сряда, 12 декември 2012 г.

21.12.2012. Поредният Апокалипсис.

И тази година почти си отиде....
Както впрочем е обичайно да се случва не само с годините, но и с месеците, седмиците и така нататък, та чак до милисекундите. За по-малки единици за време, дали има, не знам. Каквото не знам, признавам си, не знам.

„Ооооо миг, поспри! Ти толкова си....“ Ама как го е казал Гьоте, а?! Голяма работа.

И кво ся, ще ме попитате.... Ми нищо, бих могъл да ви отговоря и, както се казва, кой - от къде е. Аз спирам да пиша вие да четете и – готово. Е да, но няма да стане точно така.
Защо ли, ми защото тази година е по-специална. Тази година се пада да е последната. Да няма повече години след нея. Или ще има, ама ние няма да знаем, щото сега, на 21-ви този месец светът ще се свърши и съответно и ние с него.
Да. Ще се свърши. Така са го сметнали Маите, а те, както е вече знайно, са ги знаели тия работи. Били са експерти тия мили хора. Докато са си почивали в кратките паузи между два сеанса човешки жертвоприношения, са правили астрономически изчисления и, по всичко личи, са ги правили много прецизни. Незнайно кога, незнайно на кого му хрумнала идеята да сметне кога, аджеба ще настъпи края на света и, след като били изтръгнати сърцата на петдесет – шестдесет пленника от съседните околия, за да бъдат омилостивени боговете на математиката и астрономията, запретнал ръкави и седнал да смята човека. Смятал, смятал и се оказало, че Края ще настъпи на 21.12.2012 година, това е по нов стил, по стария се пада на 03.01.2013.
Не ме съдете прекалено строго. Не съм седнал да се подигравам с труда на човека. И за най-отчаяния песимист е очевидно, че труда по тези изчисления би бил къртовски и в наши дни, нежели в ония години.
Идеята ми е друга. Иска ми се да разбера, защо трябва да се вярва в този край на света, при положение, че историята изобилства от дати в които света е трябвало да свърши.
Реших да погледна из Интернет дали не може да се научи нещо повече за тези дати и останах очарован от многообразието, пълнотата и изчерпателността на това, което успях да открия.
Оказа се, че светът е трябвало да се срине поне десет пъти, ако се направим на кьорави и не обърнем внимание на по-незначителните пророчества.

И така да започнем.
Естествено, на първо място трябва да обърнем внимание на пророчествата, които са най-стари. Според доста хора, краят на света е трябвало да дойде със смъртта на последния от апостолите на Христос. В случая тази чест се паднала на апостол Йоан. Той е единственият, който е умрял от естествена смърт. Друго, което работило в полза на тези очаквания е бил факта, че именно Йоан е първият и най-изчерпателен теоретик, на това що е то Край на Света, как ще се състои и (горе-долу) кога. Това последното, за точния момент не го е казал съвсем ясно и това е дало много широко поле за размисъл на неговите тълкуватели, въпреки ясното указание на другият апостол – Марко: „А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец.“(Евангелие от Марко 13:32). Изказването на колегата на Йоан би било достатъчен повод на учените занимаващи се с този въпрос, да прекратят дейността си и да се захванат с нещо наистина полезно, но тези умоупражнения продължават и до днес. Както и да е, Светът пропуснал да се съобрази с тази теория и след кончината на светия апостол Йоан, продължил да съществува. Продължил, ама няколко десетки години след смъртта на апостола един ревностен следовник на Христовото учение по име Монтан обнародвал своята си теория за Края, който според него щял да се случи през 156 година. За това, какво е станало с него след изтичането на този срок, историята пази мълчание, но аз лично предполагам, че е запълвал времето си, като е подавал ту едната, ту другата си буза на тези, които са били вбесени от невярното му предсказание. Вероятно тези, които са искали да го целуват от радост, че са отървали кожата, също не са били малко, но както казах, това са само мои предположения.

Следващата година в обзора ни е 666. Защото тази година носи Числото на звяра. Няма да се впускам в подробности по този въпрос. Който желае да научи повече, може да се обърне към апостол Йоан, когото споменахме преди малко. Не лично към него разбира се, имам предвид неговото „Откровение“ поместено в Новия Завет. Е, не се състоял края на света, но тези, които го очаквали не си седнали на Gluteus Maxsimus-ите, а веднага побързали да насрочат събитието за 999 година. Удобна година защото е същата като 666, само че цифричките ѝ са обърнати с главата надолу. Сбъркали, и тогава - нищо. Следвала 1000 година. Красива като числа, точно десет века след раждането на Христос, направо да се просълзиш. Тогавашните летописци описват Европа като място на паника и религиозен ужас. Нещата стана още по-кофти поради някои климатични явления като червеният дъжд валял над Аквитания и също така от небесно в прекия смисъл на думата, като метеоритът паднал в Англия. Само си го представете... Пълен ужас, погроми, изстъпления и то, цяла година.

Последвала я 1033 година. Щом Краят не настъпил 1000 години след раждането на Исус, то логично е това да се случи 1000 години след смъртта му. Особено силно присъствие тези теории имали в Русия. Изобщо при братушките, тия прогнози били популярни до такава степен, щото били създадени цели „школи“ около тази тема и били установени своеобразни традиции. Главната отговорност за това се падала на една книга от онези години - „Откровенията на Методий Патарски“. Въпросния християнски мислител, за по-кротко ще го наричам Мето, след известно време прекарано в усилен пост и размишления достигнал до извода, че 1000-та година е много удобна за край на света, но в това няма никаква логика, като се изключи факта, че тогава се е родил Христос и просто числото е красиво. Виж, рекъл си Мето, друга работа си е 1033-та, другааааа.... А защо ли. Защото в старите писания е казано, че във времето след като е издъхнал на Кръста и преди Възкресението му, Исус е слизал в ада, бил се е с Рогатия и го е приковал за хиляда години. След изтичането на този срок, оня катил трябва да се отскубне от веригите и тогава да настане Апокалипсиса. А това се пада през 1033 година. Мето очевидно е бил умен човек, поне се е гордял със задълбочено и логично мислене, но... Дядо Петко Бочаров, да е жив и здрав, би казал - Да, ама не...
Всъщност, както е с всичко на тоя свят, трябва да признаем, че нещата не винаги са еднозначни. Точно в тази и следващите години в широката и необятна Русия били построени едни от най-красивите църкви и манастири като Златните врати и Софийския събор, св. Георги и св. Ирина и още много други. Били издигнати като дар пред Всевишния с едничката просба края на Света да бъде, ако не отменен изцяло, то поне отложен.
Съвсем скоро след това се появило предсказание, че Края на Света ще настъпи, когато Пасха (Великден) съвпадне с Благовещение (25 март). Това се падало да се случи през 1038 година.

Да продължим по нататък.
Тук думата взима не някой друг, а самия папа Инокентий III. За него съм чел преди време някои интересни нещица, като нетрадиционнdта му сексуална ориентация например, но не това е предмета на тази студия, така че дискретно ще подмина тези пикантерии и директно ще премина към неговата теория за Края. Та, светня му, нееднократно е афиширал мнението си, че Краят ще настъпи през 1284-та година. Тук вече нещата изглеждат трудно разбираеми, но всъщност не са. Отново иде реч за числото 666, но вече в по-абстрактен план. Това е така, защото са намесени мюсюлманите. Как обаче става това. Според Инокентий, Каят ще дойде след като се навършат 666 години откакто е ситуирана новата все още по онези години, Мюсюлманска религия. Хитрец е бил Инокентий тъй като, според мен съвсем преднамерено, се поминал през 1216-та и така си спестил неудобствата да дава обяснения за паниката, която съвсем неоснователно предизвикал.

„Сие лето на конце явися, в оньже чаем всемирное торжество пришествие Твое„

С тези красиви слова завършвали изчисленията на датата на Великден до 1492-ра.
Отново трябва да се отговаря на вече станалия досаден въпрос, защо до тази година. Тази година била обявена за година на Пришествието и край на Света, понеже съвпадала с година 7000 от сътворението на Света, а числото 7000 е много приятно наглед и според тогавашните християнски мислители е много подходящ срок за продължителността на съществуването на Света.
Това предсказание се оказало много фатално за доста хора, защото през предходната, 1491-ва, мнозина очаквайки това да се окаже безсмислено предвид предстоящите събития, просто не засели нивите си и това довело до ужасен глад, плюс съпътстващите го последствия.
Освен това тогава се случило тъй, че Колумб открил Америка. Не съм говорил с нито един индианец през живота си, но предполагам, че това също може да се разглежда като своеобразен апокалипсис.

През лето 1603-то видния астролог и писател, доминиканецът Томазо Кампанела предсказва, че земята ще се сблъска със Слънцето и това ще доведе Великата гибел. Основанията му се крепели на някои коригирани изчисления направени от Христофор Колумб в книгата му „Книга на Пророчествата“. Великият мореплавател е имал и други интереси, както се вижда. Странното е, че въпреки очевидната несъстоятелност на твърденията си, дон Томазо умира през 1638-ма като до края на дните си се радвал на огромния авторитет на гадател, който останал ненакърнен въпреки огромния гаф, който допуснал 35 години по-рано.

Следващата удобна за апокалипсис година се паднала 1666. Точно така, правилно забелязахте, същата като 666-та, но с една единичка отпред. Тази година също предизвикала масови истерии и паника, но също така рязко покачване в материалния статус на Светата Църква щото, случайно или с известна дискретна помощ от Нейна страна, на мода през тази година било да си продадеш имуществото, ама цялото, да захвърлиш коприната и кадифето, да се облечеш в стар чувал и да дариш всичките си придобити по този начин парички, я на някой манастир, я за строеж на катедралка, я директно на Папата... Бе, добри времена били, но доста кратки, щото след като изтекла 1666-та и настъпила 1667-ма, а светът продължил да влачи жалкото си съществувание, доброволните дотации секнали също така рязко, както и били започнали.

Ето, че се приближаваме все по-близо до нашето време.
Тук ще дадем трибуна на американските евангелски проповедници, някои от които са проявили завидна активност по въпроса.
Всичко започва с Уилям Милър. Този непретенциозен и добродушен фермер шокирал съседите си с изявлението, че въз основа на изчисления направени от него, Краят ще настъпи на 3ти април 1843-та година. Няколко десетки души приели твърденията му за истина и на въпросната дата заедно с него се качили на някаква планина (на теферич, както обичаме да казваме в Пловдив) и зачакали. Чакали, чакали, мръкнало се и решили да си ходят. А и уискито било свършило. Мистър Милър, като съвестен и честен човек, решил да види каква е работата и установил, че е сгрешил в сметките. Краят щял да е същата година но през юли. Този път с него на пикник излезли няколко хиляди души. Предполагам, че веселбата е била грандиозна. По същия начин Уил изчислил, че събитието ще е на 21 март а, по-късно променил датата на 22 октомври 1844 година. Вероятно доста хора ще си помислят, че Милър е бил линчуван заради простотиите си. Не, напротив. И до ден днешен неговите последователи чакат второто Пришествие, медийно известни като „Адвентистите от седмия ден“.
Уилям Милър не е единствен в увлечението си. Търговецът от Пенсилвания Чарлз Ръсел също запретва ръкави и се хваща за молива и белия лист. След доста безсънни нощи прекарани над Библията и тетрадките запълнени с всевъзможни изчисления, ръсел стига до първото си предположение 1872-ра. Последвали я 1874, 2 октомври 1914, 1915, 1918, 6 февруари 1925, 1941, 1975, 2 октомври 1982.... Яко се забавлявал с изчисленията си. Толкова яко, че успял да запали доста други хора и да ги превърне в свои последователи. Дори създал дружество за изучаване на Библията. Днес този клуб, почитатели на това четиво се нарича „Свидетели на Йехова“.

Сега за малко ще се върнем в Русия. Малко преди 1900 година една секта, пръкнала се незнайно как, известна като сектата на Червената Смърт, поради навика на някои нейни членове да умират скоропостижно удушени с червена възглавница обявява, че всичко ще свърши на 1 ноември 1900. Нещата ескалират до там, че почти хиляда членове на това общество обявяват, че ще се самозапалят на тази дата в град Каргопол, където е седалището на сектата. На царя на Русия окончателно му било писнало от простотиите на тия малоумници и направил генерална грешка спрямо тях. Вместо да ги остави да си драснат кибрита и по този начин да се приключи с тях веднъж завинаги, негово величество проводил в Каргопол войскови подразделения, които до предотвратят трагедията. Въпреки взетите мерки, все пак стотина души направили услуга на човечеството и успели да се подпалят.
Вървим нататък.
18 май 1910 година. Според някои пишман астрономи предстои сблъсък на Земята с Халеевата комета. Настава паника, която прераства в гротескна смесица от крайна набожност и още по-краен разврат. Скоро става ясно, че изчисленията не са верни и, че кометата няма да падне на Земята. Разбира се, това далеч не е края на истерията. След кратка почивка запълнена пеене на хвалебствени химни в чест на Всевишния и лекуване на лека и средна форма на сифилис, следва нова истерия. Този път причината отново е Халеевата комета или, по-точно казано нейната опашка, през която Земята ще премине и която, за зла участ се състояла от цианид.....
Търговците на противогази направили луди пари. Същото важи и за всевъзможната паплач от шарлатани, които натрупали състояния с продажбата на всевъзможни „противоотрови“.
Кометата минала и заминала, човечеството продължило по инерция с деградацията си и точно когато всичко изглеждало, като да се е разминало и краят на втората световна война вече се виждал, изневиделица се появил някой си Чарлз Лонг. Вече се досещате какъв е бил джентълмена, нали... Точно така, евангелски пастор от Пасадена. Предсказанието му било отличително с голямата си прецизност. На Земята щял да настъпи атомен апокалипсис в точно 5часа и 33 минути сутринта на 21 септември 1945 година. Предсказанието му било на дълго и широко обосновано в дебела книга. Голяма част от последователите му седмица преди тази дата се отказали от ядене, приемане на течности и сън. Макар, че сгрешил с мащабите на предсказанието си, все пак преподобният Лонг познал до известна степен какво предстои, но това едва ли е успокоило дори и малко населението на Хирошима и Нагасаки.

13часа и 445 минути на 14 юли 1960 година. Тази дата била определена от италианския педиатър Елио Бланко. Той и последователите му си построили убежище, където не дочакали нищо.

Следващата дата е 25 декември 1967 година. Определя я водача на „Църквата на Отон“ датчанинът Дан Йенсен. И той, барабар с повярвалите му си строи убежище, кръщава го Кочега и всички вкупом доживяват огромното разочарование от погрешните пророчества на водача си.

На практика същото се повтаря и на 2 октомври 1978 година. Сега пък австралийския бизнесмен Джон Стронг в книгата си „Осъдения Глобус“ директно обвинява СССР, че ще бъдат виновни за глобален ядрен апокалипсис. От там насетне сценарият е същия. Последователи – убежише – разочарование, прерастващо в буйна радост.

29 април 1980 година. „Пророците“ този път са Леланда Дженсена и Чарлз Гейнс от Бахайската секта. Резултатите, с изключение на някои дребни детайли, са съвсем същите като в предните примери.

От тук насетне, следват няколко по-незначителни края на Света и за това само ще ги маркирам, без да се задълбочавам.

10 ноември 1993 година – Инициатор - „Бялото Братство“ на на Марина Цвигун. Според тях всичко щяла да започне със самозапалването на Софийския събор в Киев

9 и 25 май 1995 година. По-късно коригирани на 1 януари и 17 март 2000. Инициатор - „Движение за възраждане на десетте заповеди“ ръководена от Кредоний Мверинда в Уганда. Тук нещата са придобили трагичен отенък, тъй като някои от последователите на сектата извършват групово самоубийство.

1 януари 2000 година. Много богата на предсказания за апокалипсиси година. Цели тринадесет..... Всъщност, ако съм честен към себе си няма как да не упомена, че на сутринта на 1 януари лично на мен много ми се искаше Светът да се срине, такъв махмурлук ме мореше.... Тогава посрещнахме Милениума в Женева, където участвах в продукцията на Grand Theatre de Geneve на операта „Аида“ и вечерта, на новогодишното тържество в операта, се напих като свиня. Но, замълчи сърце, както обичам да казвам понякога.



Списъкът продължава с 11 август 2002 година, 4 часа сутринта. Предсказва го румънския монах Арсений.

29 април 2007 година. Обявява го евангелския проповедник Пат Робъртсън още през 1990 година.

Нещата, за кой ли път, придобиват трагичен характер на 28 май 2008 година. 30 последователи на руския проповедник Петър Кузнецов се скриват за 175 дни в подземно убежище изкопано от тях самите и излизат от там чак след намесата на властите. За съжаление двама от тях умират от недохранване.

Няма как да подминем 28 май 2008 година. Тогава някои от противниците на това да се харчат десетки милиарди Евро за Големия Адронен Колайдер в Женева тръбят, че опасността тая скъпа машинка да създаде черна дупка, която да глътне земята е напълно реална.

И така нататък, и така нататък, и така нататък....
Кой знае, колко още факти съм пропуснал, но въпреки това смятам, че и тези са достатъчни, за да ми дадат основание да заявя, че и този път ще ни се размине.

Надявам да сте забелязали, в тази статия се опитах да звуча бодро и весело а, на моменти откровено иронично. Не го правя случайно, защото смятам, че точно такова трябва да е отношението ни към всички тези, които през последните 2 – 3 години ни проглушиха ушите с анализите, хипотезите, „откритията“ и откровените си лъжи относно предстоящия „Край“ на Света, „предсказан“ от ония древни, безименни астрономи и гении на математиката от Америка, които едва ли са написали и един единствен йероглиф, който да означава някакъв край. Седнах да напиша тази скромна статия, защото ми писна, ама наистина ми писна, от това да гледам как разни авантюристи, шарлатани и откровено луди се бъзикат с лековерието на хората. Днес, за кой ли път, прочетох във Facebook призивите на една моя съгражданка всички да се включим в груповата медитация организирана от нея с цел да заземим някакви енергии. Призива е с това си действие да спасим едва ли не света и най-хубавото е, че тази огромна чест ще ни струва само 12 лева. Направо се замислих, дали да не отида, но бързо ми мина...
В крайна сметка, мен хич не ме боли оная работа, кой какво ще организира и колко ще иска за участие, но не бива да се неглижират или пък, още по-лошо, да се игнорират подобни неща. Някои от вас ще си кажат: Ок, ама какво е седнал тоя да се занимава с разни луди... Да, признавам, че има известено право да си го кажете, но знаем ли, предполагаме ли, до къде може да доведе всичко това... Ако сте чели внимателно статията, няма как да не сте забелязали, че освен веселите моменти, не са малко, дори са повече трагедиите съпътстващи тази преминаваща през вековете лудост. Лудост, която продължава и да ден днешен. Да, мнозина ще махнат с ръка, ще се усмихнат снизходително и ще го забравят, но... ето какво се случи през 1997 година, когато една много красива и напълно безобидна комета прелетя през небосклона.






Смятате, че това е малко вероятно да се повтори... Аз не смятам така. По света има предостатъчно лабилни хора, като една моя позната, която още преди два месеца заяви неплатен отпуск в работата си за 21.12.2012, за да може да умре със семейството си... Мислите, че се шегувам... Не, това е самата истина. Ако се огледате съм сигурен, че и вие ще видите такива лудости съвсем близо до вас.
Не си присвоявам правото на някой, който може да съди хората. Нито за лудостите им, нито за достойнствата, но не мога просто да стоя и да гледам безучастно как разни самозванци и шарлатани се ебават с хората, нищо, че цената може да е само 12 лева...

PS: Надявам се да сте се забавлявали със статията ми и, ако сте се засмели поне веднъж, това ще ме направи много щастлив.
PPS: На тези, които съм успял да вбеся, ще им кажа, че и това ме прави щастлив, и че още не съм приключил с тях. На 22.12.2012 ще ги спукам от подигравки...

понеделник, 22 октомври 2012 г.

КАКВО СИ МИСЛИШ?

Какво си мислиш....
че щом ме гледаш нагло
откъм фотографиите
ме нараняваш?!

Че погледът ти
(Безвкусно очертан със очна линия)
ме кара да си спомням и да страдам.... А?

Да страдам за какво?!
За аромата ти,
за кожата,
или пък, за езика ти преплетен в моя?

Или пък за лъжите ти,
елементарни като теб самата...
и огорчението - плод на моята елементарност?

Не!
Не страдам!
Заблуждаваш се!

http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_2636.html

Достатъчно!

Достатъчно!
Един след полунощ е!
Не помня вече, колко часа драскам
във тетрадката...

И без това, мастилото
в писалката е на привършване,
а резултата е....., да....
Наистина, достатъчно!

http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_6600.html

НАФТАЛИНЕНА НОСТАЛГИЯ

Миниатюрна дупчица
върху любимата ми тениска.
Трагедия!
А някакъв молец
нахално се мотае
точно пред очите ми!
Показва ми нахални
лупинги и се облизва...
Дали, изобщо, има
нафталин по магазините?
Изневиделица,
налегна ме носталгия,
но... по какво?

http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_276.html

21.10.2012.

Октомври...
Двадесет и първи.
Топло е!
Направо е горещо!
Вървя през парка
е си свиркам,
а кестените зад гърба ми,
ми се смеят....

http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_9601.html

ЕСЕНЕН ГОСТ

Кафява миризливка - Palomena prasina
(през есента, май не миришат)
промъкна се на топло в хола ми.

Уж, неприятна твар, но я оставих.
С нищо не ми пречи, а нямам и
компания...

Ще полети наоколо,
ще побръмчи и ще си иде...

А аз, отново ще остана насаме
със съботното, телевизионно
отегчение...

http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_1641.html

четвъртък, 18 октомври 2012 г.

Любовната трагедия на Къдравия

Не се бяхме виждали от доста време. Ама и аз съм един... Какво ти „доста време“, направо години ни се бяхме виждали.
Живота ни запокити на където му дойде на ума и всеки се захвана да си го подрежда, както му харесва или както си мислеше, че му харесва...
- Здрасти Стефане!
- Жоро, не мога да те позная бе, човек! Като се видяхме преди време, пак не можах да те позная, толкова дебел беше, а сега пък си станал като вейка...
- Е, хайде сега и ти, като вейка. Просто реших, че колкото повече се приближавам към четиридесетте, толкова по-добре ще е за здравето ми, да не напълнявам повече!
Прегърнахме се и се потупахме по гърбовете.
Няколко минути по-късно вече сърбахме кафе в едно заведение близо до Стария град.
- Е, кажи сега, как си що си....
Стефан свали тънкото яке и го метна на облегалката на стола.
- Ами, какво да ти кажа... Живот, нали знаеш. Работа семейство и така нататък.... А с теб как е?
- Същата работа, брато! Доста пътувам през последните години. Нали съм ти казвал, турнета, едно – друго. Ама не се оплаквам! Ако бях останал да бачкам в някоя опера тук, кой знае до къде щях да се докарам с тия заплати.
- Да бе, то вече останаха ли нормални неща в тая държава...

Винаги така се получава. Не си се виждал с някой от сума време, а като се срещнете, вместо да започнете да си приказвате за хубави неща, още на десетата минута се започва с мрънкането.
Със Стефан бяхме съученици в „Яне Сандански“ от първи до седми клас. В осми се преместих понеже, ако бях останал, щяха да ме изгонят. Майка ми ме взе при нея, да ме контролира. Тя тогава работеше в „Панайот Волов“в Шекер Махала, ама това е друга история.
По късно Стефан правеше опити да стане рок китарист и за малко да успее, но за съжаление му се наложи, както и на мен де, да влезе в казармата, а после вече му беше късно за кариера, защото бандата в която свиреше вече си беше намерила нов, нотно грамотен китарист.
Та, завъртя се разговора около работа, семейство, немотия... Все привични и безинтересни теми. Така мина към половин час. Заприказвахме се за времето преди „промяната“, за казармата и тогава се сетих за братовчед му - Васето Къдравия.
- Чефо, какво става с братовчед ти Васко бе? И него не си спомням от колко години не съм го виждал и чувал...
Стефан стисна устни, измъкна пакета цигари от джоба и пъхна една в устата си.
- Ми.... Васето, го няма, светла му памет...
В първия момент си помислих, че се шегува нещо, а после гърлото ми се стегна. Стефан, в този момент, хич не приличаше на човек, който се майтапи.
- А, не думай... Какво се е случило?
Стефан дръпна силно от цигарата и шумно издиша дима.
- Мислих, че си чул.
- Не, не съм чувал нищо за него. Той, нали след нас го взеха в казармата?
- Да, взеха го септември...
И на мен ми се допуши.
- И какво...
- Голяма глупост направи завалията... И то заради една курва.
- К`во е направил бе...
Стефан пак дръпна силно.
- Бе, точно преди да го вземат, се запозна с едно момиче. Бяха на море заедно, не се разделяха... Ти го знаеш, че той си беше малко такъв един, наивен.
Кимнах. Наистина беше добряк. Чак до глупост...
- Ама и тя – продължи Стефан. - изглеждаше свястна. Не беше някаква хубавица, да кажеш, ама ставаше.
Неочаквано Стефан се засмя, ама малко нервно се засмя, така поне ми се стори.
- Даже, като се замисля, доста привлекателна беше. Не хубавица, ама имаше едно такова мръснишко излъчване...
- И какво стана? - Това отклонение, за момичето, не знам защо, но нещо започна да ме изнервя.
- Ми, влезна Васето в казармата, оная като започна, всеки ден писма, „обичам те“, „вярна съм ти“, „не мога без теб“, такива неща.... Васето – и той влюбен, ама до лудост.... Абе, сериозна работа!
Смачка фаса в пепелника и веднага запали нова цигара.
- Ама един ден, вече беше старо куче, бяха минали шест месеца, получава писмо, майна...
Подозирах какво ще ми каже.
- Оная путка, да вземе да му напише - извинявай мило, ама аз вече си имам друг...
Стефан пак се засмя.
- И какво....
- Ами какво. Васето, да вземе да прескочи оградата и право в Пловдив, у тях. На стоп се предвижил...
- Ай, стига бе!
- Чакай,чакай... Та, право у тях. И оная, като го видяла на вратата, като се метне на врата му, ужасна романтика. „Обичам те, ти си неповторим.....“, абе латино-сериал ти казвам. А Васето не знае какво става.
- А, какво ставало?
- Ставало това, че курвата му била написала т`ва писмо само, за да го пробва, представяш ли си?!
- К`во да си представям! Хлапешка работа...
- Хлапешка я... Баща ѝ се върнал от бачкане, и като го видял си глътнал езика! Натоварил го в колата и – право в Кърджали, още същата вечер. Добре, че го върнал, щото нямало да се размине просто така, вече го търсили навсякъде, ама още не били уведомили военната полиция. Добре, че дежурния офицер се случил свестен пич, и като му обяснили за какво става въпрос, нещата се ограничили с два шамара, пет денонощия арест и лекция на тема курви...
Бях си изпил кафето и си поръчах газирана вода.
- Чефо, че то до тук нищо лошо не виждам бе пич...
- До тук да, ама три месеца по-късно идва второ писмо с подобно съдържание.
- Ясно! И тогава...
- Тогава обаче Васето решил, че оная пак си прави майтап и ѝ писал писмо в което ѝ честитил новата връзка и я помолил, пак на майтап де, като се зажени, да му прати покана за сватбата, че поне да му дадат отпуска.
- Ама оная този път не се майтапела, така ли?
Стефан запали трета цигара.
- Брат`чеда чакал да получи писмо, ама то все не идвало. Мъчил да се обажда в тях, но никой не му вдигал. Само веднъж баба ѝ на оная вдигнала, ама била много изкуфяла и Васето нищо не можал да разбере. Та така минали две седмици и в началото на третата оная тъпа курва да вземе наистина да му прати покана за сватба.
- Пич, майтапиш се!
- Де да се майтапих... Васето започнал да върти телефона като луд и на третия ден вдигнала майка ѝ. Направо му се скарала, повече да не търси дъщеря ѝ, защото тя вече си имала годеник и не било прилично и такива още глупости му наговорила и му треснала телефона. Васето се прибрал в спалното помещение и разказал всичко това на един от апапите си. Това после, той го разказал на леля и калеко.
Сервитьорката се приближи до масата ни.
- Може ли една водка, ако обичате... Ти искаш ли Жоро?
- Не, аз отдавна не пия.....
Момичето кимна и се отдалечи.
- На следващия ден ротата им давала караул.... Васето изчакал да застъпи на пост през нощта, запалил си цигара, написал на парче хартия, че не може да живее без нея и захапал дулото на калашника!
Сервитьорката донесе водката. Стефан ѝ благодари и вдигна чашата.
- Стига ве... - Не знаех какво друго да кажа.
- Лека му пръст на Васето... Събул си дясната кубинка и натиснал спусъка с пръста на крака си. От главата му не останало и толкова, че да го събереш в найлонова торбичка! Погребаха го в запечатан ковчег... Бог да го прости!
Изпи голямата водка наведнъж.
- С оная какво стана?
Стефан се усмихна горчиво.
- Какво да стане?! Даже не изпрати съболезнования... Е, преди няколко дни я видях на центъра. Станала едно прасе, да не се изплюеш след нея... Бе, махни я! За курви даже не си заслужава да се говори...
- Шега си направила с първото писмо, а... Да го пробва, дали я обича!
Стефан не ми отговори.

ПП: Това е една съвсем истинска история. Смених имената, защото не съм питал моя стар приятел, дали е съгласен това да бъде разказано....

понеделник, 8 октомври 2012 г.

ХАЙКУ 7

Поглед, звук, движение.
Пукнатина в плочата на тротоара
Дежавю……………


http://devedjievblog.blogspot.com/2012/06/blog-post_307.html

ХАЙКУ 6

Кръстче от евтин метал
в евтин магазин.
Непродадена надежда……..


http://devedjievblog.blogspot.com/2009/08/blog-post_19.html

ХАЙКУ 5

Червени и жълти листа.
Необрано грозде.
Есен е……………


http://devedjievblog.blogspot.com/2009/08/blog-post_27.html

ХАЙКУ 4

Пожълтяло листо се отрони
и падна
Остарявам………….


http://devedjievblog.blogspot.com/2009/09/blog-post.html

ИЗБЛЕДНЕЛИ ФОТОГРАФИИ

Ще избледнееш...
Ще избледнееш
като стара фотография.
Чертите ти полека ще се слеят,
после бавно ще зачезнат.

Полека-лека, като зрънца
от спукан пясъчен часовник
спомените тихо ще се разпилеят натъжени,
а аз ще се усмихвам
гледайки подире им...

След туй, когато и последният
се смеси със тълпата,
теб вече няма да те има,
но на мене ще ми бъде безразлично...

На кой му пука
за избледнели фотографии...

http://devedjievblog.blogspot.com/2012/08/blog-post_13.html

http://devedjievblog.blogspot.com/2012/07/blog-post_4810.html

http://devedjievblog.blogspot.com/2012/07/blog-post_12.html

вторник, 2 октомври 2012 г.

В замяна....

Предаваха ме.
Мамеха ме.
Лъгаха ме във очите!

Усмихнато ми казваха:
„Обичам те!“

А после ми се смееха подигравателно....

Кълняха ми се:
„Ти си само мой! Ти си единствения!“
и след минути хукваха на някъде,
след някой друг,
като разгонени...

На всяка давах всичко!
Всичко!
Даже непоискано....
И нищичко не исках във замяна,
но ми даваха...
За всяко късче от сърцето ми раздадено,
ми връщаха със пълни шепи
разочарование!


http://devedjievblog.blogspot.com/2012/06/blog-post_4500.html

Ти – не, но любовта ти.....

Сърцето ми пищя
като ранена птица.

Душата ми скимтя
като вълче в капан.

Ръцете ми се схващаха
от стискане в юмруци.

Разпадах се
от болка, че съм сам.

А, ти не беше толкова
далече.
Ти – не, но любовта ти,
да....

http://devedjievblog.blogspot.com/2012/07/blog-post_3555.html

Ще закъснея ли?

Ще закъснея ли?
Едва ли?

Закъснява само този,
който
има
за къде
да бърза....


http://devedjievblog.blogspot.com/2012/07/blog-post_17.html

неделя, 23 септември 2012 г.

Като вихрушка....

Като вихрушка
завъртат се мислите.

Потръпва съзнанието ми
от снежинките на думите неизказани.

Устните ми – уморени са,
още нищо не казали.

Само химикалката в ръката ми
не се уморява.

http://devedjievblog.blogspot.com/2012/07/blog-post.html

ЗАЛЪГВАНЕ

Като в порно филм
е всичко.....
без сюжет,
без смисъл....
Само някакво
вулгарно действие!
( Или бездействие.... )
Навик ли е,
та още продължаваме
да се залъгваме?

Да се залъгваме,
че можем един без друг!?

http://devedjievblog.blogspot.com/2012/07/blog-post_2625.html

Най-тежкият товар

Все още нося
тежкия товар – живот
захапан здраво
между зъбите.

Все още се надявам
това да е, едва
началото на пътят
водещ ме към нещо.

Все още нося
и надеждата,
че „нещото”
ще бъде хубаво!

И твърдо вярвам,
че зъбите ми
ще са още
дълго време здрави!

http://devedjievblog.blogspot.com/2012/07/blog-post_9485.html

вторник, 28 август 2012 г.

Дойдох на този свят когато си поисках!

Дойдох на този свят
когато си поисках! Сам!
Поех си въздух и заплаках,
но не от радост, а от яд!

От яд, че трябва да се мъча
другите да чувам,
но искам ли да бъда чуван
ще ме гледат сякаш аз съм ням.

От яд, че трябва да обичам
всички хора,
но искам ли да съм обичан
ще съм съвършено сам.

От яд, че трябва да приемам
всяка чужда лудост като своя,
но искам ли да съм нормален
ще бъда обявен за луд.

Не знам дали съм луд
или нормален.
Не знам дали съм свой
в този свят или съм чужд.

Дойдох на този свят
когато си поисках
и ще си ида щом реша!
Отново сам!

13.06. 2006

Без заглавие IV

Път....
Край пътя – тръни.
По цветовете им – калинки.

Жълто и червено,
с малко черно за разкош.

Над пътя – мараня.
Небето – синьо.
Звездите ще са много
тази нощ.

РИМИ

Очите ти – изящни стихове
ме гледат.....
И сякаш няма да ми стигнат
всички мигове, до края на вселената,
за да успея да избягам от оковите
на римите в тях!

Почакай....

Почакай, още не запивай.
Ще ти разкажа толкова неща.
И без това е още рано,
а толкоз дълга е нощта.

Ще ти разкажа как
за първи път те зърнах.
Ще ти разкажа
как те хванах за ръка.

Ще ти разкажа
как ми се усмихна.
Ще ти разкажа
как не си сама.

Ще ти разкажа
колко болка има
в сърцето ти
сковано в самота.

и как когато
мен ме има,
очите ти са
само топлина.

И как сърцата ни
едно за друго бият.
И как нищожна е
за тях смъртта......

Почакай, още не заспивай.
Ще ти разкажа още хиляди неща.
Та аз едва сега започвам,
а толкоз кратка е нощта.....

петък, 24 август 2012 г.

Ще стигна до теб!

Ще събуя обувките
и ще си навия крачолите.

Ще разкопчея ризата си
за да разхлажда гърдите ми
морският вятър.

Ще захвърля зад себе си
цялото минало...
и ще тръгна по лунната пътека!

Сигурен съм - ще стигна до теб!


http://devedjievblog.blogspot.de/2012/07/blog-post_3555.html

Следобед

Над камбанарията
на старата каменна
църква се вият
отегчените чайки...

Морето, което отдавна
им е омръзнало,
лениво им се присмива,
протягайки се по пясъка.

Цигарата в ръката ми
догаря, а мастиката
в чашата отново стана
прозрачна.

Над камбанарията
на старата, каменна църква
отегчените чайки
се оглеждат за други морета..


http://devedjievblog.blogspot.de/2012/07/blog-post_25.html

В нищото...

Догонва ме вятърът
без да бърза,
а и аз не бягам
от него.
Нали и той, като мен
е самотен...

Ще се спрем двамата-
двама самотници.
Ще разменим
по някоя дума.
И ще поемаме отново,
самотни, на там,
на където отиваме.

В нищото...


http://devedjievblog.blogspot.de/2012/07/blog-post_30.html

понеделник, 13 август 2012 г.

СТАРИЯТ ТЕЛЕФОН

Колко прах се е
натрупал върху
стария телефон...

Колко ли още
ще се натрупа?

Седя срещу него
и чакам да позвъниш.

А дали, изобщо,
телефонът е включен,
да проверя ме е страх...

Ще седна някой ден...

Ще седна, някой ден,
и ще пиша на
парчета хартия
каквото ми падне.

А после ще тръгна
по улицата
без определена посока
и ще раздавам листчетата
на случайните минувачи.

Ще вървя и
няма да се обръщам назад
за да видя дали хората
се смеят или плачат
над това което съм написал.

...или, може би,ще ме псуват...

Ще си преструвам,
че за мен няма значение...

сряда, 8 август 2012 г.

Лазар - пияницата

Още от началото никой в офиса не го хареса Не че косите му бяха дълги, а дънките, най-вероятно бяха купени от КОРЕКОМ, някъде през времето, когато още е бил тинейджър Тия неща са нормални за средите на софтуерния бизнес. Не беше и това, че почти никога не се бръснеше.. И старите, пластмасови рамки на очилата му не бяха... Никой не го харесваше и никой не знаеше защо не го харесва. Говореше толкова малко и с толкова кратки изречения, че половината от служителите (не че бяха кой знае колко) в офиса никога не бяха говорили с него, а останалите можеха по памет да цитират всичко, което им е казал откакто бе постъпил на работа. Обикновено идваше преди всички, сядаше на бюрото в тесния си кабинет и си тръгваше десет минути, преди чистачката да заключи. Само собственика, секретарката му и още двама-трима знаеха и трите му имена. Обикновено шефът назначаваше новите служители след личен разговор и не даваше обяснения на никого, какво е харесал или не в някой кандидат.
И така, всички знаеха, че им е неприятен, никой не знаеше защо, но всички бяха сигурни в две неща. Първото беше, че не го искат във фирмата, а второто, че постоянно миришеше на алкохол. Не, че това му пречеше на работа, но наистина беше неприятно.
В началото, когато дойде, някои от мъжете се опитаха да завържат разговор с него, да скъсят дистанцията, като го каниха няколко пъти на по бира, но скоро се отказаха. Нямаше никакъв смисъл да си губят времето с него. Както ти пиене на бира, той явно пиеше още за закуска и продължаваше през целия ден, макар, че за това можеше да се съди само по вонящия му дъх. Никой никога не го видя да залита.
Така минаха няколко месеца. Идваше на работа, вършеше задачите, които шефа му даваше лично, както му беше навик, и си тръгваше, оставяйки слез себе си миризма на бъчва в офиса. В реда на нещата беше колегите му да започнат да сплетничат по негов адрес.
„Лазар (така се казваше), днес пак умириса коридора, докато отиде до тоалетната и се върна обратно....“, „Аве, шефе, тоя няма ли да си купи един нови дънки, сигурно ги пере само на Коледа и първи май... Баси и пумияра...“, „ Май, си имаме бирено шкембе в колектива, а...“, „Да ве, бирено шкембе! Тоя е в крайна фаза на алкохолизъм, гледай го каква е спица!“....
Наистина не се виждаше да дава пари за каквото и да било... А, заплатата му не беше изобщо малка. Спокойно можеше да си купи какъвто си иска автомобил и след като изплати месечната вноска за лизинга, пак щяха да му остават пари, всеки месец да прекарва по един уикенд в чужбина.
В началото собственика не обръщаше внимание, интересуваше го да си върши работата и да не му се пречка, но по някое време и той започна да се дразни от мълчаливостта и ненормалното му поведение. Е, дразнеше се, дразнеше се, пък спря и нещата си продължиха както си беше обичайно.
Ама, нали дето викат, дявола си нямал работа, един ден стана големия гаф. Пристигнаха цяла тумба тежки бизнесмени от някаква израелска верига от супермаркети, които търсиха фирма на която да поръчат софтуер за централно управление на всичките им складове. Работата се очертаваше много перспективна и не беше за изпускане. Настаниха ги в приемната зала, по уредбата дискретно звучеше нещо от Менделсон (едва ли някой от гостите знаеше, кой е Менделсон, ама нали и той е евреин), даже секретарката си беше направила нова прическа. Разговорите тръгнаха идеално още от началото и по всичко с и личеше, че работата е в кърпа вързана. Да, но по едно време се оказа, че има доста неясноти по въпроса за работата с бази – данни, а това беше точно специалността на Лазар. Шефа пусна един дра майтапа, за да разсее обстановката, евреите се засмяха от няма и къде и в този момент в залата влезна повикания Лазар. Още с появяването му въздухът се промени. Един охранен тип с изумително красива вратовръзка на лилави рози, несъзнателно, но толкова силно сбърчи нос от миризмата на мастика, че всички го забелязаха. Без да обръща внимание на изумените им погледи, Лазар придърпа един стол и се тръшна на него, все едно беше у дома си, пред телевизора. Приглади с двете си ръце раздърпаната си коса и с кръвясал поглед въпросително изгледа присъстващите. Това, което последва после беше пълен потрес. Говореше на хубав и богат английски, отговорите му бяха кратки, но точни и компетентни, но така фъфлеше и пръскаше слюнка наоколо си, че нямаше как да не се забележи, че е доста пиян.
Шефът се постара, тази фаза на разговора да приключи колкото може по-бързо, но ситуацията беше беше много неприятна. Дълго след като Лазар беше напуснал залата, вонята не се вдигаше, макар и секретарката незабелязано от всички да беше пуснала климатика.
Както се очакваше, след седмица пристигна писмо от евреите, че не се нуждаят от услугите на фирмата и пожелават на ръководството ѝ всичко най-добро и много успехи. Дали Лазар беше виновен, от писмото не стана ясно, но на няколко места се подчертаваше, че една от причините за отказа е нетипичната обстановка и среда в колектива на компанията.
Без да му мисли много шефът повика Лазар при себе си и директно му каза да си събира багажа. Лазар само изсумтя, врътна се и след половин час си отиде така, както и беше дошъл във фирмата, без никой да го забележи.

Два месеца по-късно шефът беше на приятелско парти във вилата на един собственик на верига от бензиностанции. Беше много яко парти. Всички бяха без жените и приятелките си. Имаше кокаин на корем, плюскане каквото ти дойде на ум и колкото щеш елитни проститутки. Въобще – мечта. Само да му е як на човек черния дроб и оная му работа... Още беше преди обед.

- .... та, да вземат моля ти се, да оправдаят оня дръвник и да го пуснат под гаранция, а това, че почернил човека – еби му мамата...
Едва ли щеше да даде ухо на подобен разговор, особено на такова парти, но нещо го накара да погледне към говорещия. Беше на около тридесет и пет години и не го познаваше.
- Човека, какво ли не правил, къде ли не ходил, даже и до Страсбург писал, ама къде ти братче... Това е България, нема тука Страсбург, нема Мрасбург! Платил си оня педал на когото трябва и си продължил да праска кючеци по кръчмите....
Говорещия с размътен поглед огледа едно слабичко, но доста високо момиче, което минаваше наблизо, отпи от чашата си с уиски премлясна силно.
- А, оня що не е взел една брадва и да се оправил с копеленцето? Малееее, на мен ако такова нещо ми се случи, не знам какво ще направя! Заклевам се.... - Попита домакина.
- А, ще вземе брадва, ква брадва ве? Човека кротък, програмист някакъв и то добър, така ми вика братовчедка ми, дето ти казах, че му е била съученичка... Ще вземе брадва... Човека после така се пропил, че нищо не можел да прави като хората.
Всички наоколо, макар и доста пияни издокараха на физиономиите си тъжни изражения.
- Пиел все повече и повече, ама кво да го направиш... Даааа.... Братовчедка ми ми разправяше, че всичките си пари ги давал за благотворителност. След като оня боклук убил с колата си жена му и детето, тоя пич продал апартамента и се нанесъл в гарсониерата на неговите, те били починали вече... Всичките кинти давал, представяте ли си... Оставял си само колкото да не умре от глад... Братовчедка ми днес я видях и тя ми каза... Днес бил рождения ден на детето и той ходил на гробищата и носил играчки, шоколадчета, такива неща, ама тая година щял да иде с празни ръце, щото преди два месеца го изгонили от поредната работа...
- Извинявай колега, - бившия работодател на Лазар вече знаеше какъв ще е отговора на въпроса му. - как се казва тоя образ, знаеш ли...
- Лазар се казва май... абе, къде ти ще помня... Ама така май беше...
- Ачо, къде хукна бе....
Всички с недоумение го изгледаха как скочи от масата като ужилен.
- Да не си забравил нещо включено у вас? Я си дръпни поне една линийка, да се успокоиш, тая кока, директно от Колумбия ми я карат...
- Да ти шибам коката аз.....


Лазар стоеше под дъжда на малката пейка пред гроба на дъщеря си и жена си и гледаше в двете загаснали църковни свещи.
- Пак ме изгониха от работа тате, за това не ти купих нищо днес, но ти обещавам, че когато си намеря пак работа, първото което ще направя е да ти купя от онези новите кукли... нали ги знаеш, с рокли като на истински принцеси.
Дъжда беше на едри капки, досущ като сълзи. Наоколо нямаше никой и никой не слушаше диалога на Лазар с мъртвата му дъщеричка.
- Те не са кой знае колко скъпи, ама сега съм много затруднен и не мога да ти я купя куклата, но ти обещавам! Нали знаеш тате, че давам много парички на ония места, където лекуват болни дечица, за това нямам сега... Ама ще ти купя такава кукла! Обещавам ти...
Някъде зад него се чу как рязко спря кола, но той дори не го забеляза.
- Валя, не ми се сърди, но знаеш, че напоследък много пия... Не, че не ви обичам, ама това много ме е впримчило и не знам дали ще мога да се оправя. Не трябваше да става така... Не трябваше....
- Защо не ми каза бе....
Лазар се стресна и рязко се извърна. Вир вода от дъжда, пред него стоеше бившия му шеф.
- Тия работи крият ли се?! Виж какво стана....
- Стана, каквото трябваше да стане!
- Защо не ми каза?
- Ами, защо да занимавам хората с проблемите си... Ти нямаш ли си проблеми, че и с моите да се занимаваш?!
- Имам, но ако ми беше обяснил как стоят нещата, нямаше да те изгоня...
Лазар бръкна в джоба на дънковото яке и измъкна смачкан пакет евтини цигари.- И аз да бях на твое място, и аз бих постъпил така! На кого му трябват алкохолици да му работят.
- Ставай!
- Какво...
- Ставай бе, човек! Казах ти да ставаш и да тръгваш с мен!
- Къде?
- На първо време ще минем през някой магазин да ти купим ядене и после ще те закарам у вас. Утре сутринта, в седем, ще мина да те взема и те карам при чичо ми, той е най-добрия психиатър – специалист по алкохолните и другите там зависимости в България. Няма да те оставя да си съсипеш живота! Когато всичко си дойде на мястото, се връщаш на работа!
- Ама...
- Заплатата ти започва да върви от утре! Хайде.... А аз утре ще звънна на няколко телефончета в две-три министерства! Твоят случай още не е приключен, а ако ми кажат че е, ще припомня на едно министърче, какви ги прави миналата година пред мен в един хотел в Боровец... Хайде....

Гумите на колата изсвириха върху мокрия асфалт на гробищната алея.
Дъждът продължаваше да мие надгробните паметници....

понеделник, 30 юли 2012 г.

Спомен от цигарен дим

Във въздуха
цигареният дим
рисува образа ти.
Такъв какъвто е
в спомените ми-
променящ се,
във всеки миг
различен.

Ту блед, ту ярък...

И бавно чезнещ,
като всеки спомен.

Разтваря се
цигареният дим
във въздуха...
Разтваря се
и образът ти.
Разтваря се
и споменът за теб...

А толкова е хубаво
да съм отново с теб,
макар и вече
да си само спомен.....

ОБИКНОВЕНИ НЕЩА

Ще приседна на някой
прашен бордюр,
на тротоара на някоя
сенчеста уличка.
Ще почерпя с цигара
някой клошар
и ще си поговоря с него
за обикновени неща.

Тихо е...

Тихо е...
Бяло е...
Вятърът спи.
Някой, някъде
нещо разказва...

Облаци сиви,
студени звезди....
Всичко е толкоз
дълбоко заспало!

Тихо е...
Бяло е...
Времето спи.

А аз разговарям с луната...

сряда, 25 юли 2012 г.

Без заглавие IV

Дори когато времето престане
да тиктака в часовника ми,
преди да склопя уморените си клепки,
ще бъда благодарен пак за, абсолютно,
всеки миг откраднат,
извоюван,
изстрадан
и щастливо изживян до теб!

Ще взема ръцете ти.....

Ще взема ръцете ти
в двете си ръце
и ще ги целувам дълго!
А после ще целувам
и очите ти,
и цялата ще те целувам...

И никога не ще престана
с благодарност, сам
да се проклинам,
че толкоз много те обичам!

вторник, 17 юли 2012 г.

ДУМИТЕ НА РАЗДЯЛАТА

Разпиляват се, изчезват
думите на раздялата...
Понесени от вятъра
бягат към нищото...

Но продължават да кънтят
и да разсичат сърцето ми,
докато гледам
как се отдалечаваш!

Склонът на Живота....

Още имам сили да тичам
нагоре по стръмния склон
на живота!

Още изпитвам сладост
да ближа ноктите си
разкървавени от дълбаене
в мъртвия пясък
на времето!

Харесва ми, още да бърша
с ръкав кръвта капеща
от разбитото ми от блъскане
в стени чело!

Обичам, още потта да замъглява
очите ми и падайки по страните ми
да скрива сълзите.

Умората - плюя на нея!

Човешката злоба-
иронично и се присмивам!

Любовта, любовта...

Добре, че е тя,
да положа главата си
за няколко мига в скута ѝ!
И след туй да хукна, отново,
Нагоре, по стръмния склон
на живота!

ВАЛИ.... ІІ

Вали...
Затварям очи и
слушам дъждът.

Вали...
Към асфалта
се гонят капките.

Вали...
По прозорецът
бавно се сменят
картините нарисувани
от водните пръски.
Вали...
Вали и не спира...
а скоро ще стане полунощ...

Меланхолия

Плъзгат се дъждовните
капчици по умиращите листа
на дърветата и падат
върху жадната пръст
като сълзи
пролети по загубеното
и забравено лято....

Убити цветя

Да набера ли за тебе
цветя от полето....
Не мога!
Как да бъде жива любовта ни
като ти я показвам
носейки ти откъснати,
мъртви,
убити цветя....

неделя, 15 юли 2012 г.

Защо да бързам....

Ще походя още малко
без цел по улиците.
Ще погледам още малко
чуждите силуети на
закъснелите пешеходци.

Ще погледам как дребните
пеперуди танцуват
около уличните лампи....

Още е топло...
Есента още я няма....

Само хотелската стая е студена!
Празна е...

Защо да бързам да се прибирам?

Моята лична Смърт

Неизбежно някой ден
ще дойде.
Дали ще я позная, че е тя?

Ще ме погледне
право във очите.
Ще се усмихне, може би,
и ще ме хване за ръка.

Ще размениме, вероятно,
с нея някой поздрав.
Ще пообсъдим вяло туй онуй....

Ще се огледам просълзен
наоколо, а тя дискретно
ще ме чака отстрани.

А после ще поемем двамата...

Къде?

Където тя ме отведе!

Аз - вече мъртвия.
Тя - моята лична и, надявам се,
красива Смърт!

ЕЛА.....

Ела, вземи
сърцето ми в ръце...
Погледай го как
още бие.

И мъничко
преди да спре
ми го върни.

А после
поседни до мен...
Ръката ми хвани
и погали я.

Дали ще си
говорим нещо
или ще мълчим?
Не знам,
а няма и значение!

Ела, вземи
душата ми в ръце...
Погледай я
как свети в тъмното.

И мъничко
преди да избледнее
я върни.
А аз ще взема твоята,
за да се слеем!

Ела до мене,
поседни,
вземи ръката ми
във своята,
а после здраво
я стисни и никога
недей я пускай!
Моля те!

четвъртък, 12 юли 2012 г.

НЕРАЗЦЪФНАЛА ЛЮБОВ

Тихичко откъсват се
от мен
парченца
любов....

Падат зад мен
по следите от
стъпките ми...

Не се обръщам
и не искам
да знам!

В мен пъпките
на някаква
нова
любов
вече се готвят
да цъфнат!

НЕ СИ ЗАСЛУЖАВА.

За кожения диван,
на който съм седнал....

За прастарите киноафиши
окачени наоколо....

За тъпия Soul
звучащ по колоните....

За Earl Gray-а, който пия
в картонена чаша...

За двете красиви жени
(очевидно лесбийки)
на съседната маса...

За цялото заведение
за бързо хранене...

~~~~~~~~~~~

За тези неща
не си заслужава
да се пишат стихове!

Да затворя очи...

Да затворя очи
и силно да ги стисна...
Да ги стискам до болка
защото те погледнаха!

Да затворя уста
и да стискам устни...
Не, не да ги стигна,
а да ги прехапя.

Да ги прехапя
до разкъсване,
защото те целувах!

И ръцете си да отрежа,
защото те прегръщах!

Къде си сега,
за да ме спреш?!

Къде?

четвъртък, 28 юни 2012 г.

Ще докосна ли....

Ще докосна ли
устните ти с моите....

Ще се загубя ли
някъде в погледа ти...

Ще се оплета ли
в блясъците на косите ти....

Или...
или всичко е свършило
преди да започне?

ВАЛИ... І

Вали дъждът...
Измива прахоляка
от небето.

Вали дъждът...
Блестят листата
на дърветата.

Вали дъждът...
Отмива сивотата
от душата ми.

Вали...
Като причастие
за всичко!

Без заглавие III

Да победя плътта.
Да победя желанията ѝ.

Да разруша страха и
да поробя демоните му.

Да спра греха.
Да го удуша
още с раждането му.

Да вразумя сърцето си,
но камък как се вразумява....

И на душата си крилете
да откъсна,
но ще имам ли
след всичко туй душа?

сряда, 27 юни 2012 г.

СЛЯПОТО МОМИЧЕ

За нея нямаше значение
дали е сутрин или нощ.

За нея нямаше значение
дали е слънчево или вали.

Дали дърветата са голи
или врабчетата играят
сред листата им.

Дали снегът е чисто бял
или е покрит със сажди.

За нея нямаше значение
дали е руса или чернокоса.

Дали мъжете се обръщат
подир хубостта ѝ.

Дали луната пълна е
или я няма....

За нея цветовете нямаха
изобщо никакво значение!

За нея - сляпото момиче
от съседния квартал.

ДОСТАТЪЧНА ЛИ Е ЕДНА ЛЮБОВ?

Достатъчна ли е
една любов?

Достатъчни ли
сме си двамата...

Достатъчни ли
са ти моите целувки?

А твоите на мен
дали са ми достатъчни?

Не знам!

На мене всичко туй
ми стига!

ЛАБИРИНТЪТ НА ЖИВОТА

Обграждат ме отвсякъде
недостроените градежи
на живота ми.

Като лабиринт ме ограждат
отвсякъде и крият
Минотавъра на неуспехите.

Не ме е страх!

Не ме е страх, защото
ръката ми още здраво
стиска мистрията!

Не ме е страх, защото
още имам вярата, че знам
как да преустроя
лабиринта на живота в храм!

сряда, 13 юни 2012 г.

ИЗГУБЕНИТЕ ГОДИНИ НА ИСУС. ЕДНО ФАЛШИВО ЕВАНГЕЛИЕ И 118 ГОДИНИ СПЕКУЛАЦИИ.

През последните двадесет и няколко години, по ред причини, които няма да обсъждам сега, у нас се наблюдава един постоянен интерес към различни духовни учения, философии и течения, с които хората, притиснати от все по-задълбочаващата се криза на личността, се опитват да заемат място в живота на обществото ни.
Спомням си как, когато бях в казармата, общувах с представителите на какви ли не евангелски и прочее течения в Християнството. Спомням си също така и за многобройните скандали, които периодично избухваха в медийното пространство с най-различни самозвани, знайни и незнайни духовни „водачи“, свързани с какви ли не злоупотреби, извършени от тях. За голямо щастие тези тенденции, като че ли с времето поутихнаха, но независимо от това в създалия се духовен вакуум, все още има място за какви ли не хора, търсещи реализацията си като „будители“ на човешката духовност.
Разбира се тези тенденции далеч не са толкова нови в световен план, но поради дългата изолация на българското общество те дойдоха у нас с по-голямо или по-малко закъснение. Не му е мястото да се спираме с подробности на тези тенденции, но поради темата, която ще засегна по-долу, няма как да не спомена някои от тях, тъй като те имат пряко или косвено отношение към темата на този материал.

Винаги, откакто европейската култура има досег с източните философии и религии, те са предизвиквали един голям и много често оправдан интерес и това неминуемо е карало някои хора да се опитват да ги тълкуват според приетите в Европа норми и виждания или откровено да се опитват да ги пригодят към европейското общество с цел постигане на някаква облага. В този контекст, няма как да не споменем една от най-ярките фигури, станали емблема на тези тенденции. Такава много ярка фигура е известната мадам Елена Петровна Блаватска (Wikipedia), основателка на така нареченото от нея „Теосовско общество“. Няма да разглеждаме подробно писанията ѝ, които за всеки сериозно изучаващ източните философии са един абсолютно лишен от каквато и да било стойност графомански тюрлю-гювеч. Само ще спомена факта, че младият философ, посочен от нея като „новия Месия“ - Джиду Кришнамурти(Wikipedia), публично отрича истинността на „ученията“ ѝ и призовава многохилядната ѝ аудитория да си поиска обратно всичките дарения, и категорично да забрави всичките неща, които той открито нарича лъжи, които тя е проповядвала.

Какво ме накара да седна и да напиша тази студия.
Днес си купих поредния брой на едно от любимите ми списания за наука, история и философия – Списание „8“(http://www.spisanie8.bg/). Веднага вниманието ми бе привлечено от една прекрасно написана статия от доцент-доктор Александър Илиев, озаглавена „Изгубените години на Христос“. Статията засяга един доста дълъг период от живота на Христос, простиращ се от неговата дванадесетгодишна възраст и стигаща до неговото повторно появяване в Светите земи на около тридесет години. Авторът застъпва тезата, че през този период от живота си Исус е пребивавал в земите на Индия, Непал, Бутан, Кашмир и Ладак, където е изучавал, практикувал и проповядвал Будизма. За мен, като практикуващ будист, тези теории будят особено силен интерес, ето защо със страст започнах да чета статията. Все пак искам да припомня на читателите, че почти до края на шести век доктрината за прераждането е имала своето място в Християнството, като един от най-важните ѝ поддръжници е Ориген Александрийски(Wikipedia). Още в самото начало обаче някои цитирани от автора факти много силно ме смутиха.
Веднага искам дебело да подчертая, че нямам намерение да критикувам написаното от доцент Илиев, а само искам да хвърля светлина относно някои неистини и да задам няколко въпроса, които макар и до известна степен риторични, се надявам да получат отговор.
Като основа за развитие на тази тема, освен другите си източници на информация, авторът ползва така нареченото „Тибетско Евангелие“, открито от руския авантюрист Николай Нотович (Wikipedia) през 1887 година в, както той твърди, един манастир в Ладак, старо кралство в Хималаите. На страница 64 на списанието авторът цитира Н. Нотович, който твърди, че името на Исус се ползва с голямо уважение от будистите и главните лами много често използвали свитъци с неговото житие, като освен всичко, това явление е било разпространено не само по местата, в които руснакът твърди, че лично е видял тези документи, но и изобщо земите, където се практикува тази философия. Първото нещо на което искам да се спра е, че практикуващите Тибетски Будизъм се интересуват от учението на Исус единствено и само от обща култура и това е явление, което съществува съвсем отскоро. Длъжни сме да отбележим, че във времето, в което Н. Нотович твърди, че е посещавал тези места, монархиите Ладак, Сиким, Бутан, Непал и Тибет са били толкова изолирани поради политически и географски фактори в продължение на векове, че проникването на каквато и да било информация в тях е било неимоверно трудно, дори невъзможно. Малко по-надолу авторът продължава цитата си в който се казва, че преди две хиляди и петстотин години Буда (Wikipedia) се е „въплътил“ в принц Гаутама Шакямуни. Всеки, който поне си е направил труда да прочете това-онова за Будизма, знае, че това твърдение е крайно невярно. Защо го твърдя. Първо, „Буда“ не е някакво божество или същество от друго измерение, което се „въплъщава“ в едно или друго тяло. Буда не е и име. Думата „Буда“ има санскритски произход и означава „Пробуден“. Според Учението на историческия Буда, буда-природата съществува изначално в ума на всяко чувстващо същество и поради това всяко същество може да достигне това състояние на просветление и също да стане буда. Основното послание на Будизма (Wikipedia) е много просто, но въпреки това изисква много време, за да бъде обяснено в едно толкова кратко изложение като това, ето защо аз ще препоръчам на всеки, който се интересува, да потърси повече информация в интернет или където намери за добре. Освен това, държа да подчертая, че аз в никакъв случай не мога да си позволя да „проповядвам“ тази философия, защото не се чувствам достоен за това. Следващото, което ме смути беше твърдението, че „въплащаването“ е било в принца, който авторът нарича „Гаутама Шакямуни“. Такова име в историческите източници не съществува. Името на историческата личност, станала по-късно известна като Буда е Сидхата Гаутама. Едва по-късно, след като този човек постига Просветление, започва да е известен като Буда Шакямуни. „Шакямуни“ означава „Мълчаливият Мъдрец от Шакя“, като Шакя (Wikipedia)е името на царския род от който той произхожда. Още по-натам, в същия цитат, се твърди, че по волята на Буда, едно дете (вероятно се има предвид Исус) трябва чрез думите и чрез собствения си живот да просвети невежите за истината, която ще ги изведе до морална чистота. Тук трябва да се уточни нещо особено важно, а то е, че времето, което дели Исус и Буда, е почти шестстотин години и че Буда не е упражнявал воля над никого, нито приживе, още по-малко след оттеглянето си в нирвана. Нирвана (Wikipedia) е понятие, което е невъзможно да бъде обяснено концептуално, но най-общо казано е състояние на ума, което може да бъде постигнато само от напълно постигнали просветление същества след смъртта на физическото им тяло, в което умът е освободен от всякакви възприятия, емоции, мисли и дуалност и представлява, най-общо казано, състояние на перфектно блаженство. Освен това, съществата постигнали нирвана са освободени завинаги от цикъла на прераждания (Самсара), като това представлява върховната цел на Будизма във всичките му форми. Ето защо Будите няма как да се „превъплъщават“ в когото или каквото и да било, което е още едно доказателство за неверността на цитираните твърдения.
Авторът на статията твърди, че често посещава Индия и Тибет, нещо в което аз нямам ни най-малка причина да се съмнявам, но ми се ще да попитам, как след като има възможност да се запознае с философията на Будизма и то от извора, уважаемият доцент си позволява да цитира автори, които съвсем очевидно пишат неистини. Впрочем, аз далеч не съм първият забелязал тези несъответствия между написаното в този документ и реалните факти, но на това ще се спра по-късно.
Да продължим по-натам. Няма да се спирам на следващите редове от статията, тъй като те нямат стойност към това, което пиша тук.
На страница шестдесет и шест господин Илиев привлича вниманието ни към литература, която той нарича загърбена от учените, но като задължителна за умните изследователи и посочва книгите на Блаватска, Щайнер, Рьорих, Безант и Дейвед-Нийл, като набляга,че съпоставянето им с някои канонични и неканонични текстове и документи открити в земите на Индия и т.н.т, тезите застъпени в тях стават по неговите думи съвсем доказуеми. Ще си позволя да попитам, след като са доказуеми, не би ли могло да се приведат някакви аргументи в полза на тази доказуемост?
На страница шестдесет и седма статията продължава с няколко цитата от Бхавиша, Маха-Пурана (Wikipedia) в която се говори отново за Исус и за това, как той е попаднал в Индия, как е изучавал „Законите“ (каквото и да означава това) на Буда и за отношенията и конфликтите, които е имал в обществото там. Няма да вземам отношение към тези цитати, защото не познавам документите, откъдето са извадени.
Да продължим натам. Пак на същата страница се цитира някакъв ръкопис от кралския архив в Лех, в който се твърди, че Исус е посетил храм в околностите на Лхаса (Wikipedia) в Тибет, където имало богата на ръкописи библиотека, принадлежала на Ярлунгската династия. Отново неверни твърдения. По времето на Исус Лхаса не е съществувала като населено място. Лхаса започва да съществува като значим град едва през средата на седми век след Христос, когато е ситуирана като столица от крал Сонгтсам Гампо на неговото все по-разрастващо се кралство. Дотогава на мястото е съществувало съвсем незначително населено място, намиращо се сред доста негостоприемна блатиста местност. Говори се също така за манастира Дрепунг (Wikipedia) и че на неговото място се е намирал въпросният храм библиотека. Манастира Дрепунг е основан през 1416 година от Джамянг Цьоджи Таши Палден и в източниците не се споменава нищо за съществувал по-рано на това място храм нещо, което едва ли би било неглижирано от строителите на манастира. Ярлунгската династия е с неустановен във времето произход, но всички историци са обединени около мнението, че тя съществува в периода седми – девети век след Христос, като е възможно този период да се измести незначително назад, преди това. Сиреч, нито едно от трите твърдения не може да отговаря на истината. Отново ще си позволя да попитам, защо тези леснодостъпни факти убягват от вниманието на автора на статията. В същите редове се говори за някаква личност, мъдрец на име Минг Сте. Няма да вземам отношение по въпроса, тъй като не знам нищо за тази личност, а също така не успях да намеря никаква информация за него, което разбира се, не означава, че такъв човек не е описан в някои исторически източници. Пак в същите редове се говори, че в тази така наречена библиотека са се съхранявали множество книги на различни езици. От текста не става ясно, дали те са касаели Будизма, но ако това трябва да се подразбира от цялостното съдържание на статията, то съм длъжен да отбележа, че това е още едно доказателство за невярното съдържание на посочените източници, тъй като няма достатъчно достоверни данни, че Будизма е бил въобще познат в Тибет, по-рано от втората половина на шести век от новата ера. Преди това, по тези географски райони Будизмът е бил практически непознат.
Вървим по-нататък.
След пребиваването си по земите около Лхаса, Христос отива в главния град на Ладак (Wikipedia) – Лех (Wikipedia) , където бил приет от монасите – индийски будисти. Там той проповядвал известно време, преди да поеме в друга посока. Въпреки че има източници, че китайски търговци са ползвали пътя преминаващ през този регион за пренос на стоки между Китай и Индия, няма достатъчно исторически материал, който да ни кара да мислим, че в първи век този град е съществувал. По-скоро е вероятно, по тези земи да е имало няколко укрепени малки селища, служещи за междинни станции при превоза на стоки, но и това не е много сигурно. Другото по-важно нещо, което задължително трябва да отбележим е, че дори и да се приеме, че по тези места вече да е съществувал град с това име, то Будизма изобщо не е бил познат там. В подкрепа на това твърдение е фактът, че този град става известен чак през десети век, след като на това място е основано кралството Ладак от тибетския княз Нийма-гон. Всякаква информация за географската област преди този период е крайно оскъдна.
На същата страница авторът посочва цитати от някои мюсюлмански писмени паметници от Кашмир. Длъжен съм дебело да подчертая, че няма причина, която да ме накара да се съмнявам в тези извори, тъй като мястото на Исус в ислямската духовна традиция е безспорно много важно и е съвсем в полето на реалната възможност по тези земи да има такива документи.
Не така стоят нещата, обаче със следващото твърдение на автора, а именно, че писмени документи със словата на Исус се поставят в субурганите (погребални постройки) на тибетски монаси, наред със сентенции на Буда. Господин доцент, това категорично не отговаря на истината. Също така е невярно и че едва ли не във всеки манастир могат да се намерят теологични и исторически документи, касаещи пребиваването на Исус, Тома и Дева Мария. Много моля, когато се правят подобни твърдения, да се привеждат преки доказателства в тяхна подкрепа.
Оттук нататък в статията следва хипотетично описание на възможния маршрут, който е бил изминат от Исус при пребиваването му по тези земи и след завръщането му след Голгота, както и на дейността, която е развивал.
Преди обаче да се върна към статията, искам да посоча някои факти, които касаят достоверността на т.н. „Тибетско Евангелие“, извън приведените от мен доводи.

Първата публикация на Н. Нотович излиза на френски език в Париж през 1894 година под заглавието „Непознатият живот на Исус Христос“. Едва по-късно е преведена на руски език и е издадена в Санкт Петербург през 1910. Няма да се спирам на скандалите, избухнали в обществото и в църквата тогава. Историята не спира дотук. През 1926 година руският пътешественик и художник Николай Рьорих (Wikipedia) и неговия син Юри, подготвен изтоковед, прекрасно владеещ тибетски език, също попадат в манастира, в който се твърди, че е открит манускрипта и двамата твърдят, че са го видели. Още по-късно, в периода 1974-1980 година, индоложката Людмила Шапошникова (любопитно е да се отбележи, че фамилното ѝ име е същото като моминското име на съпругата на Николай Рьорих – Елена.) провежда самостоятелна експедиция по тези места и също излиза пред обществеността с твърдението, че е държала в ръцете си този документ, но поради липса на време не е успяла да го преведе. Освен това Шапошникова показва снимка на ступа в манастира Лонгву, за която твърди, че се нарича „Буда И Христос“, но така и не успява да докаже твърдението си.
Немският изследовател на религиите Холгер Керстен (Тук можете да видите някои негови книги) издава книга – изследване върху темата през осемдесетте години, но доказателствата в подкрепа на „Евангелието“ в нея също не са убедителни.
През 1985 година световно признатият експерт по Будизъм Гюнтер Грйонболд, след обширно и задълбочено изследване, издава в Мюнхен книгата си „Исус в Индия. Краят на една легенда“ (Amazon), в която определя „Евангелието“ като безспорен фалшификат. Един от основните аргументи, използвани в подкрепа на това твърдение, е твърдението на тогавашния настоятел на манастира Хемис, че в книгата, в която стриктно се записват всички външни хора, които са посетили манастира от неговото основаване, има записан само един чужденец, който е пребивавал там и е изучавал документите в манастирската библиотека в периода юни - декември 1894 година и това е много известният немски ориенталист Фридрих Макс Мюлер (Wikipedia). Фридрих Макс Мюлер е първият човек, разобличил Н. Нотович. Друго доказателство, оборващо истинността на „Евангелието“, е признанието на самия Нотович, че не знае нито тибетски, нито пали, нито санскрит и познава съдържанието на текста от превода на ламата. Друго абсурдно твърдение на Нотовеч е, че се е спасил в манастира след нападение на пантера. Манастирът Хемис (Wikipedia) се намира 5150 метра над морското равнище. Там пантери няма.

Вече посочих явния анахронизъм, отнасящ се към възможността Буда да посочи Христос за свой „приемник“, а също така и тоталния абсурд Буда да излезе от Нирваната си, за да „упражнява“ някаква воля, да се „въплъщава“ и т.н. Ще посоча още няколко абсурда в така нареченото „Евангелие“. Ще си позволя да подмина някои части от съдържанието му, касаещи така наречения Творец на света и други подобни, които демонстрират липса дори на повърхностни знания по темата, за която текста претендира, че се отнася. Друго много остро впечатление оставя използването на наименования на места и имена във формата, в която са известни на европейците - ”Пилат”, ”Израил”, ”Египет”, ”Иерусалим”, ”кесар”, а не както биха звучали в тяхната местна транскрипция, което също е пълен абсурд. Също така в „Евангелието“ се говори и за „страната на ромеите“ - термин, който се използва едва след разделянето на Римската империя на Западна и Източна. Нужно ли е да се повтаря за пореден път, че и това е абсурдно....
Трябва да добавим и това, че някои по-късни изследователи също са се опитвали да видят документа, но ламите в манастира не са успели да го открият.
От всичко казано дотук става ясно, че такъв документ или не съществува, или е изчезнал или е бил унищожен, но най-вероятно е първото твърдение.

Най-накрая отново ще се върна към статията на доцент Илиев. На страница седемдесета е поместена снимка, за която се твърди, че представя предполагаемата мумия на Христос, намираща се в Шринагар, правена с камерата на мобилен телефон, поради забрана да се снима в гробницата. Позволявам си да я кача тук, преснимана от списанието с моя мобилен телефон.







И сега – внимание. Аз лично съм виждал тази мумия. Точно така, виждал съм я с очите си, но не в Шринагар, а в Египтоложкия музей в Кайро. Това е снимка на мумията на фараона от деветнадесетата династия Рамзес II, наречен още „Велики“ (Wikipedia) . За улеснение на тези, които ще проявят недоверие към твърдението ми, помествам ТУК и още ТУК връзка към Google, с тази и още голямо множество други снимки на въпросния фараон и оставям на читателите сами да преценят дали това, което казвам, отговаря на истината. Изкушавам се да попитам господин Илиев, защо не е проявил малко повече прецизност при подбора на източници на информация за статията си и е допуснал една толкова елементарна грешка. Също така, бих искал да знам, защо в прекрасно написаната му статия не се обръща внимание на множеството доказателства, някои изведени още през деветнадесети век, оборващи по категоричен начин достоверността на този документ...

При други обстоятелства касаещи Будизма, едва ли бих обърнал внимание на недостоверността на източниците на информация. В крайна сметка, когато искам да науча нещо повече, за мен не представлява трудност да се обърна към някои проверени страници и форуми в Интернет, да попитам някой друг, по-напреднал от мен практикуващ, или директно да се обърна към някой от моите наставници в практиката ми. Случаят обаче не е такъв. Това, което го прави по-различен е фактът, че той повече засяга Християнството, отколкото Будизма. Въпреки че аз не съм християнин, имам много приятели, които със страст и любов изповядват тази прекрасна религия. След моите приятели има хора, които принадлежат към почти всички течения на Християнството и с тях аз имам прекрасни и топли отношения. Такъв мой приятел от детинство е Николай Плачков, протестантски проповедник, който отдаде дълги години от живота си, за да проповядва думите на Исус Христос сред осъдените в Пловдивския окръжен затвор. Друг много близък мой приятел е отец Валентин, който със собствени сили възстанови православния църковен храм в село Дрангово, близо до Пловдив. Много скъп мой приятел от казармата е евангелският деятел от Нова Загора Димитър Митев, нека ми прости за това, че не съм го потърсил толкова много години. Няма как да не спомена и протестантския деятел и директор на Държавна Опера Стара Загора (http://www.opera-starazagora.bg/) Красимир Къшев, под чиято диригентска палка съм работил неведнъж. Всички тези хора, а и милионите хора по света, изповядващи тази традиция, не заслужават това да виждат, как на основателя на тяхната религия, един от най-великите човеколюбци, въплъщението на съвършената любов - Исус Христос, се приписват неща, които са очевидни лъжи. Затова реших да напиша тази скромна статия, според моите бедни знания по въпроса и през призмата на Ученията на Буда Шакямуни. Тук аз нямам предвид статията на доцент Илиев, а този „документ“, който въпреки че отдавна е доказано фалшив, все още периодично бива изваждан от прахуляка на заслужената забрава и безочливо навиран в очите на обществеността.
Нека тази статия не бъде възприемана като критика към статията, поместена в Списание „8“, а по-скоро като опит за коригиране на истинността на източниците на информация, ползвани при написването ѝ от доцент Илиев. Силно искам да подчертая, че и за миг не съм се съмнявал в добрите намерения, вдъхновили автора на материала за написването му.

Разбира се, аз съм готов да отговоря според възможностите си на всеки, който би искал да ме попита нещо, свързано с темата, но по-скоро аз бих ви окуражил, ако имате въпроси, да се обърнете към някоя неизразимо по-авторитетна институция, като офиса на негово светейшество Далай Лама например, към офиса на негово светейшество Гялванг Кармапа, към някой от информационните офиси на Ватикана или към някой от институциите на Високата Порта в Истанбул, или някоя от представителствата на Християнските Църкви в Йерусалим. По-горе в статията съм поместил линкове към сайтове, даващи изчерпателна информация, касаеща някои от споменатите личности, обекти и географски понятия. Тях също можете да използвате за уточнения. За улеснение по-долу помествам линкове към някои от посочените от мен институции.

www.dalailama.com


www.kagyuoffice.org


P.S. Помествам тук и един филм, посветен на „Тибетското евангелие“, за съжаление на руски език. Смятам, че информацията представена в него ще даде още повече информация върху проблема.







Подобна тема:
http://devedjievblog.blogspot.de/2009/07/v_06.html
http://devedjievblog.blogspot.de/2010/08/blog-post_4587.html