вторник, 23 март 2010 г.

Един пример за безсилието на държавата ни.

Днес ходих до КАТ. Наложи се, защото точно преди една седмица голямата ми дъщеря пострада след като един микробус я блъсна на прибиране от училище. Няма да коментирам този случай, защото водачът на микробуса не беше виновен. Дъщеря си, също не мога да виня, все пак е дете и доста често ѝ се случва да прави необмислени неща. Както се казва в случаи като този: „Малкият дявол...“.
Все пак това, което сега пиша, беше инспирирано от този инцидент, но отдавна ми се щеше да привлека вниманието Ви към този проблем.
Впрочем „да привлека вниманието Ви“ не е точният израз, защото всички ние, които по силата на някаква карма, била тя лоша или добра, обитаваме това географско място, наречено България, сме принудени да търпим вече години наред.

За какво ще отворя дума.

Скоро, има няма две седмици, в нашия квартал отвориха чисто ново заведение, което в някои местни вестници вече наричат „култово“. Дали заслужава това определение, аз не се наемам да вземам отношение, но е факт, че въпросното обществено място се радва на доста голяма клиентела.
Доста голяма и, това вече е проблема, богата клиентела....
Защо, ще ме попитате това да е проблем?! Не, не става въпрос за някаква завист спрямо социалния статус на хорицата, или пък някаква селско-посткомунистическа комплексарщина, разяждаща чувствителната ми музикантска душевност. Не. Проблемът е там, че тези заможни хорица, като 99% от подобните им, са си въобразили, че за тях правила няма, или ако ги има то те по никакъв начин не са задължени да ги спазват.
Няма да Ви обяснявам в какво се състои проблемът. За по-голяма достоверност ще го илюстрирам с няколко снимки, направени лично от мен и два клипа, заснети с мобилния ми телефон.
Дали това, което съм заснел, представлява предпоставка за тежки пътни произшествия с възможни човешки жертви, оставям Вие, скъпи приятели, да прецените от снимките. Само ще припомня, че паркирането на тротоар е ЗАБРАНЕНО от Правилника за Движение по Пътищата, но кой ли го интересува?!
Приятно разглеждане на снимчиците.







Макар и само четири ( имам много други, но мисля, че тези са достатъчни )смятам,че от снимките става ясно какава опасност създават колите за пешеходците на това място.

Ето две кратки клипчета заснети преди два дни.






А ето и няколко примера, които съм заснел на други места

Обърнете внимание къде е паркирала полицейската кола.



Още подобни "инвалиди"...




Моля, обърнете внимание, колко "удобно" за останалите преминаващи по улицата коли е паркиран Форда.



Примери могат да бъдат посочени с милиони...

Аз, лично съм се обаждал в КАТ, за да съобщя за колите паркирани до заведението поне три пъти, но въпреки обещанията на дежурните служители, на които съм подавал сигналите, е повече от очевидно, че ефект няма.

Нека сега да се върна на днешното ми посещение при дознателя в КАТ. Няма да споменавам името му, само ще отбележа, че човекът се държа много любезно. Та, привършихме разговора ни, относно инцидента с моята дъщеря и аз реших да отворя въпроса за спиращите по тротоара и застрашаващи живота на пешеходците баровци-клиенти на новото „култово“ заведение в квартала ни. Обясних му за какво става въпрос. Оказа се, че въпросният дознател е запознат с проблема. Отговорът му обаче ме втрещи. Цитирам по памет.
- Вижте, напълно разбирам притесненията ви, но нещата не стоят толкова просто, колкото изглеждат.
Повдигнах вежди въпросително.
- Работата е там, че огромната част от коли като тези са или с чужда регистрация, или са регистрирани като собственост на юридически лица, а не на частни. Това прави санкционирането на нарушенията много сложни.
Загубих ума и дума. Значи каквото и да правят шофьорите на тези автомобили, нищо не може да се направи?!
ОК!
Повече няма какво да се коментира, но този въпрос си заслужава да се провери. И аз ще го направя.
Просто не ми го побира ума, но е очевидно, че ВЛАСТТА НЕ МОЖЕ ДА СЕ СПРАВИ С ЕДНО ЕМЕЛЕНТАРНО НАРУШЕНИЕ, ЗАЩОТО АВТОМОБИЛИТЕ, С КОИТО ТО Е ИЗВЪРШЕНО, СА СОБСТВЕНОСТ НА ЮРИДИЧЕСКИ ЛИЦА.
Явно е, че да чакаме нещата да станат по-добри, разчитайки само на добрата воля на властите е смешно.
Тогава...
Ами, тогава не е ли време ние, скромните, необзаведени със скъпи автомобили, хора да покажем, че не желаем повече да продължава така.
Какво предлагам ли? Правете като мен, снимайте нахалниците и изпращайте снимките на телевизии, на информационни сайтове. Изпращайте ги на районните управления на МВР. Изобщо, старайте се колкото може повече хора да научават за тези ненаказани нарушения.
Е, да... Зная, че доста ще си кажат „От мен ли зависи...“. Да! Категорично! Зависи от всеки един от нас.

P.S. Това, че номерата на заснетите от мен автомобили са напълно видими, а не скрити е съвсем умишлено.

вторник, 2 март 2010 г.

Случка, която ми се ще да споделя или, как посрещат клиентите си в някои "елитни" заведения в Пловдив...

Ще ми се всеки път, щом седна да пиша нещо за моя блог, то да е позитивно, весело. Да е нещо, което щом човек го прочете да му стане леко, приятно, весело. Да му стане готино, както обичаме да казваме ние, в Пловдив. Искам да е така всеки път, но... Не, не! Хич даже нямам намерение да се жалвам от каквото и когото и да било. Просто ще споделя с Вас, скъпи мои приятели, впечатлението, което остана в мен след едно продължило не повече от петдесет секунди посещение в едно пловдивско заведение – хотел. Веднага ще кажа, че там нито са ме лъгали в сметката (нямаше време да поръчам нищо, неже ли да плащам сметки), нито са ме били, нито (Боже, опази!) са ме принуждавали да слушам чалга! Няма такива неща, просто...
Но, всичко по реда си.

Звъни, към 10 – 10 и 15 телефона. Оставям на страна лаптопа и вдигам.
- Георги, здрасти!
- Здрасти професоре! Как е хавата?
Професор Влайков прочиства гърлото си, примлясва и отговаря.
- Екстра съм, що да се оплаквам...
- Казвай!
- Да се срещнем днес по някое време, да ти дам книгата, че времето лети, а още до никъде не сме...
Двамата с професора сме захванали един проект за Кемал Ататюрк. Много амбициозно нещо, което ако го осъществим ще е голям успех и за двама ни. Скоро ще ви разкажа за какво става въпрос.
- Ами, професоре – подхващам аз. - знаеш, че по обяд ходя да вземам дъщеря си от училище....
- Тя къде учи?
- В „Арменското“...
- Къде се намираше, че нещо....
- В Стария град, след бившата поща, като тръгнеш...
- Ааааа! Да бе! Сетих се. И в колко часа ще ходиш?
- Днес е до един и петнадесет.
Професорът пак си прочисти гърлото.
- Знаеш ли, имам една идея, в един без петнадесет, можеш ли да дойдеш?
- Къде да дойда? Ако не е много далече от Стария град, няма проблем!
- Абе, точно на сто метра от училището е! Знаеш ли къде беше до скоро „Аптека Старинна“?
- Да, естествено!
- Е, точно срещу нея се намира хотел „Борис Палас“. Чувал ли си го?
Не го бях чувал.
- Собственост е на мой приятел. Нямаш си представа как го е избарал... Европейска работа ти казвам! Няма такъв хотел в Пловдив! Точно в без петнадесет съм там!
- Супер! Айде...
Затворих телефона, погледнах часовника и продължих да пиша.

12 и 35 часа.
Времето да тръгна за срещата наближава. Какво ти наближава, направо съм закъснял. Свалям анцуга и отивам да се облека.
Я да видя с какво да се облека. Хм... Вън е доста топло... няма нужда от пуловер, и с тениска става. Слагам една, която ми е подарена от Grand Theatre de Geneve, черна, с бял надпис на гърдите. Скачам в дънките, обувам едни маратонки и хуквам.
Опаааа..... Топло, топло, ама чак да ходя по улиците по къс ръкав ще е прекалено. От бързане забравих да сложа нещо връхно. Връщам се, посягам съм закачалката и грабвам черното кожено манто. Комбинацията от черна тениска с бял надпис и кожено манто ми придава малко хеви метъл - изглед, ама карай... Няма време! Не мога да карам Влайков да чака.

12,47 часа.
Паркирам на гърба на Хисар Капия и с бърза крачка се насочвам към уговореното място за среща с Влайков. И предния път така се изложих, накарах човека да ме чака цели десет минути.
Ето го значи, „Борис Палас“. Хм! Постарали са се хората. Е, за моя вкус е малко претрупан откъм декорации, ама нищо. Професорът сигурно вече ме чака. Влизам и се оглеждам. Нещо, не виждам професор Влайков и за това влизам на вътре. Отново се оглеждам. Пак не го Виждам.
- Какво търсите?
В първият момент не разбирам, че говорят на мен.
- Вас питам. Търсите ли нещо?
На метър и нещо от мене стои едър, плешив мъж и ме гледа.
- А, здравейте! Има среща с един човек тук...
- С кой човек?
Ай стига бе... Направо занемявам. Някакъв, нямам си и понятие какъв, абсолютно непознат за мен да ми задава такива въпроси, нещо не ми е навик.
- Трябва да му кажа и името ли?
Плешивият, дебел някой си ме изглежда с празен поглед.
- Да!
Ебаси мамата...
- Търся професор Иван Влайков.
- Няма го! Сега разбрахте ли защо трябва да кажете, кой търсите? А?
В този хотел май обичат да шокират хората с въпроси.
Въобще нямам намерение да се обяснявам повече с плешивия някой си, и само кимвам.
- Да му кажа ли нещо като дойде?
Поглеждам го въпросително.
- Като дойде професора, да му кажа ли нещо?
Очевидно плешивия нещо не ме харесва и всячески се старае да ми покаже, че трябва да се махам от хотела, колкото може по-скоро. Така е застанал пред мен, че ако реша да го заобиколя, ще ми се наложи да го направя през една маса и няколко стола.
Е, като не ме щат, мога да почакам и отвън. Нахално изглеждам от горе до долу плешивият някой си с най-наглия си поглед. Връщам погледа си върху очите му и отговарям.
- Не, няма нужда...

Малко по късно, на тротоара пред хотела.
- Жоро, извинявай! - Професор Влайков изглежда доста задъхан. - Стар човек съм вече, не мога да тичам по баирите вече... Хайде да влизаме. Ти защо ме чакаш тук?
- А, нищо. После ще ти разкажа...
- Да влизаме...
- Професоре, аз викам да отидем другаде, тук нещо не ме кефи...
- А, защо бе...
- Абе, после ще ти кажа, дай да идем другаде.
Влайков ме изглежда много озадачено и вдига рамене.
- Професоре, много скандално ли изглеждам облечен с тези дрехи?
По погледа му разбирам, че въобще не разбира какво става.

Скъпи мои приятели.
С тази си публикация не целя нищо. Нямам понятие на какво се дължеше отношението на едрия, плешив мъж към мен. Дали е било заради облеклото ми. Дали още от пръв поглед не ме е харесал или просто си е такъв, аз нямам понятие, а и да ви кажа изобщо не ми пука. Малко по-късно, когато обясних на професор Влайков, защо не исках да влизам повече там, той ме увери, че няма начин този човек да е бил собственика на хотела. Уверих го, че неспособността на собственика да си подбира персонал изобщо не ме касае. Всъщност, изобщо не ме касае дали въпросният хотел „Борис Палас“ го очаква блестящо бъдеще или утре някой пиян или дрогиран клиент ще му драсне кибрита.
Просто ми се ще, скъпи приятели, да ви предупредя, че ако някой ден решите да станете клиенти на хотел „Борис Палас“, който се намира в Старият Град в Пловдив, точно срещу бившата аптека „Старинна“ трябва да се подготвите много добре. Няма да е зле да се подготвите за възможния разпит, на който можете да бъдете подложени. Още по-добре би било, ако направо напишете няколко страници с обяснения, какво точно ви води в „Борис Палас“ и дали това нещо е достатъчно добра причина за това да бъдете допуснати вътре.
Всъщност, не знам... Най-добре е да се обадите и да помолите по телефона плешивия господин някой си да ви продиктува примерен конспект на възможните въпроси, които ще ви зададе.
Моля да бъде отбелязано, че нямам идея, каква е кухнята в ресторанта на хотела, нямам понятие на какво ниво е хигиената и какво е останалото обслужване. Нямах възможност да разбера, а и няма никога да узная защото нямам никакво намерение повече да стъпя в хотел „Борис Палас“.