петък, 3 юли 2009 г.

Един августовски ден, през 2007...


Та, вървя си значи, към четири – четири и нещо след обед през центъра на Поморие и нося в ръка найлонова торбичка (от онези – шумящите, подчертано не екологичните) с две кофички кисело мляко за детето и още някакви дреболии и хич дори не подозирам, че пътищата ни ще се пресекат.
Не, не с нова и неподозирано нежна, изгаряща любов със синьо-зелени очи и коса черна като греха, а с цяла група пияни граждани на Обединеното Кралство.
Мале, от далече се чува данданията, дето я вдигат, а след няколко метра вече могат да бъдат регистрирани и обонятелно. Въздуха около тях така вони на бъчва, че направо може да повреди някой катаджийски дрегер от по-старо поколение. Абе, гледам аз, че трябва да мина покрай цялата тумба състояща се от татуирани мъже с наднормено тегло и жени, не по-малко татуирани, не чак толкова дебели, но пък с такъв вид, че по добре да ги заобиколиш по-отдалеч, ама не го правя и си продължавам спокойно по пътя.
Още преди да стъпя на тротоара където са се спрели и вече няколко трудно фокусиращи се погледа се спират върху скромната ми персона.
- Excuse me, sir, do you will give me a cigarette?
Младата жена се опитва да стои на краката си стабилно, но ако съвсем близо до нея не беше дебелакът, на чието рамо се тя подпираше, щеше да ѝ е доста трудно.
- Sorry, but I do not smoke ...
Не мога да се похваля с изкусно владеене на езика на Шекспир, но до толкова мога да се оправя.
Още няколко, този път удивени погледа, се приковават към мен.
Дали поради някаква, все още неизяснена, система монтирана в умовете ни от еволюцията или поради нещо друго, но ние хората винаги предугаждаме неприятностите. Не ми трябва много, за да видя, че дебелия кавалер на жената, която ме заговори в този момент пуши. Същото правят и още няколко души от компанията. Тогава защо иска цигара от мен – непознатия?
- Excuse me ... - кимвам любезно и понечвам да тръгна, но...
- Hey, where are you going ?
Младо момче, на не повече от осемнайсет години разбутва компанията и смело застава пред мен. В единия ъгъл на устата му също дими цигара.
- The lady asked a cigarette from you!
Дясната му ръка хваща тениската ми на гърдите и така я усуква, че на момента ми става ясно, че от нея вече става само парцал за миене на под. С лявата ми забърсва среден по сила шамар.

Едно време, през далечната 1993 година, ме взеха в казармата. Бях телефонист в свързочното поделение в Нова Загора. Служба кротка, спокойна и не предполагаща някаква, кой знае каква бойна подготовка, само дето в нашата рота имаше един старшина, който не беше на това мнение. Наричахме го Цанко Акулата. Много откачено копеле беше тоя Цанко, ей. Ама като казвам „много“, разбирайте наистина много.
Та, тоя старшина се беше заел да направи от нас, обикновените и кротки телефонисти машини за убиване. Не че успя де, но определено ни понаучи на това – онова.....
- Вие, к`во ве...а? С тая подготовка, като додат турчулята такова ебане ша ви дръпнат, че ша ве изскокнат здъркелите! Я, за обиколка на свързочния полигон, двайсет обиколки, бегом марш! Телефонисти..... И ше ви целуват даже, тъй да знаете, педерастчета! По бързоооо...
С такива психологически прийоми насаждаше в нас боен дух старшина Цанко Акулата.

Уж в Англия е измислен боксът, но явно момчето, което реши да ме накаже за това, че не пуша до тогава се е интересувало само от футбол. В противен случай щеше да знае, че когато се биеш първото нещо за което трябва да внимаваш е да не оставяш неприкрити някои много чувствителни части от тялото си.
Шамарът изплющя в дясната ми буза и в този момент лицето на побойника остана съвсем открито. Съвсем ясно чух как костите на носът му изхрущяха в момента в който го ударих с челото си. Сега вече освен, че беше непоправимо размъкната, по тениската ми имаше и няколко големи петна кръв.
- Hey, this is my son...
Нямам време да оглеждам мъжът, който се хвърля да защитава окаяното си синче. Да не му беше давал да се напива като свиня в негово присъствие. Само успявам да видя, че е с избръсната глава и много големи мустаци. Него го изритвам в слабините....
В този момент пристигна полицията.
Дааа.... Проблеми. А за капак, не съм си взел телефона, все пак излязох, за да отида до супермаркета, не да се бия с пияни поданници на Нейно Величество...
Не ме държаха много в участъка. Оказа се, че от близкото заведение са видели случващото се и са се обадили в полицията. Патрулната кола била съвсем на близо, когато са получили сигнала. Ако полицаите се бяха забавили, нямам представа какво можеше да се случи...


Преди четири години един млад човек, също нямаше идея какво ще му се случи и че срещата в Истанбул между отборите на "Ливърпул" и "Милан" ще промени живота му изцяло. Тогава Мартин Георгиев беше отишъл на работа, както всеки ден преди това, но съдбата му беше решила този ден да не е като останалите...
Този ден щеше да е много особен и за Майкъл Шийлдс, тогава на деветнайсет години, който след въпросната футболна среща в много пияно състояние направи опит да убие Мартин. Не успя, но го направи инвалид за цял живот.
Вчера се разбра, че министъра на правосъдието на Великобритания Джак Стро няма да помилва Майкъл, който излежава десет годишната си присъда в родината си. Господин Стро е заявил пред българската си колежка, че цитирам - „Шийлдс не отговаря на строгото изискване за опрощаване, според което министърът трябва да е убеден, че той е технически и морално невинен“
Няма да коментирам случилото се, само ще си позволя задочно да благодаря на Джак Стро за това, че не позволява на общественото мнение да вземе връх над справедливостта и спазването на законите и за това, че даде нагледен урок на нашите „магистрати“ какво значи съвестно да си вършат работата.

P.S.
Надявам се старшина Цанко Цанев – Акулата да е на същото мнение...

Няма коментари:

Публикуване на коментар