МЕДИТАЦИЯ ЗА СПУКАНА ЦИГУЛКА

В книжарницата беше пълно с хора.
„Ееее, доживях и това. До видя книжарница пълна с хора."
Мъжът извади от джоба на дънките си мобилния телефон и натисна копчето под дисплея. Часът беше четири и двадесет и пет. Имаше време, бижутерията едва ли щеше да затвори преди седем.
Прибра телефона и се огледа.
„Дали всички ще купят книги или са като мен, не търсят нищо конкретно?“
Една служителка, младо момиче с изрусени коси се приближи с ръце хванати зад гърба.

- Мога ли да помогна с нещо?
- Ами.... - направи пълна инвентаризация в ума си на нещата, за които си беше мислил, че иска да прочете. - Имате ли нещо от Махатма Ганди, нищо не съм чел от него.
- За съжаление нямаме в момента. Преди един час една жена попита за същото. С нещо друго да съм полезна?
- Не благодаря ви.
- За нищо, весели празници!
- И на вас.

Усещането да търсиш нещо, без да знаеш какво точно му беше много познато. Сигурно всички, които обичат да четат, но понякога влизат спонтанно в книжарница го изпитват.
За малко спря поглед върху „НекрономикОн“от Лавкрафт. Взе я в ръка и се загледа в подтискащата корица. И този път се отказа да я купува. Върна книгата на мястото ѝ и продължи нататък. Нищо ново от Пратчед, нищо ново от Далай Лама.
Спря се за малко пред щанда с детските книги.
„Защо у нас няма традиция при комиксите? Няма начин да няма интерес.“
Отново погледна телефона. Без да усети бяха минали повече от трийсет минути.
Реши, че е време да излезе от книжарницата. Беше му приятно да се мотае между безкрайните рафтове с книги, но многото хора му пречеха да се съсредоточи. Закопча якето и излезе. На центъра навалицата беше не по-малка.
„Вероятно, не на Бъдни вечер, а точно днес, ден по рано е един от най-успешните дни в годината за търговците...“
Без да бърза, като внимаваше да не се блъска в хората, тръгна към бижутерията.

Макар и да беше малко в страни от големия човешки поток на градския център, магазинът беше много хубав. Нямаше ги долнокачествените икони с надпис „ръчна изработка“, очевидно печатани на ситопечат. Нямаше го евтиния порцелан с надпис „Bavaria“ произведен в Турция. Нямаше ги и кичозните бижута от сребро или злато, които търговците купуват на килограм. Даже нямаше никакво злато, само сребро. Обичайната навалица от потенциални купувачи, също я нямаше. Освен трите продавачки, в магазина имаше още шест човека. Всичките бижута бяха подредени във витрини с големи месингови табели с имената на дизайнерите. Звучеше тиха музика и беше приятно топло.

- Добър вечер.

Гласът на продавачката беше в хармония с музиката.

- Добър вечер.
- Ако желаете да видите нещо, ще ви го покажа.
- Няма нужда, когато идвах тук преди няколко дни, набелязах няколко неща и сега ще реша, кои точно ще бъде.

Мъжът излъга. Още когато влезе в магазина преди три дни, вече беше избрал какво точно ще купи, но искаше да си даде време, за да разгледа отново всичко.

- Разбира се. Ако ви потрябвам ме повикайте.
- Благодаря.

След десет минути се приближи до набелязаната витрина и си даде вид, че е заинтригуван.
Обиците бяха наистина невероятни. Представляваха стилизиран лист от сребро с по един, симетрично поставен аметист, оформен като капка. На едната с бял конец беше завързан малък етикет от бял картон с някакви цифри. Едната от тях беше написана със зелен химикал – 58. Цената беше направо символична.

- Може ли да погледна тези?
- Разбира се! Тези ли? - Посочи с пръст продавачката.
- Не, тези под тях... Да, точно тези.

Жената отключи витрината и подаде обиците на мъжа. В ръката му изглеждаха още по-красиви.
Някой отвори вратата на магазина и от вън се чу скрибуцане на цигулка.
Мъжът обърна етикета и на лицето му се появи разочарование. На обратната страна беше написано „130лв.“. Явно написаното със зелено значеше нещо друго.

- Ще ги взема, но не нося толкова пари. Дали наблизо има банкомат?
- Ние имаме пост-терминал, няма проблем.

След малко жената му подаде бележката, която излезе от устройството.

- Подпишете се ето тук, моля. Сега ще ги опаковам. Прекрасен вкус имате, поздравявам ви!
- Благодаря!

Без да я погледне мъжът се подписа на бележката и зачака жената да свърши с опаковането.

- Заповядайте. Вътре е сертификата с името на бижутера. Весели празници.

Звукът на цигулката отново се чу.

- Благодаря и на вас. Моля да не ме разбирате неправилно, както виждате не се поколебах да ги купя, но това, което и написано на етикета е подвеждащо.

Жената направи много изненадана физиономия.

- Момент, тук някъде го оставих.... А да, ето го. Не ви разбирам, кое е подвеждащо?
- Ето тази цифра написана със зелено. Помислих, че това е цената.
- Олеле, с тази старана нагоре ли беше поставен етикета във витрината?
- Мммм, да.

Другите две жени се приближиха.

- Радостина, какво има?
- Господина, току що купи едни обици, но се е заблудил, че това е цената, а те всъщност струват сто и трийсет лева.
- Много извинете за станалото недоразумение. - Третата жена взе подписаната бележка и я погледна бързо. - Ако желаете ще ви върнем парите, но трябва да ви ги дадем в брой.
- Не, не е необходимо, аз видях истинската цена преди да платя. А и обиците си заслужават цената. Просто обърнах внимание, за да не се случи и с някой друг.

Жената, която държеше бележката беше взела някаква дебела папка и сравняваше нещо в нея.

- Много ми е неудобно, че стана така. Как не съм забелязала...
- Нищо, случва се.

Жената затвори папката и погледна отново към него.

- Много държим клиентите ни да са доволни. За това ви моля поне да ви възстановим сумата, която щяхме да спечелим. Ето, ще ви покажа документите, цената на бижутера е сто лева, така ме ще ви върнем трийсет лева или си изберете нещо на тази стойност.
- Повярвайте, не е нужно.

Трите жени енергично запротестираха.
Мъжът поклати глава и се усмихна.

- Много сте любезни, но нямам време тепърва да избирам още нещо.
- Както обичате. Моля, заповядайте парите.
- Благодаря ви още веднъж и до виждане.
- Довиждане и приятна вечер.

Трите жени го изпратиха с виновни погледи.

На отсрещното страна на улицата едно момиче на около дванайсет години свиреше на цигулка „Джингъл Белс.“ Нямаше го преди да влезе в магазина. Звукът на цигулката беше ужасен.
Мъжът се спря за малко, пъхна ръцете си дълбоко в джобовете и тръгна към малката цигуларка.
Момичето гледаше надолу, сякаш изпитваше неудобство от това, че свири на улицата. Професионалният музикант в мъжа се събуди. Положението на раменете, как движеше лакътя и китката си, докато движеше лъка по струните. Чистите тонове и безупречното легато. По всичко личеше, че детето е талантливо. Само да не беше звука на ужасния инструмент.
Момичето довърши изпълнението си и концентрирано заразглежда лъка. Няколко косъма се бяха скъсали и висяха от върха му.
Мъжът се приближи още малко.

- Поздравление, колежке! Много хубаво свирите.

Момичето стреснато погледна непознатия, който се усмихваше широко.

- Благодаря.... - изглеждаше много смутена.
- Не искам да ми се сърдите, но цигулката ви хич не е хубава.

Момичето се усмихна.

- Вие цигулар ли сте?

Мъжът поклати глава.

- Не, но имам известен поглед върху тези неща.
- Знам, че за нищо не става, но нямам друга. През пролетта с мама и татко ходихме при един лютиер, но той каза, че ремонта ще струва двеста лева., родителите ми нямат възможност да платят толкова. Аз за това реших през ваканцията да се опитам да събера парите сама, за да я ремонтираме.
- Разбирам, какво не ѝ е наред?
- Дъното е спукано. За това звучи като пробита кофа.

Двамата се засмяха.

- Колежке, виждам, че сте още много млада, но знаете ли онова парче - „Медитация“ от операта на Масне „Таис“?
- О, разбира се, знам го! То ми е любимо...
- Моля, изсвирете го.
- С тази цигулка?! Само ще разваля произведението.
- Моля ви, заради мен.
- Ами, срам ме е, но добре. Само не ми се смейте.
- Естествено, че няма! А, и още нещо... Ако позволите един съвет. По-добре бъдете търпелива и съберете пари за истински инструмент.

Без да отговори, момичето вдигна цигулката към брадичката си.
Звукът беше ужасен, но това вече нямаше значение.
Свиреше със затворени очи. Лицето ѝ беше концентрирано и спокойно все едно, че не беше на улицата, а на някоя световна сцена. Беше изправена на пръсти, все едно износените платнени ботуши бяха обувки с висок ток, изработени специално за нея от някой световно известен дизайнер. Старото сиво палто вече беше роля от най-фина дантела, а гривната на дясната ѝ китка направена от евтини пластмасови мъниста вече беше гривна от розови диаманти.
Двойка възрастни хора се спряха и внимателно се заслушаха.

- Масне... - прошепна някой зад лявото рамо на мъжа.

Обърна се и погледна на там. Беше много едър младеж с остригана глава и огромни обеци. Момичето до него поклащаше глава, без да спира да гледа към малката цигуларка. На мъжът му се стори, че в очите ѝ има сълзи. Огледа се наоколо. За по-малко от две минути се беше събрала публика от поне двайсет души.
Момичето продължаваше да свири със затворени очи.
Мъжът бръкна в задния джоб на дънките си и извади тридесетте лева от бижутерията. Внимателно се приближи до картонената кутия за обувки пред момичето и пусна вътре трите банкноти. След това си тръгна.
Почти беше стигнал до спирката, когато чу зад себе си ръкопляскания.