ОБИДАТА

Разказ

Капитан Пиер Дюма беше много разтроен! Вече беше на 55 и беше много изморен. Не че тези 27 години служба в Женевската полиция, беше имал кой знае колко работа, но беше изморен.
Вече мечтаеше за екскурзия на Балеарските острови, за дълги, безцелни разходки по брега на Женевското езеро, мечтаеше да може да пие пастис толкова колкото му е сладко - до пълно напиване, но най-много мечтаеше за спокойствие! Тъжните му очи гледаха човека пред него с укор и без дори капка омраза към престъплението, както се полага да гледа един полицай. Арестувания мъж също гледаше тъжно.
- Защо? Обяснете ми! - във въпроса на капитан Дюма имаше молба - Млад, интелигентен човек като Вас да направи такова нещо!?
- Обидиха ме! - отговори арестанта с тон, който явно показваше, че казва истината

Всичко започна два часа по-рано. Животът в Женева е скучен, така е от времето на Калвин. Може би за местните това съвсем не е така, но за един млад българин липсата на подходящи забавления и компания, с която да ги сподели е много осезателна. Това Петър Хайдуков осъзна много бързо! В хора на операта, в който работеше вече четири месеца, имаше много българи, но всички те имаха семейства и нямаха много време да общуват с него извън работата. Местните момичета бяха общо взето хубави, но и невероятно студени, така че изгледите да си намери приятелка в близко бъдеще също не бяха кой знае колко добри! Добре, че имаше къде да се разхожда. В този злополучен петъчен следобед, злата съдба го отведе в хипермаркета “Алигро”. Огромната сграда на магазина се намираше на една улица с друго интересно място, а именно завода на “Ролекс”, но тъй като там не може да се влезе току така нашият герой трябваше да се задоволи с разглеждане на безкрайно многото неща предлагани в хипермаркета.
Както всеки петък, така и този, беше пълно с купувачи. Опашките пред касите бяха дълги и бавни. Касиерките бяха изнервени и уморени от безкрайната, монотонна работа и задължителните им служебни усмивки бяха мутирали в някакви доста странни гримаси. До края на работния ден оставаха три и половина часа. Хайдуков тръгна първо към щанда за месо, който беше вече доста пообран по това време. За около минута се поколеба дали да не вземе тарелка свински котлети, но реши, че е по-добре първо да види какво има на рибния щанд. Там обаче нищо не успя да го заинтригува и перспективата вечерята му да се състои от свинско започна да придобива все по-реални очертания. Тъкмо вече оглеждаше коя опашка е най-къса когато му хрумна, че да ядеш котлети и да не пиеш вино си е направо грехота! Весело подсвирквайки си хора на войниците от ”Проклятието на Фауст” от Берлиоз, изпроводен от неодобрителните погледи на три възрастни дами, нашият герой бодро се отправи към сектора с алкохола. Умишлено не мина покрай щанда със спиртни напитки, не искаше да се изкушава защото бяха доста скъпи, а мисълта за няколко ледени глътки водка определено го блазнеше! Подмина с пренебрежение белите вина и се насочи направо към червените. Неприятностите предстояха!
- Мосю, желаете ли да дегустирате новата “Риоха” реколта 2000? - Въпросът беше отправен с любезен тон от глас като на пенсионирана учителка. - Уверена съм, че ще Ви допадне!
Хайдуков се обърна на пети и видя малка, сгъваема масичка, върху която имаше една отворена бутилка и няколко пластмасови чаши, повече върху нея не можеше да се побере. Нищо чудно, че не беше я забелязал! Зад масичката стоеше притежателката на даскалския глас. Невзрачна, възрастна жена с прошарени коси, очила с бежови, пластмасови рамки и син костюм с дантелено жабо между реверите.
“Нищо чудно и да е била даскалица...” - помисли си Хайдуков.
- Мосю, желаете ли да дегустирате новата “Риоха” реколта 2000? - Все едно, че беше записано на магнетофон, същият въпрос, същият глас, същата интонация! - Уверена съм, че...
- Да, моля, ще го дегустирам - отвърна Хайдуков малко нервно.
- ...ще Ви допадне! - довърши жената преди да предприеме каквото и да било. Явно беше инструктирана, какво трябва да прави и спазваше инструкциите стриктно!
Бутилката избълбука приятно и изпълни до половината пластмасовата чаша с почти черното си съдържание. Дори и да не беше познавач човек не можеше да не се възхити от това вино! Цветът му беше невероятно красив, вкусът беше гладък като кадифе, а букета беше едва забележимо плодов и някак запомнящо се екзотичен. С първата глътка в душата на Хайдуков изплуваха спомени.
Тъмната изба, миризмата на джибри и стари бурета примесена с едва долавящата се миризма на плесен. Баба му мачкаща с крака гроздето. Дядо му, който тайничко му даваше да си глътне от неговата чаша. Жуженето на пчелите, събиращи мед от цветята цъфтящи между редовете на все още не вързалия плод мавруд в топлите летни вечери.
Изненадващо и за самия него Хайдуков усети влага в очите си. Дядо му и баба му вече ги нямаше, а маврудът отдавна беше изкоренен!
- Прекрасно! Знаете ли, аз съм от България и ние също имаме чудесни вина! - каза Хайдуков повече на себе си, отколкото на госпожата.
- Уверена съм, че ще Ви допадне! - Нищо! Нито тонът, нито изражението й се бяха променили ни най-малко!
“Страшно са скучни тези хора” - мислеше си нашият герой докато носеше бутилката “Риоха” и котлетите към касата - “направо да ги съжали човек!” Внезапно пред очите му, долу, в края на една редица бутилки се появи нещо толкова изненадващо, че Хайдуков не можа да повярва, че е възможно! Цяла дузина бутилки мавруд “Асеновград 1998”. С разтуптяно сърце Хайдуков взе една от тях и почти тичешком се върна обратно. Госпожата зад масичката за дегустация не беше мръднала.
- Мадам, вижте, това вино е българско! Значи и във вашия магазин все пак се продава българско вино! - задъхано, през усмивка каза той, подавайки бутилката пред себе си.
Бавно, сякаш беше трудно физически, жената вдигна погледа си от масичката и го погледна над очилата. В погледа й нямаше нищо, абсолютно нищо!
- Чудесно! - коментара й беше лишен от каквото и да било отношение - ако ме извините имам работа!
До масичката, а и наоколо нямаше никой.
- Мислех, че като специалист по вината ще ви е интересно!
- Откъде на къде си мислите, че имате право да смятате какво може да ми е интересно и какво не! - тонът й продължаваше да бъде равен и безизразен - Идвате тук и ме безпокоите абсолютно безпричинно! Аз дори не знам в коя част на Азия е България!
Кръв нахлу в главата на Хайдуков.
- Не знаете къде е България!?
- Не! И не искам да знам!
Хайдуков внимателно остави бутилката която държеше, взе една отворена с ”Риоха”, усмихна се мило, хвана с лявата си ръка здраво тлъстата шия на госпожата и с наслада започна да я залива с вино.

- Не биваше така да постъпвате! Та тя е дама! - Пищните мустаци на капитан Дюма висяха печално.
- Тя ме обиди! България е в Европа!
- Знам, знам, но... Дано съдията прояви разбиране и бъде снизходителен! - нямаше търпение да се прибере у дома. - Довиждане!
- Довиждане! - В погледа на Хайдуков гореше гордост.
“Странен младеж! - мислеше си капитан Дюма докато крачеше по тротоара на път за вкъщи – Тя и онази си е виновна! Все пак човекът си има национална гордост! Дали пък вината им са наистина толкова хубави?” Бакалията до входа в който живееше работеше още.
- Здравей, Жорж! Как си?
Румената физиономия на собственика се разтегна в сърдечна украсена от два златни зъба усмивка.
- Привет на стража на закона! За каквото и да си дошъл, знай, че съм невинен!
И двамата се засмяха, докато се ръкуваха.
- Слушай, Жорж, искам да опитам някакво българско вино. Случайно да знаеш къде да потърся?
- Ауууу, решил си да ставаш познавач, а? Чакай да видя. Тук някъде имах, май, нещо, а ето, скъпичко е, Гъмза.
- Колко струва?
- Двайсет и седем франка, искаш ли го? Имам само десет бутилки.
- Вярно, че е скъпо - капитанът се замисли малко. - Нищо, дай го! Тази вечер ще го отворя.
На другия ден Дюма купи и останалите девет бутилки. Жорж му направи отстъпка от десет франка.

Писмото на Джордж Карлин...

Отново си позволявам да публикувам в моя блог нещо, което не е мое, но неговата стойтост като послание и актуалност, мисля, ми дават това право.
Писмото е послание към човечеството и като такова всеки, който го приема за истинно може да го разпространява свободно. Направете го и вие.



Когато съпругата на Джордж Карлин починала, Карлин – известният груб и устат комик от 70-те и 80-те години – написал тази невероятно изразителна статия — толкова уместна и днес.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща. но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по¬вече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване“.

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те“ на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.

РЕСТИТУТИ

Разказ.

Господин Попов беше нервен. В неговия случай това беше оправдано, все пак беше ерген и то на една доста критична за ергенството възраст! Четирийсет години са си една доста напреднала възраст за човек, който иска да има семейство, стреми се към това, желае го, но то все му се изплъзва!
Причини за това можеха да се търсят в много неща. В кариерата, в шанса, в провидението, въпреки че той не вярваше в него и в ред други неща. Все още не беше изгубил надежда, че ще най-на края и той ще създаде дом! Дори нещо повече, беше намерил жената, с която възнамеряваше да осъществи това си намерение! Не, че беше нещо особено, но пък и той не беше някой голям хубавец, още повече, че и тя не беше в първа младост! Хубавото беше, че имаше някои неща, които компенсираха почти невзрачния ѝ външен вид. Първо, беше доста умна, говореше свободно английски и немски и разбираше от театър, но най-ценното беше, че родителите и бяха страхотно богати! И майка ѝ, и баща ѝ бяха наследили имоти от техните родители и се бяха замогнали до степен такава, че се бяха превърнали в типичните реститути! Именно това притесняваше господин Попов! Приятелката му Галя говореше за тях с една особена тръпка на страхопочитание в гласа си, а и от това което той беше разбрал от нея беше стигнал до извода, че ще трябва да стане зет на страшни сноби! Все пак го успокояваше факта, че бяха доста възрастни и едва ли щяха да се застоят прекалено дълго, както казваше той, в това измерение!
С първия поглед, който хвърли на родителите на избраницата си г-н Попов разбра, че последното нещо, което смятат да правят е да сменят измерението си! Не и през следващите, ако зависеше единствено от тях, двеста и петдесет - триста години! Дъртаците изглеждаха толкова добре за възрастта се, че човек можеше да повярва в съществуването на елексир на безсмъртието.
- Какво е занятието ви в живота, младежо?
Попов само където не падна от стола. Не стига, че седяха без да си продумат около петнайсет минути, ами и първият въпрос беше зададен по начин и с думи, които нямаха нищо общо с началото на двайсет и първи век!
- Счетоводител съм. Главен! - Госпожата се усмихна едва-едва, а съпругът остана като препариран. Сигурно си мислеше, че така трябва да се държи един богат човек. Изобщо бащата на Галя не само приличаше, но и се държеше като добре дресирано шимпанзе! ”По добре да си мълчи, току виж ме пита кой номер обувки нося”, тревогите на Попов бяха основателни!
Времето течеше много, много бавно, а въпросите бяха от тъпи по-тъпи! Въобще клетите хорица си мислеха, че като си имал някой дядо или чичо, който е бил умен и е забогатял и си наследил това, което той е създал и ти трябва да си като него! Г-н Попов се чудеше как на човек могат да му хрумват такива въпроси! Дали в рода Попови има албиноси. Не? А гърбави? Малоумни? Поне някой куц и с двата крака? Не? Чудесно!! Харесвате ли Принц Кирил? Какво като не говори български! Ходите ли на обществена баня? Ааааа! Имате си в къщи!! Те и без това май ги закриха....
Въобще на Попов му беше трудно! Не стига тези въпроси, ами и госпожата беше сервирала такава вечеря, че стомаха на Попов в началото по-малко, а по-късно все повече започна да се бунтува.
- Извинете, отивам до тоалетната. - В този момент в него проблесна някакво тревожно чувство, че ще се случи нещо неприятно. За миг му се стори, че в погледа двамата дъртаци заблестяха някакви лукави искрици.
Апартаментът беше достатъчно голям човек да се изгуби в него. Само му обясниха къде е тоалетната и много майсторски парираха предложението на Галя да го придружи. Определено нещо смущаваше Попов! Въпросите, погледите които си разменяха..., а и Галя беше някак си странно мълчалива и видимо напрегната.
Тоалетната беше в края на един коридор и беше голяма колкото един по-малак апартамент и за момент Попов забрави неясните си страхове разсъждавайки на ум върху достойнствата на старата архитектура. Няколкото минути в тоалетната му подействаха успокояващо. Разговорът го беше напрегнал, а тепърва му предстоеше най-важното: да поиска ръката на Галя, нещо, което си бе представял къде-къде по-просто! От къде можеше да знае, че родителите ѝ са такива... такива.... темерути! Друга по-подходяща дума не можа да намери!
Свърши си работата, провери дали не е напръскал панталона си, погледна в огледалото дали прическата му не се е развалила, хвана дръжката на вратата и я отвори. Бащата на Галя седеше точно отпред. Толкова близо, че Попов щеше да го смачка, ако беше тръгнал да излиза по-бързо.
- Ох! Ха,ха! Стреснахте ме...... аз, такова... извинете....!
Без да продума, без дори да смени изражението си, старецът се завъртя и тръгна по коридора към хола. Попов го последва със свито сърце. Нещо ставаше. Определено нещо ставаше и това изобщо не му харесваше! След по-малко от няколко минути беше решил да иска ръката на жена, чийто баща го шпионираше докато е в тоалетната. Изобщо за миг си помисли, че въобще не трябва да бъде тук и сега, толкова го плашеше всичко през тази вечер. “Плашеше” беше точната дума!
- Дошъл сте да искате ръката на дъщеря ми, нали, младежо? - Въпросът направо парализира Попов. Беше си представял, че той ще започне разговора, а старецът го изпревари най-безцеремонно още преди да е седнал! - Така е нали?
- Изключително сте прозорлив! - моментално съжали за глупостта, която изтърси - Бих искал да Ви уверя, че...
- Няма да стане! - старецът беше категоричен - Дъщеря ми няма да се омъжи за Вас!
- Татко, моля те.....-
- Млък! - Този път беше майка и. - С тебе ще говорим после!
- Не ви разбирам. Защо решихте така? Та ние изобщо не се познаваме!
- Това което видях ми беше достатъчно!
- Татко, какво говориш?
- Не прекъсвай баща си, когато говори! - Старата приличаше на пит бул. . Студен, циничен и решителен пит бул с идиотска прическа.
- Извинете, но не мога да ви разбера! Какво ви е достатъчно?
- Що за нахалство! Искате да кажете, че не мога да се изразявам правилно? Това ли да разбирам?
- Бог ми е свидетел, че....
- В този дом ние не търпим богохулства! - кой знае от кой филм го беше чул. - Ето какво ще Ви кажа, младежо! - Няма да дадем дъщеря си за жена на човек , който не мие ръцете си след като излезе от тоалетната!
Попов усети, как коленете му омекват. Не от нещо друго, а от яд!
- Вие подигравате ли ми се? - чак се изненада от себе си! Не му беше в природата да се държи невъздържано, но тези хора го вбесиха наистина! – Какво, като не съм се измил? И, въобще това критерий ли е, по който да решите на кой да дадете дъщеря си?
- Не можем да дадем дъщеря си на човек, който не мие ръцете си след като е пипал с тях пениса си!
- Що за лудост е това? Галя няма ли да кажеш нещо? - Вече наистина беше ядосан.
- Дъщеря ни вече няма нищо общо с Вас! Аз съм съгласна със съпруга си и като нейна майка и забранявам да се виждате! - Пит була беше категоричен.
- Та тя е на трийсет и шест! Не можете да и заповядвате!
Галя плачеше заровила лицето си в шепите.
- Смятаме разговора за приключен! Довиждане! - В гласът на стареца имаше нотки на задоволство .
- Оооо, я си е....... – овладя се в последния момент. - Галя идваш ли с мен? Решавай! - отговор не последва.- А аз си мислех, че ме обичаш! Жалко!
Всичко беше пропаднало! Щеше да си остане ерген. Вече беше почти сигурен, че е намерил жената, с която иска да живее. Беше богата, забавна и въпреки, че не беше красива, беше симпатична и някак си по свой начин привлекателна! Да намерят такава причина, за да провалят плановете им! Попов дори не се чувстваше унизен. Беше гневен! Беше гневен на проклетите дъртаци за това, че се мислиха за кой знае какви аристократи! Беше гневен на Галя, че почти не беше се опитала да промени ситуацията, че не се постара повече да му помогне! Беше гневен и на себе си, че не си изми ръцете!
В един момент му хрумна, че не трябва да им остава длъжен! В никакъв случай! Входната врата вече бе отворена когато той рязко се обърна.
- Госпожо, - каза Попов с най-раболепния си глас. - какво беше основното ястие? Тази риба беше доста особена.
- Сурова скумрия по исландски. Хареса ли Ви? - Госпожата с вид на бойно куче забрави на момента току що свършилият разговор. От както бяха станали богати и вече не работеше като продавачка на вестници, любимото и хоби беше кулинарията.
- Как да кажа, мисля, че беше уместно след като съм докосвал с ръце този специалитет да измия пениса, а не ръцете си. Галя, ако решиш ми се обади. Довиждане!

Кратко разсъждение върху хроничната неудовлетвореност и Кризата във възприятията...

Задавали ли сте си въпроса – Кой съм аз, всъщност? Задавали ли сте си въпроса – Този за когото се представям аз ли съм, наистина? А, въпросът, този, който съм, същият ли е като този , който искам да бъда?
Преди да продължим нататък, ще ви помоля нещо.
Спрете да четете, ако е необходимо изключете компютъра, изгасете лампите и се отпуснете. Отпуснете се, отпуснете се.... Така...
Сега пак си задайте същите въпроси, но се постарайте да отговорите наистина откровено. Не на мен, а на вас... Хайде, направете го...

Е? Харесаха ли ви отговорите? Честно? Знам, че мнозина от вас вече са спрели да четат, защото са си повярвали и са решили, че няма смисъл да продължават. Но, ако продължавате да четете, значи нещо във вашите отговори ви безпокои...
И аз много често си задавам същите въпроси, и много често не харесвам отговорите.
Защо се получава така...
Аз не съм философ, не съм социолог или психоаналитик и не мога да претендирам, че тези мои разсъждения са достоверни, дори и в най-малка степен, но това не е причина просто да ги премълча или пък, още по-зле, да си наложа да ги забравя.
Самия факт, че ми идва на ума да отделям време от така приятното за мен мързелуване, за да поразсъждавам върху тази тема, вече е достатъчна индикация, че нещо не е на ред. А какво не е на ред?
По-право би било да се запитаме, какво е на ред?
Добре, ще започнем от тук....
Ами, на мен специално, много неща са ми на ред. Здрав съм, не страдам от наднормено тегло.
Не съм започнал да оплешивявам, не са ми окапали още зъбите. Ползвам оптични очила, но не заради друго, а защото много време прекарвам пред компютърния дисплей. Имам си семейство... Както казах вече, здрав съм и мога да работя, за да го издържам. Семейството де...
Може би доста от вас се питат, тогава защо тогава, по дяволите, съм седнал да пиша тези дивотии. Ами... как да Ви кажа, все пак, ако човек си зададе тези въпроси, за които заговорихме по-горе и тези отговори, които аз посочих преди малко му се струват достатъчни, то съвсем спокойно може да спре да чете нататък и да се захване с нещо друго и, евентуално по-полезно. Мен обаче тези неща, колкото и да ме правят щастлив, в същата степен ме карат и да се чувствам разтревожен.
Защо? Сега ще обясня.
Много често, не само на мен, но и на повечето от нас, се случва вървейки по улицата, изведнъж да видят нещо, което много биха искали да притежават. До тук добре, но самото това чувство, че искаш да имаш нещо, което нямаш е доста вдъхновяващо и приятно до момента в който разбереш, че НЕ МОЖЕШ да притежаваш това същото нещо. Нека бъда по-кратък. На всички ни се случва постоянно да искаме нещо, които НЕ МОЖЕМ да имаме и това ни измъчва, тревожи, кара ни да се чувстваме подтиснати и, изобщо оказва върху ни доста негативни неща.
Тук, разбира се, не става въпрос само за материални придобивки. Много често ни се случва да пожелаем някого, било то в духовен или, по-често, в сексуален план, например. Не е нужно да ви подканям да се вгледате в обкръжението си за да забележите, че сред близките ви има много хора измъчвани от точно този неудовлетвореност.
Разбира се, примери могат да бъдат давани до безкрайност, но не това е целта сега.
Съществува една много по-голяма неудовлетвореност от тези, които споменах преди малко.
Говоря за тази дълбоко вкоренена неудовлетвореност, която всички ние носим вътре в себе си, без дори да я забелязваме, макар и тя да е в основата на всичките ни проблеми.
Говоря за неудовлетвореността от собствения ни живот.
„Ха, че кой ти каза, че аз се чувствам неудовлетворен/а от моя живот?! Я, го гледай тоя копелдак к'ви ги плещи...“
Това си го казаха не по-малко от петдесет процента от всички стигнали в четенето си до тук, сигурен съм!
Да но не е точна така... Защо го казвам? Защото не е нужно човек да бъде, кой знае колко извисен духовно, за да забележи, че цялото ни общество боледува от тази, вече хронична, неудовлетвореност.
Нека дам един пример. Искам честно да ви попитам, за последната година, колко пъти си помислихте, че би било хубаво, не, не това е думата, че би било СТРАХОТНО ако ей сегичка скокнете в дънките и изтичате до някой магазин за техника и си купите последния, страхотен, убийствен, напълно нов като концепция, обрал всички възможни награди за дизайн, последен модел на мобилен телефон на, да речем, на Нокия? Или, хайде да не е телефон, да кажем, нов калъф за телефона ви. Нов, лъскав, от естествена кожа, на еди коя си марка калъф за телефон, на марка, която освен калъфи за телефони произвежда спортни автомобили, (по 463 000 британски лири бройката), обувки, писалки и часовници и гумички за триене на молив? Или да дам друг пример за нещо подобно? Не смятам, че е нужно.
Вижте, сега сте сами пред компютъра и можете да отговорите честно на поставения въпрос. Както казах по-горе, няма да отговорите на мен, а на себе си. Апропо, не ви ли се струва, че компютъра ви е вече малко старичък, май дойде време да си купите лартоп? Но възможно ли е постоянно да се купуват нови телефони, автомобили, парфюми, апартаменти, вили в Испания и така на татък...
Ето за това говоря, но и това не е цялата истина за тази неудовлетвореност. Проблемът, същината на това е, че всичко около нас, целият ни свят, животът ни гравитира около едно и също:
Да имаме повече от това, което вече имаме. Да постигаме по-високи резултати от тези, които вече сме постигнали. Да притежаваме по-голяма известност от тази, която вече притежаваме. Да имаме още по-голям апартамент, още по-лъскав автомобил, още по-сексапилна приятелка...
Да, точно така. В стремежа си да бъдем и да имаме още „по-...“ сме готови дори да подменяме хората около нас като вещи.
Още, щом ме приеха в Музикалната Академия в София разбрах, че ще ми е трудно да съм като повечето. Много бързо ми стана ясно, че за мен ще е много трудно, направо невъзможно да живея в една постоянна „поза“, както живееше една много голяма част от моите колеги. Мнозина от тях се изживяваха като звезди още преди да бяха изпели като хората една единствена ария... Не искам да кажа, че тези млади хора бяха некадърни, ни най-малко. Нашият випуск беше много качествен като потенциал.
Мисълта ми е друга. Започнах от там, че това постоянно състояние на перманентна еуфория дължаща се на една почти патологична самовъзхита ми се струваше чужда и, още по-ясно казано, безсмислена. Защо безсмислена ли, ами защото има една стара поговорка гласяща: „Не казвай „хоп“ преди да скочиш“, за това. Защото НИЩО, АБСОЛЮТНО НИЩО НЕ Е ГАРАНТИРАНО ПРОСТО ТАКА, от нищото. Нищо не ти гарантира, че ще станеш световна звезда, ако просто се разхождаш из сградата на Академията с надменен поглед и бутилка минерална вода под едната мишница и купчина ноти под другата.
Оказах се прав. Сега, десет години след като нашия випуск завърши, знаете ли колко от нас могат да кажат за себе си с чиста съвест, че са направили нещо прилично от себе си като оперни артисти? Не повече от пет – шест души... От тях само една колежка може да се похвали, че пее в театър от световна величина. А бяхме випуск от почти шестдесет души.
Дадох този пример защото е много близо до „моята камбанария“, но такива примери могат да се дадат страхотно много от която и сфера на живота си поискате.
Важният въпрос е: А останалите, които или имат съвсем слаба реализация, или изобщо нямат такава, с тях какво става... Как те виждат живота си, как се примиряват с това, че не са тези за които са се вземали преди няколко години. Ето тук е вече наистина интересно. От наблюденията, които имам не само в моите професионални среди, но и сред други мои близки, мога да заявя смело: Разлика между „успелите“ и „неуспелите“ НЯМА. Не говоря за разлика в социалния статус, а за разлика в същата тази неудовлетвореност за която стана дума в началото. И едните и другите искат повече. За кое „повече“ говоря ли, ами по-горе приведох няколко примера, но ако ви се струват недостатъчни, моля, измислете си вие. Каквото и да ви хрумне, ще е вярно.
Това е така защото всички ние страдаме от криза на възприятията.
Криза е защото сме свикнали да се носим по течението на обществото в което живеем и да се съобразяваме с неговите норми на това, кое е правилно и кое не. Обществото ни казва, че винаги трябва да сме №1. Обществото ни казва как трябва да се държим в него. Обществото ни казва какво трябва да ядем, какво да пием, какво да купуваме, как да правим любов, КАКВО И КАК ДА МИСЛИМ.... От всички медии ни се набива в главите чрез реклами, шоу програми, новини и всевъзможни други способи, ПОСТОЯННО какви ТРЯБВА да БЪДЕМ, а не какви СМЕ. Ако нямаш еди кой си телефон, ТИ НЕ СИ в крак с времето, ако не караш еди кой си модел автомобил ТИ НИ СИ достатъчно представителен, ако нямаш силиконови импланти в гърдите и устните ТИ НИ СИ достатъчно сексапилна, ако нямаш татуировки и на двете рамене ТИ НЕ СИ достатъчно мъжествен и момичетата (тия, със силиконовите импланти) няма да ти обърнат внимание. Ако не посещаваш най-модерния чалга-бар, значи ТИ НЕ СИ модерен, актуален, готин... ТИ НЕ СИ, ТИ НЕ СИ, ТИ НЕ СИ.... И така до безкрай.
И на края, след цялото това канализиране с цел да ни бъде обяснено КАКВИ ТРЯБВА ДА СМЕ, ние вече наистина не знаем КОИ СМЕ ВСЪЩНОСТ.
Във Facebook, някои мои колеги в профилите си са сложили свои снимки от техни сценични превъплъщения... Те до толкова са се слели с това, което искат да постигнат, че вече трудно правят разлика между това, което са на сцената и това, което са в живота...
До там сме се докарали, че вече дори и ние самите не знаем кои сме.
Неприятното е, че когато някой, все пак, се осмели да разтърси глава, да потърка очите си и да се огледа наоколо, за да потърси себе си, когато някой се осмели да каже ясно това,което мисли, а не това което му е натрапено да мисли, обществото веднага го нарочва за „черна овца“, за ренегат, за луд...
А, тъкмо се сетих за един пример... Преди няколко седмици, когато почина Майкъл Джексън, съпругата на мой колега и приятел директно ме напсува във Facebook на английски (сякаш не можеше на български, имаме такива великолепни псувни, но явно на английски е по-шик.) защото публикувах в този блог материал относно моето мнение за „Краля на Попа“ и то се различаваше от общоприетото.
Обществото ни е стигнало до там, че вече може да бъде моделирано съвсем лесно и да прави каквото му се каже. Погледнете каква паника се създаде през последните месеци заради „ужасната“ опасност от световна пандемия от, така наречения свински грип. Една болест, която, не само че се лекува съвсем успешно, но и човек може да се предпази от нея ако просто спазва няколко елементарни правила за лична хигиена. Какво общо има ли? Ами няма да ви отговоря, просто ще ви посъветвам да се поинтересувате, колко струва една опаковка от новите ваксини против този грип, колко са произведени от тях в света и, съответно, на колко се равнява печалбата на фармацевтичните компании, които ги произвеждат. Ето ви един пример как чрез една проста медийна манипулация върху глобалното общество, създаваща паника, шепа хора печелят милиарди. Тази манипулация щеше да е обречена на тотален неуспех, ако просто обществото беше малко по-информирано относно това, какво може да направи, за да се предпази от тази, иначе, съвсем безобидна болест.
Такива примери могат да се приведат още страшно много и всички те са се случили защото ние, като отделни човешки същества сме се отучили да мислим САМОСТОЯТЕЛНО.
А това е толкова просто и дори приятно...
Аз не съм достатъчно компетентен, че да давам съвети как да го правите по-правилно, а и ако се опитам да го направя това ще влезе в конфликт с основната теза на това писание, а именно, че ние ТРЯБВА да сме ТОВА КОЕТО СМЕ, а не това, което ни се НАТРАПВА, че трябва да сме.
В началото споменах някои от нещата, които ме правят щастлив, но и ме тревожат. Да, тревожат ме, защото не знам дали в тази задъхана среда в която живея ще успея да съхраня себе си и нещата на които наистина държа. Тревожа се дали ще съумея да предам да дъщерите си тези ценности в които вярвам наистина и дали, преди да успея да го направя, обществото няма да ме изпревари и да ги „оформи“ по свой калъп.
Тревожа се, че вече много мои приятели са се отдалечили от мен, не само защото, поради моите чести пътувания се срещаме рядко, но и защото от постоянното преследване на целите си вече сме загубили общото помежду ни и когато се срещаме, все по рядко намираме общи теми за разговор...
Тревожа се за още толкова много неща, че...
И всичко това, защото неудовлетвореността от постигнатото винаги ни притиска и задушава...
Защото в преследване на превъзходството над живота забравяме, че ние сме ТОВА, КОЕТО СМЕ: Създания, родени със свободен дух, със свободен ум, със свободна воля и със СВОБОДАТА да живеем своя си живот ТАКА КАКТО ИСКАМЕ.
Пак ви казвам, нямам на намерение да ни давам съвети как да мислите, да живеете и как да бъдете себе си, а нямам и това право, за това ще завърша с няколко цитата от Лао Дзъ:

„Извива ли се,
запазва се цяло.
Кривото
се изправя.
Празното
се напълва.
Вехтото
се обновява.
Който няма,
получава.
Който има,
се заблуждава.“

„Отказвайки се от нищожното,
мъдрецът придобива необятното...“

и

„Който умее да бъде доволен,
винаги е удовлетворен.“

Помислете върху тези неща...

Тибет: Жестоко отношение към арестувани монаси и миряни. Tibet: cruel treatment to arrested monks and laity.

Внимание, филмът съдържа кадри на насилие, които могат да се отразят лошо на хора с лабилна психика!
Warning! The following contains scenes of graphic violence!