даже опасни съчетания са хладно-влажен-слаб тип тяло. Такива хора е необходимо редовно и добре да балансират храненето си. Като задължително условие за постигане на физическо равновесие и нормализация на здравето е получаването на квалифицирана медицинска помощ.
* "Неутрален човек" - подобна конституция се среща сравнително рядко, тъй като за това е необходимо този човек да живее в идеално подходящи за неговото тяло условия; да притежава отлично психическо и физическо здраве, а също така интуитивно (или съзнателно) да подържа своето състояние за сметка на правилното ежедневно хранене. Освен балансираната диета, в този случай е необходимо умение да се използват целебни билки за компенсиране на вредните въздействия на обкръжаващата среда, стресовите ситуации, болестите и т.н. Вероятно в определени периоди от живота всеки от нас преминава в неутралното състояние, обаче задържането на това състояние е необикновено трудно. Затова дълголетниците и мъдреците са така малко.

Както виждаме от приложените примери за различните видове конституция, явно няма универсални рецепти касаещи храненето.
Ето и някой общи полезни съвети:

* Трябва да се пие много вода - до 3 литра на ден; при боледуване до 5-6 литра на ден.
* Част от водата може да се замести с айран, плодови сокове (неподсладени и без консерванти) и правилно приготвен зелен чай.
* Храната трябва да съответства на сезона.
* Периодично трябва да се пости, което не е гладуване а само отказ от определени видове храни.
* Избягвайте "белите отрови" - сол и рафинирана захар.
* Избягвайте алкохол, стимуланти, лекарства на химическата промишленост и наркотици. Последните са абсолютно забранени.
* Основната храна трябва да се състои от зеленчуци и плодове.
* От месото се допуска предимно риба и пилешко, а също агнешко.
* Избягвайте пържени, мазни, солени и прекалено сладки храни.
* Зърнените храни трябва да са в по-малки количества.
* Храната да се приготвя предимно чрез варене, на пара или задушена. Да се избягва пържене, запръжки, печене и препичане. Това важи особено за месото и за пушените меса и колбаси.
* Да се консумират продуктите с минимална обработка или по възможност сурови (за плодове и зеленчуци) и да се избягват силно рафинирани храни (захар, бял хляб, бяло брашно и др.).
* Да се следи за алкално-киселинното равновесие в организма и да се избягват храни повишаващи киселинността - месо, колбаси, риба, захар и сладкиши, кафе, черен чай, шоколад, алкохол, тютюн, житни растения. Алкализиращи храни са - плодове, зеленчуци, ядки, семена, картофи.
* Да се намалят слузообразуващите храни - мазнини, прясно мляко, млечни продукти, масло, мас, лой, сухо и кондензирано мляко.


По материяли от Интернет. Източниците няма как да бъдат проверени и за това администраторът на блога не носи отговорност за достоверността на изнесените данни.