Защо съм гневен на Майкъл Джексън...

Никога, ама наистина никога не съм бил почитател на Майкъл Джексън. Не казвам, че не беше голям творец, но не чувствах неговата музика близка. От такова поколение съм аз. Едни от моите връстници бяха върли негови почитатели, други харесваха Пинк Флойд, не, защото разбираха музиката им, а защото беше някак си модерно и носеше престиж, а друга група, към която се числях аз слушаше Хеви Метъл. Та аз не бях почитател на Майкъл Джексън, но някои от неговите песни ми доставяха наистина голямо удоволствие.
На какво се дължеше неговата популярност. На първо място на неговия талант, разбира се, но имаше и много други фактори, без които той щеше да си остане просто една чернокожа звезда.
Около него имаше един ореол на загадъчност, който, трябва да признаем, беше изключително добре аранжиран. Не случайно използвах точно тази дума. Тази загадъчност беше изградена от много прецизно дозирани отделни компоненти, които съставлявайки едно цяло предоставяха на публиката една визия, каквато нямаше и още няма нито един изпълнител. Като се започне от безброй многото пластични операции, мине си през онази прослувета бяла ръкавица, копринената маска против зарази, кислородната камера (клетия, искаше да доживее сто и петдесет години, помните ли? А доживя едва едно трета от тази възраст.), и се стигне огромната му ангажираност с каузата за опазване на околното среда, бракът му с Лайза Мари Пресли и педофилските скандали. Знам, че ще разгневя много от почитатели те му, но на мен лично ми се струва, че всичко това беше сценарий на един филм. Един филм, който имаше една едничка цел – да задоволява отново и отново болното его на един страдащ от тежка форма на нарцисизъм човек. Съжалявам, но така мисля.
Знам, че мнозина ще кажат - „Майната ти копеле, какво от това, нали беше велик, неповторим, уникален, божествен....“.
Е, да беше и си остана такъв, само на петдесет....
Знам, че думите ми звучат гадно, но дали някой ще може да ми обясни смислено онези безброй много процедури за избелване на кожата. А, да, щях да забравя. Той беше казал, че това се дължало на заболяването, от което страдал – витилиго. Само дето, това обяснение може и да мине пред американските му почитатели и пред няколко процента от почитателите му у нас, но пред останалите - не. Защо ли? Защото е нужно само да хвърлиш един поглед в някоя специализирана книжка и ще ти стане ясно, че това обяснение не издържа. А и ако наистина е страдал от това заболяване, то може би, корекцията на формата на носа, на скулите, на брадичката, на ушите, на.... кой знае на какво още, също са били част от лечението....
Скандалите няма да ги засягам... Там нещата са много объркани, странни, дори, извинявайте за думите, отблъскващи.
Знам, че много хора ме псуват за това, което пиша. Знам, че те са прави, когато ме обвиняват, че очерням паметта му. Знам....
Но аз си имам причина да напиша всички тези неща. Тази причина е моят гняв към него. Да, точно така, аз съм гневен на Майкъл Джексън.
Гневен съм му за това, че не успя да се пребори с егото си и точно то го уби. В известен смисъл Майкъл Джексън се самоуби с вечното си, стигащо до маниакалност, старание да бъде различен. Да бъде почти равен на Господ....
Днес попаднах на един клип в You Tube. Последния заснет материал с него преди смъртта да го отнесе.
Вижте го.



Вижте го и кажете какво всъщност виждате на него.
Същия Майкъл, когото познавате от отминалите години? Съмнявам се. Нека да ви кажа какво виждам аз. Аз виждам един уморен, съсипан човек, стараещ се да бъде такъв, какъвто е бил преди години...
Блед, изпит, тежащ вероятно не повече от петдесет килограма. С неуверени, почти сковани движения. С глас, очевидно много изморен и напрегнат. Изглеждащ като човек вдигнат от, едва ли не, от болничното легло, вероятно с помощта на много силни и опасни лекарства.....
Защо? Заради любовта на публиката ли, заради любовта към музиката, заради какво?

Да. Така мисля аз – заради егото му. Заради това, че той не можеше да преглътне, че други хора са на върха в този момент, а той отдавна вече не е.
Знам какво ще ми кажете, че неговите почитатели не са го забравяли никога. Съгласен съм, но останалите. Останалите, които го бяха забравили, които, особено по-младите, дори не знаеха кой е той. На него не му стигаше това, което беше направил. Той искаше всичко....
За това съм му гневен. Защото си отиде само на петдесет, а можеше да направи още толкова много...
Толкова много...
Просто трябваше да превъзмогне себе си.

Дано там, в отвъдното той да постигне бързо просветление и да намери вечен покой.
Покой, какъвто в този живот не успя да постигне...