Относно ЮНЕСКО и националната завистливост...

Е, и това доживяхме. На чело на ЮНЕСКО застана българка. Честито на госпожа Бокова! Честито на всички ни!
И на секундата се започна. Какво ли? Ами оплюването, разбира се, какво друго... Вие, скъпи приятели да сте видели или чули някога, някой наш сънародник да е постигнал нещо настина голямо и да му се е разминало просто, ей така? Не, нали... И аз не съм.
В Бразилия си имат национален спорт – футбола, не е измислен там, но нищо. Баскетболът е измислен в САЩ, а художествената гимнастика, ако не бъркам, в СССР. Тези страни са наистина силни в тези спортове и техните народи доста често имат повод да се радват на успехите на техните спортисти. То и ние преди петнайсе години (почти) имахме повод за радост, ама карай...
Но нищо, де... и ние си имаме спорт в който сме ненадминати. Само жалко, че не е признат от Световния Олимпийски Комитет, но още не е късно и това да стане. Ако националната ни завистливост бъде призната за спортна дисциплина ще сме несменяеми световни шампиони. Защо го казвам ли? Ами отворете вестниците и електронните инфо-издания и ще видите...

Ама най много ме изкефи в това отношение статията на писателя Илия Троянов във Frankfurter Allgemeine Zeitung. Кой е Илия Троянов ли? Ми, аз от къде да знам... Писател бил, имало даже и филм по негова книга...
Та, въпросния писател нарича избора на госпожа Бокова „скандален“. Защо? Защото тя била от комунистическо семейство. Била учила в Москва – какъв ужас. Брат ѝ, пък, веднъж дори си позволил да се измайтапи пред трибуната Великото Народно Събрание импровизирайки с еднаквото звучене на думичката “вина“ и формата в множествено число на популярното от хилядолетия у нас алкохолно питие. Абе, в резюме карано, според въпросния писател, Бокова няма право да бъде на този пост и това е. Било скандален факт и – точка.
Господин Троянов бил, освен това, признат познавач на тоталитаризма в България, подочувам и попрочитам от тук, от там... Естествено, че е такъв, как иначе. Е, малко ме смущава факта, че е роден през 1965година, а е напуснал родината си заедно със своите родители през 1971, сиреч шест годишен, но какво пък, може за шест годинки да е успял да си изгради обективно мнение за българския тоталитаризъм. После в Кения, където е живял доста време е продължил да се интересува от тази проблематика и за това сега спокойно може да има претенциите, че познава материята детайлно.
Вярно, фактът, че госпожа Бокова е избрана мажоритарно и то не само в България, а в международно гласуване малко му убягва, но нищо...

Абе, царе сме да си завиждаме, но какво да се направи. Ако на господин писателя му дремеше за България щеше да си мълчи, въпреки антипатиите си спрямо партийната принадлежност на госпожа Бокова, но тук случая е друг. Тук е въпрос да се „блесне“, да се направи PR пък, после – каквото сабя покаже... Много важно, че така се подронва, и без това, не много високия престиж на България.

Напълно разбирам, че успехите на някои наши сънародници са повод за завист от страна на някой по-слабо реализирани индивиди, но е важно да се знае, че един такъв успех, какъвто е успехът на госпожа Бокова не е само неин, а е успех на цялата ни държава и това е неоспорим факт. Ние, като българи, трябва да се радваме и да сме горди с това, а не да го превръщаме в поредната надпревара по надплюване. Трябва да се научим, че за нас е жизнено необходима да сме заедно като народ, и в добро и в лошо, а не да си завиждаме за щяло и нещяло. В противен случай ще си останем това, което сме: последната дупка на еврокавала.

Телефонните измами у нас или, защо Казанова е прав за глупаците.

Доста често, напоследък, ми се налага да се замисля върху един омръзнал ми въпрос. Що за народ сме ние – българите? Знам, че и на вас този въпрос ви е писнал, но това не променя нещата, все има повод да си го задаваме и все не можем да намерим отговор, който хем да е задоволителен, хем да не е прекалено дълъг и едновременно с това да е истина.
Ясно е, че да се отговори не е лесно, още повече, че средата в която живеем е толкова претъпкана с противоречащи си информации, случки, инциденти, политика, спорт, клюки, светски новини и какъв ли не още информационен боклук, че ако човек започне да търси отговори, направо може да лудне. Най-добре е хич да не се замисляме, но и това е временно решение, особено когато ежедневно и от всякъде ни заливат новини като тази, която още вчера се разпространи из информационните сайтове, а днес я има във всички печатни издания.

Иванка Войкова от село Мартен. Седемдесет и шест годишна, пенсионерка, от девет години вдовица, си сложи сама въжето на шията и се самоуби. Самоуби се защото не успя да преживее срамът и вината от това, че даде всичките пари ( 10000 Британски лири и 1000 Евро )събрани от синът ѝ с тежък труд в Англия на телефонни измамници.
Схемата е до болка позната и за това мисля, че е безпредметно да ви я припомням, знаете я прекрасно. Мисълта ми е друга. Днес гледах в един от новинарските сайтове кратък видео репортаж в който съседи на покойната Иванка разказват каквото знаят за случая. Съседката, леля Дора разказва, че през май, тази година, баба Иванка за малко да стане жертва на същата измама. Тогава измамниците и казали, че нейна племенница е катастрофирала, но съпругата на брат ѝ я разубедила, обяснявайки ѝ за какво става въпрос и тогава белята се разминала. Тогава да, но само три месеца по-късно, същата жена става жертва на същата тъпа, елементарна и до болка позната измама. Този път клетата жена повярва на измамниците, които услужливо изпращат жена до дома ѝ, която да вземе парите. Взема парите и си тръгва. Никой не се сеща да я пита за името, от къде е, или пък да запише номера на таксито с което е дошла.
Няма смисъл да продължавам да разказвам повече подробности от този случай, всеки ако иска, може да ги прочете в Интернет. Няма смисъл да ви обяснявам и защо тази новина отново ме накара да си задам въпроса с който започнах този материал. Вече се досещате и какъв отговор напира в мен, нали...
Хайде моля, без псувни по мой адрес...
„ Горката жена...“. „ Тя е искала да помогне на синът си...“. „Гле'й го тоя простак! Не го е срам, да говори така за умрели...“. „ Ми, тя е възрастна жена, не знаела...“. „ Изплашила се е, искала е да помогне...“ и така на татък... Тъпи, подчертавам, тъпи опити за оправдание на една изумителна глупост.
За всички неразбрали и тези, които за първи път влизат в блога ми и не познават стилът ми – НЕ, НЕ ме е срам от казаното току що. Няма от какво да ме е срам, защото е вече крайно време да започнем да си казваме истината в очите и да спрем да си търсим оправдания за глупостите, които вършим, за мързелът, за глупостта ни, за това, че се оставяме на разни изроди, били те политици или телефонни измамници, да си правят ташак с нас, с родителите ни и с децата ни.
И, за да съм ясен до край, ще подчертая дебело, че едно от условията това да се случи е да си казваме нещата такива каквито са. Ни повече, ни по-малко. И да не ни е срам от това защото няма то какво да ни е срам.
Как, моля да ми отговорите, може да се охарактеризира това, което цитирах по-горе? Месец май, не преди десет години, не преди една година, а именно преди три месеца въпросната старица е била обект на опит за същата измама. Било ѝ е обяснено за какво става въпрос и измамниците са претърпели неуспех. Как можем да си обясним тогава случилото се на десети този месец?! До известна бих се опитал да разбера жертвите на тази престъпна схема, ако живеехме преди десет години, когато започнаха тези престъпления с липсата на информираност, но днес... Няма медия, която да не е обяснявала на дълго и широко за това как действат измамниците и какво да правим ако някой се опита да ни измами. Това продължава вече години, какво още може да се направи?! Или пак ще си продерем гърлата с оплюване на полиция, съд, власт... Крайно време е ние, Българите да си набием в тиквите, че ако ние сами не се пазим, ако ние сами не търсим правата си, ако ние сами не се научим да се противопоставяме на престъпността, тези и още много други престъпления ще продължават. Ако се налага, нека да набием това тиквите на тези, на които умът им не достига.
Съжалявам, че ще трябва да го кажа, но ако глупаците в България не бяха преобладаващо мнозинство, занимаващите се с този престъпна схема за измами, вече щяха да са в историята. Не ви ли харесва тонът ми? Ами предложете нещо друго с по-мек тон, но не съм сигурен, че някой ще ви чуе. То и аз не съм сигурен, че ще бъда чут, но...
Какво можем да направим? Аз не виждам какво. Ако имаше липса на информираност в обществото ни относно това, то тогава жертвите щяха да имат оправдание, но не е така. Или може би полицията трябва да започне да обяснява на всеки пенсионер (а и не само на пенсионерите) как да се пази?!
Джакомо Казанова казва в мемоарите си, че човек не трябва да изпитва съжаление към глупаците, защото глупостта е въпрос на личен избор ( дано да си спомням правилно... ). Дали е прав, не се наемам да твърдя, защото дали човек ще приеме една теза за вярна или не е също въпрос на лична преценка. Аз, обаче, съм съгласен със стария коцкар. Ако някой е избрал да живее като в средновековието без да се интересува какво става на две педи пред носът му – добре, негова работа. Но после да не обвинява други хора и институции за нещастието си. Не ме разбирайте погрешно, изобщо не твърдя, че полицията и съда у нас са безупречни, ни най-малко. Но в случаите с тази схема вината си е само на жертвите и на никой друг. Няма оправдание.
По принцип не обръщам внимание на новини като тази, но този път не можах да се въздържа. Ежемесечно десетки хора стават жертва на тази измама или поне на опит да бъдат измамени, вече повече от десет години, но да ти спретнат един същи номер в рамките на три месеца и да не проумееш, че те мамят...
Добре, спирам. Вие вече сте разбрали какво мисля по въпроса.
Мир на праха на баба Иванка. За нея всичко свърши...
Тръпки ме побиват при мисълта за това, как се чувстват близките ѝ. Дано да намерят сили в себе си, за да се справят с мъката си, ако изобщо това е възможно...

P.S. В същия новинарски сайт един съселянин на баба Иванка, бай Ради Атанасов, разказва как преди два дни тя му обяснила в прав текст какво смята да направи и го помолила да се грижи за кученцето към което била много привързана. Човекът и казал да не прави глупости и си тръгнал. В един вестник, пък, прочетох, че по-рано тази седмица горката жена е ходила при роднини да се прощава с тях преди да сложи край на живота си. Нито бай Ради, нито роднините, чиито имена не се споменават, са направили нещо за да спрат това, което в крайна сметка покърти цялата страна.

Особен казус

Разказ

- Господин съдия, следващото дело е, как да кажа, малко странно.....
Секретарката изглеждаше наистина притеснена.
- Какво.... а? А? Нямах време да погледна всичките дела за днес.... Не са малко. Нали знаеш....
“Знам аз, знам! Снощи пак си се насмукал като шопар, а днеска ми излизаш с номера за многото дела. Пиянде!” – Секретарката имаше основание да се ядосва. През последните няколко години шефът и все по-често посягаше към чашката и това все повече започваше да пречи на преките му задължения. И днешният ден не беше изключение. От два метра лъхаше на бъчва.
- За какво става дума? – Очите му напоследък бяха придобили постоянен розов цвят.
Секретарката се покашля притеснено, намести очилата си, за да вижда по-добре и запрелиства документите в папката, която държеше.
- Някакви пенсионери се съдят заради някакъв акумулатор.....
Съдията изпсува толкова силно, че чак полицаят, който стоеше на вратата, го чу и се почувства притеснен.
- Абе тия нямат ли си друга работа? Заради някакъв акумулатор ще губят пари и време... Ай да им се не знаят и простотиите. – В ума на съдията започваше да се оформя все по-отчетливо една мамеща с прелестта си картина. Картината се състоеше основно от голямата, запотена халба бира, която съдията щеше да излее наведнъж в сухото си като дюна гърло през обедната почивка.
- Виж, за парите не съм сигурна, но че време имат, в това няма съмнение. - Секретарката беше напълно права. - Да ги извикам ли?
- Ами какво друго? Викай ги, пък ако някой е пукнал докато са чакали на вън, ще е направо супер! – Съдията изглеждаше напълно искрен. – И да не е дошъл някой заради това, че е забравил къде е сградата на съда – пак става. Викай ги, Евлоги. – Последната реплика беше адресирана към полицая.
Евлоги отвори вратата и без да излиза от залата, протегна врат сякаш в коридора валеше и го беше страх да не се измокри, и се провикна като обезумял.
- Айдеее.... Тия, там с акумулатора да идваааат!
В коридора присъстващите без да го знаят мигом се разделиха на две групи. Първата се състоеше от служители в съда и негови редовни “клиенти”, които знаеха, че Евлоги е почти глух и така си говори постоянно. Втората група бяха хора, за които градският съд не е място, което посещават редовно и поради това нямаше как да знаят за тази особеност на полицая и за това крясъците му много ги смутиха. Не го уволняваха защото му оставаха 2-3 години до пенсия, а за тази работа, която се състоеше във висене до вратата и крещене по коридорите беше идеален.
Съдията нямаше късмет. Никоя от страните не липсваше, а и както щеше сам да се убеди след секунди, нито ищецът, нито ответникът нямаха и най-малкото намерение да мрат. Напротив, бяха две много енергични и очевидно жизнерадостни старчета с напети походки и страховити мустаци.
- Аз, другарю съдия, съм участвал в, можете ли да познаете колко войни, а? А, кажете? - Старчето зададе въпроса с такава сериозност и с такъв плам, че изглежда, ако не получеше някакъв задоволителен отговор ще се нахвърли върху първия изпречил се пред очите му и ще го захапе за гърлото.
Неочаквано на съдията започна да му се повдига. До петата водка си спомняше, горе - долу какво става около него, но после кой знае какви боклуци са му наливали.
- Въобще не ми влиза в задълженията да гадая разни подробности от биографията ви. Ясно?
Ясно беше, че на старецът този отговор не допадна никак, но се задоволи само с това да направи зверска гримаса с активното участие на мустаците си.
- Аз за тая държава кръвта си съм проливал.....
- Проливал си най-вече чужда кръв, а аз за благото на родината ни съм впрягал и продължавам да впрягам най-голямата сила на света – силата на човешкия ум! Разбра ли бе, говедо!? – Явно това беше ответника по делото. И неговите мустаци бяха настръхнали застрашително.
Съдията с тревога установи, че към гаденето се присъедини и изпотяване. Колкото по-скоро приключеше с тия двамата, толкова по-скоро ще да целуне спасителната халба с бира.
- Господа, бихте ли спорили за приноса си към страната някъде другаде. Напомням ви, че това е съд и тук има строго установени правила, които се спазват стриктно. Колежке, моля да запознаете съда с претенциите на ищеца.
- Ами в общи линии става въпрос за следното. На 12-ти, този месец, ответникът по делото, г-н Мишев с ЕГН 280424.....
- По на кратичко, колежке, ако обичате! – От както бяха влезли в залата двете старчета, освен засилващите се признаци на натравяне с некачествен алкохол, у съдията се бе зародило някакво странно усещане, че във външния вид на единия от двамата има нещо твърде необичайно.
- ..... в пенсионерския клуб, където и двамата обикновено ходят. При възникналия спор, в който се намесили и други клиенти на заведението, ищецът г-н Дамянов с ЕГН...
- Кратичко, кратичко, колежке! – Желанието да разбере какво е това, което толкова го смущава в тия, двамата толкова го бе обзело, че почти нищо не беше чул от това, което беше прочела секретарката.
А на секретарката беше започнало да и писва и то много.
- Ами на кратичко, господин съдия, г-н Мишев твърдял, че може да превръща оловото в злато. Г-н Дамянов го репликирал, че това е невъзможно и след възникналия спор решили да проверят кой от двамата е прав. Излезли от клуба и извадили от автомобила на ищеца, марка “Москвич” акумулатора. После г-н Мишев изсипал във въпросния акумулатор съдържанието на някакво шишенце, което носел със себе си и от тогава акумулаторът не работи. Това е на кратичко.
- А такаааа..... И какво може да направи по въпроса съда? А, господа?! Вие друга работа нямате ли си та сте дошли да ме занимавате с тия неща? А?
Ищецът се размърда нервно.
- Какви са исканията на ищеца? – Съдията се опита да придаде на гласа си нотки на раздразнение.
- Иска да му бъде заплатен акумулатора в двоен размер.
- И аз това му предложех, другарю съдия, ама той – не, та не! Искал в съда да се уредят нещата и ето ни пред вас. – Личеше си, че на ответника не му е особено приятно да го разхождат по съдилища и е откровен.
- Така ли? Сериозно!? А от къде пари с тия пенсийки? А вие, гражданино ищец, защо не се съгласихте да разрешите спора си помежду си, а сте настоявал да се стигне до съд?
Широка усмивка грейна на лицето на старчето с фамилно име Дамянов. Мишев също се ухили. Очевидно се забавляваха страхотно.
- Защото аз за тая страна кръвта си съм проливал и държа всичко в нея да става по закон! Така, както е в истинските демокрации. За това!
И съдията започваше да се забавлява. Вярно, че делото беше странно.
- Добре де, г-н ищец. Като сте толкова твърд защитник на демократичните ценности се предполага, че сте умен и сериозен човек. Нали така? – Старчето кимна сериозно и изгледа кръвнишки ответника. – Е, защо тогава сте се съгласили на този експеримент с акумулатора, при положение, че сте на ясно, че това е невъзможно?
- Точно заради това, за да докажа, че е невъзможно!
- Доказахте и сега сте без акумулатор. Доволен ли сте?
- Аааа, имам си вече акумулатор другарю...
- Господин се казва напоследък.
- Така де, господин съдия. Другарю, господине – все тая! Имам си вече нов. То и за един акумулатор ако не намираме вече пари за къде сме?! Как ще я караме за в бъдеще?
Тук вече за съдията нещата станаха нетърпими. Вече не му се гадеше, беше само непоносимо жаден. Продължаваше да се поти, но вече не се забавляваше. Беше ядосан, направо вбесен.
- А вие, я се погледнете! Възрастен човек да говори такива глупости! Срамота! Щял да прави от олово злато. Хайде де! Ааааа....
- Продължавам да настоявам, че това не само е възможно, но и е напълно в моите възможности! Ако другаря ищец беше погледна в акумулатора си сега щеше не да ме влачи по съдилищата, а да ме заведе на Пампорово например! Щеше, защото сега в акумулатора му има приблизително четири килограма и осемстотин и двадесет грама чисто злато с проба двайсет и четири карата. Ето защо!
- Абе вие двамата мен на маймуна ли ще ме правите?!
Секретарката се смееше почти на глас.
- Никой не ви прави на маймуна, другарю съдия! Абсолютно никой! Това е чиста наука. Това е делото на моя живот! Правя го не за себе си, а за Родината! Представяте ли си какво бъдеще ни очаква?! Ще купуваме олово от Мозамбик, от там е най-изгодно и после....
- Достатъчно! – Съдията така изрева, че дори глухия Евлоги си стресна. – Колежке, пишете! Присъдата е следната, ответника да заплати на ищеца повреденият акумулатор в двоен размер....
- Ми ще му го платя...
- Млък! Ще говорите, когато ви позволя! Ясно?
- Ясно...
- Млък бе! А ищеца да заплати разноските по делото! След като финансовата част от присъдата бъде уредена, повреденият акумулатор да бъде считан за собственост на ответника. Като толкова настоява, че е златен да си го носи в тях и да си го чука в главата!
- Това за главата да го протоколирам ли? - Секретарката изглеждаше сериозна.
- Не! Страните имат ли да добавят нещо?
- Аз лично държа да отбележа, че съм дълбоко удовлетворен.....
- Ясно! А ответника?
- Е, щом присъждате акумулатора да премине под мое разпореждане, аз съм още по-удовлетворен!
- Прекрасно, заседанието се закрива! Довиждане!
- Довиждане!
Двамата старци се врътнаха като по команда и тръгнаха да излизат от залата. Съдията ги изпроводи с поглед.
“Има нещо в странно в тия моруци......” – Помисли си той секунда, преди да разбере какво е странното. Ищецът си беше най-обикновен пенсионер, но у ответника странното бяха обувките му. Прекрасни обувки с цвят на коняк, от странна кожа, чиято повърхност беше покрита с нещо като пъпчици. Отдалече си личеше, че са много скъпи. Съдията беше виждал обувки от такава кожа по телевизията, беше кожа от щраус.
“Какво ли вече няма под слънцето....” В следващия миг мястото на тази мисъл беше заето от приказното видение на халбата с ледена бира, този път съпроводена от четворка кебапчета с лютеница и кисели краставички за гарнитура.

Агоп Степанян, златар – пето поколение и братовчед му Саркис седяха под чадъра на масата в заведението пред съда и чакаха двете големи мастики и млечните салати. Говориха си за разни дреболии, когато вниманието на Агоп бе привлечено от двама енергични старци, които шумно коментираха нещо, докато излизаха от сградата на съда.
- Абе, Серджо. Я го виж оня дядка......
- Кой бе?
- Ония двамата, шумните виждаш ли ги? По-високия.
- Е какво?
- Съседи сме. Бивш физик, преподавател. Професор ли, доцент ли.....
- Е, браво учил човека, издигнал се!
- Друго щях да ти кажа. Преди месец идва при мен в ателието ухилен до уши и без много приказки вади от една пазарска торба една златна гира! Представяш ли си?!
Саркис даже не забеляза късата пола на сервитьорката, която им донесе мастиките и салатите в този момент. А да забелязва такива неща му беше навик.
- Как така златна гира?
- Ей така, златна! И не само това. Такова злато аз, дето съм пето поколение златар с трийсет годишен стаж, не съм виждал!
Очите на Саркис щяха да изскочат от орбитите.
- Двадесет и четири карата, братче! Супер чистота! Супер! Шест килограма! Добре, че беше преди обед, та успях да обиколя банките да изтегля пари. Жената го забавляваше през това време да не вземе да иде при някой друг. Кафе му варила, торти му купувала от сладкарницата отсреща.....
- Хубаво де, ама от къде го има?
- И аз това го питах, пък той само се смее и повтаря, че не съм имал достатъчно познания по химия и физика. Пък и бил вече на години за упражнения с гири. Абе, сигурно баща му е бил богат и през някоя от войните се е уплашил да не изгуби състоянието си, претопил е златцето и го е направил на гири. После една боя отгоре и готово, а сега старият професор го продава. Това ще да е......
- Абе, остави! И това ако е работа.... Станал на сто години и чак сега се сетил да продава златото и да си живее живота. На дърти години! Ни яденето му ще е ядене, ни пиенето, пиене! Пък за оная работа няма какво да говорим – трагедия! Ами братовчеде, ще почерпиш, значи за добрата сделка.
- Е, ще почерпя......
- А дали има още или не си питал?
- Питах, ама не каза нищо, само прибра пачките в същата торба, смигна ми и си тръгна. Даже не благодари за кафетата и тортите ама карай.....
Двамата старци вече се бяха изгубили сред навалицата на главната улица.