Беше 26.12. 1992 година.... Бях войник в Нова Загора. Беше много студена вечер, толкова студена, че почти бях склонен да отклоня предложението на приятелите ми, да се „пуснем“ в „презоградска“ отпуска.... Да, много беше студено, но въпреки това ме убедиха, че е по-добре човек да „мушне“ няколко водки с бира за разредител, отколкото да се вре на топло във вмирисаните помещения на поделение 28990.
Речено-сторено, през оградата и-право в бистро „Флора“ (май вече го няма това бистро).
А вътре е толкова приятно... Сервитьорката ни познава и няма нужда да ѝ поръчваме, след няколко минутки, запълнени със зяпане към момичетата по съседните маси, на масата се появяват неизвестно количество бири и същата бройка водки.... Направо поезия, повярвайте ми!
-Чшшшш.... Капрал скапан... - някой прекъсва войнишката ни веселба.
Всички на масата млъкват и погледите се насочват към мен. По-скоро не към мен, а някъде над мен. Вдигам поглед в посоката, която гледат всички и сбръчквам нос от вонята на мастика и развалени зъби, която ме блъсва като влак в лицето. Над мен се е надвесил някакъв черен като дявола циганин.
-Ти, к`во я гле`аш таа мадама ве, наиш как мразя капрали, а?!
Водката и бирата весело се плискат в стомаха ми и на мен, ама изобщо, не ми е до разправий с някакъв циганин с прогнили зъби.
-Ми, ОК мой човек – с усмивка му казвам на мангала. - повече хич няма да я погледна! Даже не знам за коя мадама говоиш...
В тоя момент циганина ме хваща за яката на въшкарника и рязко ме изправя. Доста е як майче... Чак тогава забелязах, че зад него има още поне десетина от неговия етнос, а още толкова гледат през витринния прозорец на бистрото към нас.
И в този момент в заведението загърмя с пъланата мощ на уредбата „JUMP AROUND“ на House fo Pain.
Ееееех, мамка му... Бедна ви е фантазията, мили мои приятели, каква месомелачка настана!!!
Така и не разбрах, заради коя ромска красавица стана тази весела случка, но си изкарахме с пичовете една невероятна вечер! Направо ги смляхме.....
Беше 1992 година, а аз бях на 19.....
Сега, 18 години по-късно на точно тази дата си спомних тази прекрасна случка от младостта ми и си пуснах в YouTube Jump Around ....
Какво ли не бих дал, за да се върна сега в онези години....
понеделник, 26 декември 2011 г.
неделя, 30 октомври 2011 г.
вторник, 20 септември 2011 г.
ЗЕЛЕНИ ОРЕХЧЕТА
Разказ
Мъжът се приближи до ореховото дърво и се загледа в короната му. Листата вече вяха придобили онзи тъмен цвят, характерен за здравите и силни дървета. Имаше много плодове. Навсякъде, и по високите и по ниските клони.
Мъжът прекара лявата си длан през дръжките на найлоновата торбичка и се присегна към най-близкият клон. В торбичката вече имаше повече от килограм зелени орехчета, но това не му пречеше с нея да държи клонът приведен към него, докато с другата ръка късаше зелените плодове и ги пускаше в чантичката. Някакво сухо парченце, от листо ли от кора ли, влезе в дясното му око и мъжът рязко пусна клона и с дясната си длан започна да търка насълзеното си око. След няколко минути отново вдигна поглед нагоре, към същият клон и се присегна, за да го придърпа към себе си.
- Какво правите, моля?
Мъжът не се стресна от женският глас, по-скоро беше изненадан, че на това усойно място, далеч дори и от най крайните вили има други хора. Не беше забелязал възрастната жена, която стоеше на няколко крачки от него и строго го гледаше.
- Бера орехи. Зелени орехи, не че има други по-това време..... - Гласът му прозвуча някак смутено, което го изненада.
Жената го изгледа от долу нагоре и присви устни.
Беше облечена като за кърска работа. Стар анцуг със запретнати до коренете крачоли, гумени галоши на краката и стара, сива тениска със прокъсани краища на ръкавите. Отпуснатите й гърди се повдигаха под тениската с ритъмът на дишането й. Ръцете й бяха покрити със засъхваща пръст.
- Не ви ли е срам, господине... Ми, ние чакаме на този орех, не виждате ли, че е в градината?!
Мъжът се огледа. Между него и орехът наистина имаше нещо като ограда от приплетени, или по-скоро струпани едни върху други лозови пръчки, и разни други клони. Ситуацията изобщо не му хареса. Едва ли стопанката на ореха щеше да му повярва, когато й обяснеше, че не е забелязал оградата.
- Наистина съжалявам... Не видях, госпожо, че това е частна собственост...
- Не сте видял, хайде де! - В думите на жената нямаше гняв или нещо подобно, но се улавяше негодуванието й. - Ами не видяхте ли, че всичка е прекопано, точно до самото дърво? А?
- Видях, но не предполагах, че орехът е в мястото, тук е пълно с орехи, които растат покрай пътищата и никой не го е грижа за тях и за това дойдох тук да бера... Съжалявам! Не съм набрал много, но ако държите, ще ви ги платя.
Жената отново го изгледа. В изразът на лицето й не се появи нищо.
- Приемам извиненията ви. Не искам да ми плащате нищо.
Жената се завъртя и тръгна да заобикаля нещото, което трябваше да е ограда.
Мъжът я проследи с поглед. Нещо в тонът на жената го смути. Нещо, не ясно какво, но много смущаващо и.... и нараняващо. Че беше виновен – беше, но защо отговорът на жената така го жегна, не можеше да разбере. Тя нямаше как да знае, за какво му бяха нужни орехите, а и да знаеше, едва ли щеше да реагира ката.
Дори ако знаеше, може би...
Нещо в тонът й, в гладкият и невъзмутим тон, го смущаваше... Имаше смътната, почти неуловимо усещане, че на жената и достави удоволствие извинението му и нейният отказ да приеме парите.
- Още веднъж, извинявайте... - Направо не можеше да повярва, че продължава да се извинява.- ако все пак това може да ви обезщети...
- Извиненията ви се приемат!
Дори не го и погледна.
Сега вече мъжът усети надменността в тонът на жената. До сега умело и обиграно прикритата надменност в думите й. Не се ядоса, даже му стана малко смешно. Усмихна се едва – едва и се огледа наоколо. Съвсем близо, надолу по пътя, край реката се виждаха няколко орехови дървета. Мъжът дори и не погледна към жената, завъртя се на пети и тръгна нататък.
„Ще обикалят по хорските градини да крадат на хората залъкът! Не ги е срам! Мързеливци.... Ама ние сме виновни, ние! Че им позволявахме на тия нехранимайковци да си правят каквото им скимне, още докато бяха деца.... Къде сме сега ние, старите учители.... Няма вече такива като нас! Няма.... То, сегашните, учители ли са? И те такива нехранимайковци, като учениците си... „
Рохкавата пръст се трошеше под мотиката без усилие. Ред след ред, леха след леха....
Жената погледна с безпокойство към небето. Беше взело да притъмнява. Бръкна в джобът на старият анцуг и извади стар, руски часовник.
„Дано не завали...“
Ако тръгнеше сега, беше изключено да хване рейса. До селото имаше не по-малко от петнайсе минути път, а тя дори не си беше измила ръцете. Следващият автобус беше чак след час и половина. Беше неделя...
„Дано не завали!“ Отново си помисли жената и продължи да окопава лехата с по-бързо темпо.
След десет минути първата капка, едра като монета от един лев падна на ръката й, точно над китката. Сред секунда я последваха още няколко.
Грабна туристическият анурак и бързо го навлече. Дрехата миришеше на старо... В дясната ръка взе мотиката, а с лявата платнената чанта с останалите неща и се завтече по пътя към селото. Щеше да се скрие от дъжда я в кафенето, я в магазина, ако още работеше и щеше да дреме повече от час чакайки неделният автобус за града.
Дъждът ставаше все по-силен. Пролетните дъждове в Родопите честа преминават в яростни бури.
Нещо, някакъв шум зад нея я накара да се обърне. На няколко крачки от нея беше спрял огромен автомобил. Червен джип с тъмни стъкла и включени фарове. Дъждът беше толкова силен, че тя не беше чула огромната машина да се приближава. Жената отстъпи в дясно, за да направи място на колата да мине. Автомобилът едва доловимо издаде звук и се придвижи напред, но само колкото предната му, дясна врата да се изравни с нея. Тъмното стъкло се спусна беззвучно и някой на шофьорското място й махна с ръка, подканяйки я да се качи в колата. Жената се поколеба за секунда – две и отвори вратата. Колата беше доста висока и трябваше да освободи едната си ръка, за да се хване и издърпа с нея. Една мъжка ръка с изцапани с нещо кафяво пръсти се присегна и взе от нейната торбата с багажа. Жената с усилие се издърпа нагоре и седна в седалка, тапицирана с кожа, по-голяма от фотьойлите в хола й.
На шофьорското място й се усмихваше мъжът, който беше брал орехи от нейното дърво.
- Здравейте, ето че пак се виждаме.
В автомобилът звукът от дъжда почти не се чуваше.
- Към Пловдив ли сте?
Жената само кимна. От изненада не можа да отговори. Чувстваше се объркана.
- Ще ви закарам, няма смисъл да чакате рейса. Кой знае колко ще се забави...
Жената кимна отново.
Чистачките безшумно изтласкваха водата от предното стъкло. Радиото едва чуто излъчваше някаква музика, толкова тихо, че не можеше да се разбере каква. В колата силно миришеше на йод. По пътя нямаше почти никакво движение. Само няколко коли, и те с пуснати фарове се разминаха с тях. Хората или изчакваха да спре дъждът, или вече се бяха прибрали по домовете си. Кой от вилата, кой от неговото си парченце земя с което се опитваше да разтовари и без това хилавият си бюджет. Също като жената.
Всичко в колата й се струваш интересно. Таблото с много, коя знае за какво служещи уреди. Кормилото от някаква много красива дървесина. Всичко... Беше виждала такива автомобили по улиците, но никога не беше и хрумвало, че някога ще се вози в такъв.
Пътуваха мълчаливо. Нито мъжът, нито жената поглеждаха към спътникът си.
- Къде живеете? В кой район, искам да кажа...
Жената се изкашля леко.
- В Кършияка съм, но не е нужна да ме возите...
- Е, в този дъжд, няма да ви оставя да се мокрите по спирките. - мъжът млъкна за малко, като че се замисли какво да каже. - И без това съм ви длъжник...
Жената се изкашля пак.
- Съгласете се, че е странно, човек като вас, очевидно с големи възможности да ходи по горите и да бере орехи от чуждите дворове... Вие какво щяхте да си помислите на мое място? Нима нямате пари да си купите каквото си пожелаете...
Мъжът не я погледна. Известно време продължи да кара мълчаливо. Очевидно беше, че не иска да води този разговор, но му е трудно да не го направи.
- Какво работите госпожо? - След няколко завоя това, което напираше в него го надви и излезе от устата му като въпрос.
- Пенсионерка съм. Учителка....
Мъжът кимна. Отново млъкна да няколко завоя.
- Мога ли да ви попитам, каква пенсия вземате? Неудобно ми е, но искам да знам...
Жената въздъхна дълбоко.
- Сто и деветдесет лева. С моят стаж, почти четиридесет години! Представяте ли си...
- Да, опитвам се да си представя...
- Да не мислите, че за удоволствие всеки ден пътувам от Пловдив, че да се ровя в калта за няколко пъпеша, няколко кила домати и.... - жената смутено спря, но вече нямаше как да не продължи. - ...и две - три щайги орехи. От немотия е, не за удоволствие...
Един джип, но по-малък се размина в дъжда с тях.
- Знаете ли госпожо, че обувките с които съм в момента струват почти колкото пет ваши пенсии? Не, не се опитвам да ви обидя, просто... И аз не знам защо ви го казах....
Жената гледаше през стъклото на вратата до нея. Мъжът я погледна рязко и косо, само за миг, но така, че тя, дори и с извърната глава усети погледът му.
- Да знаете къде се продават зелени орехи?
Гласът му трепереше.
Пенсионираната учителка не смееше да обърне поглед към него. Не смееше, защото не знаеше как ще реагира той когато тя види сълзите му.
До кръговото кръстовище на панаира не размениха нито дума. Джипът спря малко преди спирката и жената непохватно отвори вратата. Почти препъвайки се слезе на тротоара и се обърна към мъжът. Ръцете му, изцапани с кафявият сок на зелените орехи стискаха кормилото на луксозният джип, а очите му, вече сухи гледаха напрегнато през предното стъкло.
- Все пак ми кажете, за какво са ви тези орехи и защо се разстроихте? - Любопитството й взе връх.
- А вие ще ми кажете ли все пак, дали знаете къде се продават зелени орехи?
- Не се продават...
Мъжът се усмихна горчиво.
- А пък сладкото от зелени орехчета, което се продава по магазините е пълно с всякакви боклуци и не става за лекарство против рак на щитовидната жлеза. Затова сами го приготвяме за синът ми, у дома... Някои неща, госпожо човек трябва да си ги приготви сам, без значение колко пари има...
Джипът се отдалечи плавно от тротоара и след секунди светлините на стоповете му се загубиха сред хаосът на трафика.
Пенсионираната учителка стоеше на тротоара под дъжда и тихо плачеше.
събота, 17 септември 2011 г.
четвъртък, 25 август 2011 г.
неделя, 31 юли 2011 г.
събота, 26 март 2011 г.
вторник, 15 февруари 2011 г.
понеделник, 14 февруари 2011 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)