ОБИДАТА

Разказ

Капитан Пиер Дюма беше много разтроен! Вече беше на 55 и беше много изморен. Не че тези 27 години служба в Женевската полиция, беше имал кой знае колко работа, но беше изморен.
Вече мечтаеше за екскурзия на Балеарските острови, за дълги, безцелни разходки по брега на Женевското езеро, мечтаеше да може да пие пастис толкова колкото му е сладко - до пълно напиване, но най-много мечтаеше за спокойствие! Тъжните му очи гледаха човека пред него с укор и без дори капка омраза към престъплението, както се полага да гледа един полицай. Арестувания мъж също гледаше тъжно.
- Защо? Обяснете ми! - във въпроса на капитан Дюма имаше молба - Млад, интелигентен човек като Вас да направи такова нещо!?
- Обидиха ме! - отговори арестанта с тон, който явно показваше, че казва истината

Всичко започна два часа по-рано. Животът в Женева е скучен, така е от времето на Калвин. Може би за местните това съвсем не е така, но за един млад българин липсата на подходящи забавления и компания, с която да ги сподели е много осезателна. Това Петър Хайдуков осъзна много бързо! В хора на операта, в който работеше вече четири месеца, имаше много българи, но всички те имаха семейства и нямаха много време да общуват с него извън работата. Местните момичета бяха общо взето хубави, но и невероятно студени, така че изгледите да си намери приятелка в близко бъдеще също не бяха кой знае колко добри! Добре, че имаше къде да се разхожда. В този злополучен петъчен следобед, злата съдба го отведе в хипермаркета “Алигро”. Огромната сграда на магазина се намираше на една улица с друго интересно място, а именно завода на “Ролекс”, но тъй като там не може да се влезе току така нашият герой трябваше да се задоволи с разглеждане на безкрайно многото неща предлагани в хипермаркета.
Както всеки петък, така и този, беше пълно с купувачи. Опашките пред касите бяха дълги и бавни. Касиерките бяха изнервени и уморени от безкрайната, монотонна работа и задължителните им служебни усмивки бяха мутирали в някакви доста странни гримаси. До края на работния ден оставаха три и половина часа. Хайдуков тръгна първо към щанда за месо, който беше вече доста пообран по това време. За около минута се поколеба дали да не вземе тарелка свински котлети, но реши, че е по-добре първо да види какво има на рибния щанд. Там обаче нищо не успя да го заинтригува и перспективата вечерята му да се състои от свинско започна да придобива все по-реални очертания. Тъкмо вече оглеждаше коя опашка е най-къса когато му хрумна, че да ядеш котлети и да не пиеш вино си е направо грехота! Весело подсвирквайки си хора на войниците от ”Проклятието на Фауст” от Берлиоз, изпроводен от неодобрителните погледи на три възрастни дами, нашият герой бодро се отправи към сектора с алкохола. Умишлено не мина покрай щанда със спиртни напитки, не искаше да се изкушава защото бяха доста скъпи, а мисълта за няколко ледени глътки водка определено го блазнеше! Подмина с пренебрежение белите вина и се насочи направо към червените. Неприятностите предстояха!
- Мосю, желаете ли да дегустирате новата “Риоха” реколта 2000? - Въпросът беше отправен с любезен тон от глас като на пенсионирана учителка. - Уверена съм, че ще Ви допадне!
Хайдуков се обърна на пети и видя малка, сгъваема масичка, върху която имаше една отворена бутилка и няколко пластмасови чаши, повече върху нея не можеше да се побере. Нищо чудно, че не беше я забелязал! Зад масичката стоеше притежателката на даскалския глас. Невзрачна, възрастна жена с прошарени коси, очила с бежови, пластмасови рамки и син костюм с дантелено жабо между реверите.
“Нищо чудно и да е била даскалица...” - помисли си Хайдуков.
- Мосю, желаете ли да дегустирате новата “Риоха” реколта 2000? - Все едно, че беше записано на магнетофон, същият въпрос, същият глас, същата интонация! - Уверена съм, че...
- Да, моля, ще го дегустирам - отвърна Хайдуков малко нервно.
- ...ще Ви допадне! - довърши жената преди да предприеме каквото и да било. Явно беше инструктирана, какво трябва да прави и спазваше инструкциите стриктно!
Бутилката избълбука приятно и изпълни до половината пластмасовата чаша с почти черното си съдържание. Дори и да не беше познавач човек не можеше да не се възхити от това вино! Цветът му беше невероятно красив, вкусът беше гладък като кадифе, а букета беше едва забележимо плодов и някак запомнящо се екзотичен. С първата глътка в душата на Хайдуков изплуваха спомени.
Тъмната изба, миризмата на джибри и стари бурета примесена с едва долавящата се миризма на плесен. Баба му мачкаща с крака гроздето. Дядо му, който тайничко му даваше да си глътне от неговата чаша. Жуженето на пчелите, събиращи мед от цветята цъфтящи между редовете на все още не вързалия плод мавруд в топлите летни вечери.
Изненадващо и за самия него Хайдуков усети влага в очите си. Дядо му и баба му вече ги нямаше, а маврудът отдавна беше изкоренен!
- Прекрасно! Знаете ли, аз съм от България и ние също имаме чудесни вина! - каза Хайдуков повече на себе си, отколкото на госпожата.
- Уверена съм, че ще Ви допадне! - Нищо! Нито тонът, нито изражението й се бяха променили ни най-малко!
“Страшно са скучни тези хора” - мислеше си нашият герой докато носеше бутилката “Риоха” и котлетите към касата - “направо да ги съжали човек!” Внезапно пред очите му, долу, в края на една редица бутилки се появи нещо толкова изненадващо, че Хайдуков не можа да повярва, че е възможно! Цяла дузина бутилки мавруд “Асеновград 1998”. С разтуптяно сърце Хайдуков взе една от тях и почти тичешком се върна обратно. Госпожата зад масичката за дегустация не беше мръднала.
- Мадам, вижте, това вино е българско! Значи и във вашия магазин все пак се продава българско вино! - задъхано, през усмивка каза той, подавайки бутилката пред себе си.
Бавно, сякаш беше трудно физически, жената вдигна погледа си от масичката и го погледна над очилата. В погледа й нямаше нищо, абсолютно нищо!
- Чудесно! - коментара й беше лишен от каквото и да било отношение - ако ме извините имам работа!
До масичката, а и наоколо нямаше никой.
- Мислех, че като специалист по вината ще ви е интересно!
- Откъде на къде си мислите, че имате право да смятате какво може да ми е интересно и какво не! - тонът й продължаваше да бъде равен и безизразен - Идвате тук и ме безпокоите абсолютно безпричинно! Аз дори не знам в коя част на Азия е България!
Кръв нахлу в главата на Хайдуков.
- Не знаете къде е България!?
- Не! И не искам да знам!
Хайдуков внимателно остави бутилката която държеше, взе една отворена с ”Риоха”, усмихна се мило, хвана с лявата си ръка здраво тлъстата шия на госпожата и с наслада започна да я залива с вино.

- Не биваше така да постъпвате! Та тя е дама! - Пищните мустаци на капитан Дюма висяха печално.
- Тя ме обиди! България е в Европа!
- Знам, знам, но... Дано съдията прояви разбиране и бъде снизходителен! - нямаше търпение да се прибере у дома. - Довиждане!
- Довиждане! - В погледа на Хайдуков гореше гордост.
“Странен младеж! - мислеше си капитан Дюма докато крачеше по тротоара на път за вкъщи – Тя и онази си е виновна! Все пак човекът си има национална гордост! Дали пък вината им са наистина толкова хубави?” Бакалията до входа в който живееше работеше още.
- Здравей, Жорж! Как си?
Румената физиономия на собственика се разтегна в сърдечна украсена от два златни зъба усмивка.
- Привет на стража на закона! За каквото и да си дошъл, знай, че съм невинен!
И двамата се засмяха, докато се ръкуваха.
- Слушай, Жорж, искам да опитам някакво българско вино. Случайно да знаеш къде да потърся?
- Ауууу, решил си да ставаш познавач, а? Чакай да видя. Тук някъде имах, май, нещо, а ето, скъпичко е, Гъмза.
- Колко струва?
- Двайсет и седем франка, искаш ли го? Имам само десет бутилки.
- Вярно, че е скъпо - капитанът се замисли малко. - Нищо, дай го! Тази вечер ще го отворя.
На другия ден Дюма купи и останалите девет бутилки. Жорж му направи отстъпка от десет франка.