Снощи, докато стоях в тоалетната с таблета и четях „Пътят на мирния Войн“ от Дан Милман, през отворения прозорец влетя нощна пеперуда. Нямам представа, защо нощните пеперуди биват така привличани от светлината, но това е друго.
Насекомото започна панически да се блъска в белите плочки на стените, опитвайки се да намери изход. Пресегнах се и отворих прозореца, но тя продължи. Наложи се да я хвана и внимавайки да не я смачкам в шепата я пуснах навън.
Доста често се случва изходът да е пред очите ни, но да не го виждаме, докато някой друг не ни сграбчи за яката и не ни изхвърли през него.
Няколко секунди по-късно пеперудата се опита да се върне и се заблъска по стъклото на затворения прозорец.
сряда, 30 юли 2014 г.
сряда, 5 март 2014 г.
СТАРИЯТ ВЪЖЕИГРАЧ
Далги години беше един от най-известните въжеиграчи. Познаваше го целият свят. Нямаше страна на света, където да беше играл поне веднъж и името му да не беше легенда. Най-известните циркови импресия се надпреварваха, кой ще му предложи по-висок хонорар, само за няколко минути под купола. Дори се носеха легенди, че не веднъж се е стигало до дуели.
През всичките години беше идол за младите въжеиграчи. Мнозина бяха учениците му. На още повече беше помогнал със съвет или някоя добра дума пред директора на някой цирк. Много пъти, само една негова усмивка в момента на назоваването на името на някой много талантлив, но все още неизвестен цирков артист, беше отваряла вратите към славата.
Танцът му върху въжето беше нещо неописуемо. Как ли не се опитваха на го нарекат критиците, поезия върху въже, апотеоз на цирковото изкуство, ангелски танц.... Но критиците показваха само безсилието на думите, опитвайки се да поберат в себе си нещо много по-голямо от тях.
Годините минаваха. Първо дойдоха сребърните нюанси в косите му. Скоро ги последваха бръчиците около очите. Тялото му си оставаше все така силно и красиво, все едно изваяно от античен скулптор, но с всеки изминал ден губеше гъвкавостта си. Все по-често сърцето му се превръщаше в грохот на гръмотевица, преди да стъпи на манежа.
Веднъж реши да обяви, че се отказва. Вдигна се такъв шум, че дори и на него му стана интересно, как по дяволите му е хрумнала толкова нелепа идея. Директорът на цирка в който беше ангажиран тогава, много по-млад човек от него, деликатно го хвана под ръка и го отведе на страна, така ме да не ги чуе никой.
„ Маестро, знам, че вече не си млад. Разбирам те, повярвай ми. Но помисли за публиката... Тя ще бъде съсипана, ако се откажеш. А и, не си съвсем грохнал старец, все още можеш. Пък и името ти е легенда, още дълго време хората ще са готови да платят скъпо, само за възможността да те видят с очите си. Слушай... Маестро знам, че вече не си същият, но.... Искаш ли тази вечер да наредя въжето да бъде опънато един метър по-ниско, а? Пак ще е достатъчно високо, но ти ще си малко по-спокоен, а и никой няма да забележи.“
Въжеиграчът само кимна, но очите му станаха още по-тъжни.
Нещата продължиха както до тогава. Гастрол след гастрол, представление след представление. Публиката го аплодираше все така възторжено. Все така, билетите за неговите представления се изкупуваха за часове. Само височината на въжето ставаше все по-малка.
Годините летяха все по-бързо.
Една вечер, щом дългите аплодисменти започнаха да затихват, а вълнението започна да отпуска гърдите му, нещо привлече погледа му. Там, в мрака зад цирковата завеса, стоеше някой и го наблюдаваше. Черен силует с ръце в джобовете. Въжеиграчът се поклони за последно на публиката, изпрати ѝ въздушна целувка с двете си ръце и също се потопи в мрака зад завесата.
„ Здравей.“
Беше глас, който не бе чувал дълги години.
„ Ти... ти... ти ли си?“
„ Да, аз съм стари приятелю.“
Двамата мъже се прегърнаха горещо.
„ От толкова време не съм чувал нищо за теб. Все едно пропадна в дън земя. Ти беше единственият ми конкурент. Никой не можеше да се сравни с теб. Помниш ли, веднъж един критик написа нещо, което винаги съм знаел, но ме е било страх да призная - че си по-добър от мен...“
„ Не, не помня, но това не е важно.“
„ Не е важно наистина! Но, кажи ми, как ти хрумна да дойдеш, как се сети изобщо за мен?“
„ Сега се осмелих да дойда да те видя лично, но съм гледал много твои представления. Винаги, когато можех идвах.“
„ Благодаря ти, че ми оказваш тази чест! Винаги съм се питал, защо се отказа? Та тогава ти беше съвсем млад. Можеше да играеш още много години. Спомням си какво недоумение предизвика решението ти. Всички казваха, че си постигнал съвършенството, че няма какво повече да се измисли в нашето изкуство след теб, че никога преди това не си играл толкова съвършено... Защо?“
„ Точно заради това. Бях покорил моя собствен връх и ако бях продължил, единствения, който ме очакваше, беше пътят надолу.“
„ Да, но публиката...“
„ Публиката, стари приятелю, много често забравя, какво е било преди и продължава да купува билети и да аплодира по навик.“
Повечето светлини бяха угасени. Само два помътнели от времето стари прожектора осветяваха манежа. Публиката си беше отишла. Въжеиграчът се огледа. Завесата, пейките тапицирани с тъмен плюш, въжетата. До сега не беше обръщал внимание на тези неща, но сега видя – всичко беше остаряло. Беше остаряло, също като него. Една сълза се откъсна от ъгълчето на окото му и закриволичи между бръчките.
„ Не ми каза, защо реши да дойдеш чак сега.“
„ Чак сега.... Всъщност, трябваше да дойда много по-рано. Още преди години. Ела, трябва да ти покажа нещо. За това дойдох.“
Прегърна внимателно през рамо стария си конкурент и го поведе към манежа. Някъде отвън се чуваха смеховете на другите артисти.
„ Виж въжето приятелю. Хубаво го виж. Това ли е твоето въже?“
„ Да, моето е. Откакто се научих да пазя баланс върху него, не съм го сменял. Обиколих света с него.“
„ Знам, но сигурен ли си, че е твоето, защото аз не съм.“
„ Какво искаш да кажеш?“
„ Твоето въже го опъваха толкова високо, че хората напрягаха очите си, за да го видят, а я виж това. Опънато е толкова ниско, че можеш да се спънеш в него.“
Чак сега старият въжеиграч видя, колко ниско беше опънато старото въже. Не беше забелязал, как през годините, откакто онзи директор му го беше предложил, височината ставаше все по-малка и сега въжето беше на не повече от метър от земята.
„ Не! Ти можеш да повториш хиляди пъти, че това въже е твоето, но аз няма и не искам да повярвам! Аз оставих своето въже там където му е мястото, високо над манежа. Дойдох да ти кажа, че е време да обърнеш гръб на навиците на публиката и да оставиш въжето си да почива в мир. За го оставиш там горе, до моето...“
През всичките години беше идол за младите въжеиграчи. Мнозина бяха учениците му. На още повече беше помогнал със съвет или някоя добра дума пред директора на някой цирк. Много пъти, само една негова усмивка в момента на назоваването на името на някой много талантлив, но все още неизвестен цирков артист, беше отваряла вратите към славата.
Танцът му върху въжето беше нещо неописуемо. Как ли не се опитваха на го нарекат критиците, поезия върху въже, апотеоз на цирковото изкуство, ангелски танц.... Но критиците показваха само безсилието на думите, опитвайки се да поберат в себе си нещо много по-голямо от тях.
Годините минаваха. Първо дойдоха сребърните нюанси в косите му. Скоро ги последваха бръчиците около очите. Тялото му си оставаше все така силно и красиво, все едно изваяно от античен скулптор, но с всеки изминал ден губеше гъвкавостта си. Все по-често сърцето му се превръщаше в грохот на гръмотевица, преди да стъпи на манежа.
Веднъж реши да обяви, че се отказва. Вдигна се такъв шум, че дори и на него му стана интересно, как по дяволите му е хрумнала толкова нелепа идея. Директорът на цирка в който беше ангажиран тогава, много по-млад човек от него, деликатно го хвана под ръка и го отведе на страна, така ме да не ги чуе никой.
„ Маестро, знам, че вече не си млад. Разбирам те, повярвай ми. Но помисли за публиката... Тя ще бъде съсипана, ако се откажеш. А и, не си съвсем грохнал старец, все още можеш. Пък и името ти е легенда, още дълго време хората ще са готови да платят скъпо, само за възможността да те видят с очите си. Слушай... Маестро знам, че вече не си същият, но.... Искаш ли тази вечер да наредя въжето да бъде опънато един метър по-ниско, а? Пак ще е достатъчно високо, но ти ще си малко по-спокоен, а и никой няма да забележи.“
Въжеиграчът само кимна, но очите му станаха още по-тъжни.
Нещата продължиха както до тогава. Гастрол след гастрол, представление след представление. Публиката го аплодираше все така възторжено. Все така, билетите за неговите представления се изкупуваха за часове. Само височината на въжето ставаше все по-малка.
Годините летяха все по-бързо.
Една вечер, щом дългите аплодисменти започнаха да затихват, а вълнението започна да отпуска гърдите му, нещо привлече погледа му. Там, в мрака зад цирковата завеса, стоеше някой и го наблюдаваше. Черен силует с ръце в джобовете. Въжеиграчът се поклони за последно на публиката, изпрати ѝ въздушна целувка с двете си ръце и също се потопи в мрака зад завесата.
„ Здравей.“
Беше глас, който не бе чувал дълги години.
„ Ти... ти... ти ли си?“
„ Да, аз съм стари приятелю.“
Двамата мъже се прегърнаха горещо.
„ От толкова време не съм чувал нищо за теб. Все едно пропадна в дън земя. Ти беше единственият ми конкурент. Никой не можеше да се сравни с теб. Помниш ли, веднъж един критик написа нещо, което винаги съм знаел, но ме е било страх да призная - че си по-добър от мен...“
„ Не, не помня, но това не е важно.“
„ Не е важно наистина! Но, кажи ми, как ти хрумна да дойдеш, как се сети изобщо за мен?“
„ Сега се осмелих да дойда да те видя лично, но съм гледал много твои представления. Винаги, когато можех идвах.“
„ Благодаря ти, че ми оказваш тази чест! Винаги съм се питал, защо се отказа? Та тогава ти беше съвсем млад. Можеше да играеш още много години. Спомням си какво недоумение предизвика решението ти. Всички казваха, че си постигнал съвършенството, че няма какво повече да се измисли в нашето изкуство след теб, че никога преди това не си играл толкова съвършено... Защо?“
„ Точно заради това. Бях покорил моя собствен връх и ако бях продължил, единствения, който ме очакваше, беше пътят надолу.“
„ Да, но публиката...“
„ Публиката, стари приятелю, много често забравя, какво е било преди и продължава да купува билети и да аплодира по навик.“
Повечето светлини бяха угасени. Само два помътнели от времето стари прожектора осветяваха манежа. Публиката си беше отишла. Въжеиграчът се огледа. Завесата, пейките тапицирани с тъмен плюш, въжетата. До сега не беше обръщал внимание на тези неща, но сега видя – всичко беше остаряло. Беше остаряло, също като него. Една сълза се откъсна от ъгълчето на окото му и закриволичи между бръчките.
„ Не ми каза, защо реши да дойдеш чак сега.“
„ Чак сега.... Всъщност, трябваше да дойда много по-рано. Още преди години. Ела, трябва да ти покажа нещо. За това дойдох.“
Прегърна внимателно през рамо стария си конкурент и го поведе към манежа. Някъде отвън се чуваха смеховете на другите артисти.
„ Виж въжето приятелю. Хубаво го виж. Това ли е твоето въже?“
„ Да, моето е. Откакто се научих да пазя баланс върху него, не съм го сменял. Обиколих света с него.“
„ Знам, но сигурен ли си, че е твоето, защото аз не съм.“
„ Какво искаш да кажеш?“
„ Твоето въже го опъваха толкова високо, че хората напрягаха очите си, за да го видят, а я виж това. Опънато е толкова ниско, че можеш да се спънеш в него.“
Чак сега старият въжеиграч видя, колко ниско беше опънато старото въже. Не беше забелязал, как през годините, откакто онзи директор му го беше предложил, височината ставаше все по-малка и сега въжето беше на не повече от метър от земята.
„ Не! Ти можеш да повториш хиляди пъти, че това въже е твоето, но аз няма и не искам да повярвам! Аз оставих своето въже там където му е мястото, високо над манежа. Дойдох да ти кажа, че е време да обърнеш гръб на навиците на публиката и да оставиш въжето си да почива в мир. За го оставиш там горе, до моето...“
вторник, 24 декември 2013 г.
МЕДИТАЦИЯ ЗА СПУКАНА ЦИГУЛКА
В книжарницата беше пълно с хора.
„Ееее, доживях и това. До видя книжарница пълна с хора."
Мъжът извади от джоба на дънките си мобилния телефон и натисна копчето под дисплея. Часът беше четири и двадесет и пет. Имаше време, бижутерията едва ли щеше да затвори преди седем.
Прибра телефона и се огледа.
„Дали всички ще купят книги или са като мен, не търсят нищо конкретно?“
Една служителка, младо момиче с изрусени коси се приближи с ръце хванати зад гърба.
- Мога ли да помогна с нещо?
- Ами.... - направи пълна инвентаризация в ума си на нещата, за които си беше мислил, че иска да прочете. - Имате ли нещо от Махатма Ганди, нищо не съм чел от него.
- За съжаление нямаме в момента. Преди един час една жена попита за същото. С нещо друго да съм полезна?
- Не благодаря ви.
- За нищо, весели празници!
- И на вас.
Усещането да търсиш нещо, без да знаеш какво точно му беше много познато. Сигурно всички, които обичат да четат, но понякога влизат спонтанно в книжарница го изпитват.
За малко спря поглед върху „НекрономикОн“от Лавкрафт. Взе я в ръка и се загледа в подтискащата корица. И този път се отказа да я купува. Върна книгата на мястото ѝ и продължи нататък. Нищо ново от Пратчед, нищо ново от Далай Лама.
Спря се за малко пред щанда с детските книги.
„Защо у нас няма традиция при комиксите? Няма начин да няма интерес.“
Отново погледна телефона. Без да усети бяха минали повече от трийсет минути.
Реши, че е време да излезе от книжарницата. Беше му приятно да се мотае между безкрайните рафтове с книги, но многото хора му пречеха да се съсредоточи. Закопча якето и излезе. На центъра навалицата беше не по-малка.
„Вероятно, не на Бъдни вечер, а точно днес, ден по рано е един от най-успешните дни в годината за търговците...“
Без да бърза, като внимаваше да не се блъска в хората, тръгна към бижутерията.
Макар и да беше малко в страни от големия човешки поток на градския център, магазинът беше много хубав. Нямаше ги долнокачествените икони с надпис „ръчна изработка“, очевидно печатани на ситопечат. Нямаше го евтиния порцелан с надпис „Bavaria“ произведен в Турция. Нямаше ги и кичозните бижута от сребро или злато, които търговците купуват на килограм. Даже нямаше никакво злато, само сребро. Обичайната навалица от потенциални купувачи, също я нямаше. Освен трите продавачки, в магазина имаше още шест човека. Всичките бижута бяха подредени във витрини с големи месингови табели с имената на дизайнерите. Звучеше тиха музика и беше приятно топло.
- Добър вечер.
Гласът на продавачката беше в хармония с музиката.
- Добър вечер.
- Ако желаете да видите нещо, ще ви го покажа.
- Няма нужда, когато идвах тук преди няколко дни, набелязах няколко неща и сега ще реша, кои точно ще бъде.
Мъжът излъга. Още когато влезе в магазина преди три дни, вече беше избрал какво точно ще купи, но искаше да си даде време, за да разгледа отново всичко.
- Разбира се. Ако ви потрябвам ме повикайте.
- Благодаря.
След десет минути се приближи до набелязаната витрина и си даде вид, че е заинтригуван.
Обиците бяха наистина невероятни. Представляваха стилизиран лист от сребро с по един, симетрично поставен аметист, оформен като капка. На едната с бял конец беше завързан малък етикет от бял картон с някакви цифри. Едната от тях беше написана със зелен химикал – 58. Цената беше направо символична.
- Може ли да погледна тези?
- Разбира се! Тези ли? - Посочи с пръст продавачката.
- Не, тези под тях... Да, точно тези.
Жената отключи витрината и подаде обиците на мъжа. В ръката му изглеждаха още по-красиви.
Някой отвори вратата на магазина и от вън се чу скрибуцане на цигулка.
Мъжът обърна етикета и на лицето му се появи разочарование. На обратната страна беше написано „130лв.“. Явно написаното със зелено значеше нещо друго.
- Ще ги взема, но не нося толкова пари. Дали наблизо има банкомат?
- Ние имаме пост-терминал, няма проблем.
След малко жената му подаде бележката, която излезе от устройството.
- Подпишете се ето тук, моля. Сега ще ги опаковам. Прекрасен вкус имате, поздравявам ви!
- Благодаря!
Без да я погледне мъжът се подписа на бележката и зачака жената да свърши с опаковането.
- Заповядайте. Вътре е сертификата с името на бижутера. Весели празници.
Звукът на цигулката отново се чу.
- Благодаря и на вас. Моля да не ме разбирате неправилно, както виждате не се поколебах да ги купя, но това, което и написано на етикета е подвеждащо.
Жената направи много изненадана физиономия.
- Момент, тук някъде го оставих.... А да, ето го. Не ви разбирам, кое е подвеждащо?
- Ето тази цифра написана със зелено. Помислих, че това е цената.
- Олеле, с тази старана нагоре ли беше поставен етикета във витрината?
- Мммм, да.
Другите две жени се приближиха.
- Радостина, какво има?
- Господина, току що купи едни обици, но се е заблудил, че това е цената, а те всъщност струват сто и трийсет лева.
- Много извинете за станалото недоразумение. - Третата жена взе подписаната бележка и я погледна бързо. - Ако желаете ще ви върнем парите, но трябва да ви ги дадем в брой.
- Не, не е необходимо, аз видях истинската цена преди да платя. А и обиците си заслужават цената. Просто обърнах внимание, за да не се случи и с някой друг.
Жената, която държеше бележката беше взела някаква дебела папка и сравняваше нещо в нея.
- Много ми е неудобно, че стана така. Как не съм забелязала...
- Нищо, случва се.
Жената затвори папката и погледна отново към него.
- Много държим клиентите ни да са доволни. За това ви моля поне да ви възстановим сумата, която щяхме да спечелим. Ето, ще ви покажа документите, цената на бижутера е сто лева, така ме ще ви върнем трийсет лева или си изберете нещо на тази стойност.
- Повярвайте, не е нужно.
Трите жени енергично запротестираха.
Мъжът поклати глава и се усмихна.
- Много сте любезни, но нямам време тепърва да избирам още нещо.
- Както обичате. Моля, заповядайте парите.
- Благодаря ви още веднъж и до виждане.
- Довиждане и приятна вечер.
Трите жени го изпратиха с виновни погледи.
На отсрещното страна на улицата едно момиче на около дванайсет години свиреше на цигулка „Джингъл Белс.“ Нямаше го преди да влезе в магазина. Звукът на цигулката беше ужасен.
Мъжът се спря за малко, пъхна ръцете си дълбоко в джобовете и тръгна към малката цигуларка.
Момичето гледаше надолу, сякаш изпитваше неудобство от това, че свири на улицата. Професионалният музикант в мъжа се събуди. Положението на раменете, как движеше лакътя и китката си, докато движеше лъка по струните. Чистите тонове и безупречното легато. По всичко личеше, че детето е талантливо. Само да не беше звука на ужасния инструмент.
Момичето довърши изпълнението си и концентрирано заразглежда лъка. Няколко косъма се бяха скъсали и висяха от върха му.
Мъжът се приближи още малко.
- Поздравление, колежке! Много хубаво свирите.
Момичето стреснато погледна непознатия, който се усмихваше широко.
- Благодаря.... - изглеждаше много смутена.
- Не искам да ми се сърдите, но цигулката ви хич не е хубава.
Момичето се усмихна.
- Вие цигулар ли сте?
Мъжът поклати глава.
- Не, но имам известен поглед върху тези неща.
- Знам, че за нищо не става, но нямам друга. През пролетта с мама и татко ходихме при един лютиер, но той каза, че ремонта ще струва двеста лева., родителите ми нямат възможност да платят толкова. Аз за това реших през ваканцията да се опитам да събера парите сама, за да я ремонтираме.
- Разбирам, какво не ѝ е наред?
- Дъното е спукано. За това звучи като пробита кофа.
Двамата се засмяха.
- Колежке, виждам, че сте още много млада, но знаете ли онова парче - „Медитация“ от операта на Масне „Таис“?
- О, разбира се, знам го! То ми е любимо...
- Моля, изсвирете го.
- С тази цигулка?! Само ще разваля произведението.
- Моля ви, заради мен.
- Ами, срам ме е, но добре. Само не ми се смейте.
- Естествено, че няма! А, и още нещо... Ако позволите един съвет. По-добре бъдете търпелива и съберете пари за истински инструмент.
Без да отговори, момичето вдигна цигулката към брадичката си.
Звукът беше ужасен, но това вече нямаше значение.
Свиреше със затворени очи. Лицето ѝ беше концентрирано и спокойно все едно, че не беше на улицата, а на някоя световна сцена. Беше изправена на пръсти, все едно износените платнени ботуши бяха обувки с висок ток, изработени специално за нея от някой световно известен дизайнер. Старото сиво палто вече беше роля от най-фина дантела, а гривната на дясната ѝ китка направена от евтини пластмасови мъниста вече беше гривна от розови диаманти.
Двойка възрастни хора се спряха и внимателно се заслушаха.
- Масне... - прошепна някой зад лявото рамо на мъжа.
Обърна се и погледна на там. Беше много едър младеж с остригана глава и огромни обеци. Момичето до него поклащаше глава, без да спира да гледа към малката цигуларка. На мъжът му се стори, че в очите ѝ има сълзи. Огледа се наоколо. За по-малко от две минути се беше събрала публика от поне двайсет души.
Момичето продължаваше да свири със затворени очи.
Мъжът бръкна в задния джоб на дънките си и извади тридесетте лева от бижутерията. Внимателно се приближи до картонената кутия за обувки пред момичето и пусна вътре трите банкноти. След това си тръгна.
Почти беше стигнал до спирката, когато чу зад себе си ръкопляскания.
„Ееее, доживях и това. До видя книжарница пълна с хора."
Мъжът извади от джоба на дънките си мобилния телефон и натисна копчето под дисплея. Часът беше четири и двадесет и пет. Имаше време, бижутерията едва ли щеше да затвори преди седем.
Прибра телефона и се огледа.
„Дали всички ще купят книги или са като мен, не търсят нищо конкретно?“
Една служителка, младо момиче с изрусени коси се приближи с ръце хванати зад гърба.
- Мога ли да помогна с нещо?
- Ами.... - направи пълна инвентаризация в ума си на нещата, за които си беше мислил, че иска да прочете. - Имате ли нещо от Махатма Ганди, нищо не съм чел от него.
- За съжаление нямаме в момента. Преди един час една жена попита за същото. С нещо друго да съм полезна?
- Не благодаря ви.
- За нищо, весели празници!
- И на вас.
Усещането да търсиш нещо, без да знаеш какво точно му беше много познато. Сигурно всички, които обичат да четат, но понякога влизат спонтанно в книжарница го изпитват.
За малко спря поглед върху „НекрономикОн“от Лавкрафт. Взе я в ръка и се загледа в подтискащата корица. И този път се отказа да я купува. Върна книгата на мястото ѝ и продължи нататък. Нищо ново от Пратчед, нищо ново от Далай Лама.
Спря се за малко пред щанда с детските книги.
„Защо у нас няма традиция при комиксите? Няма начин да няма интерес.“
Отново погледна телефона. Без да усети бяха минали повече от трийсет минути.
Реши, че е време да излезе от книжарницата. Беше му приятно да се мотае между безкрайните рафтове с книги, но многото хора му пречеха да се съсредоточи. Закопча якето и излезе. На центъра навалицата беше не по-малка.
„Вероятно, не на Бъдни вечер, а точно днес, ден по рано е един от най-успешните дни в годината за търговците...“
Без да бърза, като внимаваше да не се блъска в хората, тръгна към бижутерията.
Макар и да беше малко в страни от големия човешки поток на градския център, магазинът беше много хубав. Нямаше ги долнокачествените икони с надпис „ръчна изработка“, очевидно печатани на ситопечат. Нямаше го евтиния порцелан с надпис „Bavaria“ произведен в Турция. Нямаше ги и кичозните бижута от сребро или злато, които търговците купуват на килограм. Даже нямаше никакво злато, само сребро. Обичайната навалица от потенциални купувачи, също я нямаше. Освен трите продавачки, в магазина имаше още шест човека. Всичките бижута бяха подредени във витрини с големи месингови табели с имената на дизайнерите. Звучеше тиха музика и беше приятно топло.
- Добър вечер.
Гласът на продавачката беше в хармония с музиката.
- Добър вечер.
- Ако желаете да видите нещо, ще ви го покажа.
- Няма нужда, когато идвах тук преди няколко дни, набелязах няколко неща и сега ще реша, кои точно ще бъде.
Мъжът излъга. Още когато влезе в магазина преди три дни, вече беше избрал какво точно ще купи, но искаше да си даде време, за да разгледа отново всичко.
- Разбира се. Ако ви потрябвам ме повикайте.
- Благодаря.
След десет минути се приближи до набелязаната витрина и си даде вид, че е заинтригуван.
Обиците бяха наистина невероятни. Представляваха стилизиран лист от сребро с по един, симетрично поставен аметист, оформен като капка. На едната с бял конец беше завързан малък етикет от бял картон с някакви цифри. Едната от тях беше написана със зелен химикал – 58. Цената беше направо символична.
- Може ли да погледна тези?
- Разбира се! Тези ли? - Посочи с пръст продавачката.
- Не, тези под тях... Да, точно тези.
Жената отключи витрината и подаде обиците на мъжа. В ръката му изглеждаха още по-красиви.
Някой отвори вратата на магазина и от вън се чу скрибуцане на цигулка.
Мъжът обърна етикета и на лицето му се появи разочарование. На обратната страна беше написано „130лв.“. Явно написаното със зелено значеше нещо друго.
- Ще ги взема, но не нося толкова пари. Дали наблизо има банкомат?
- Ние имаме пост-терминал, няма проблем.
След малко жената му подаде бележката, която излезе от устройството.
- Подпишете се ето тук, моля. Сега ще ги опаковам. Прекрасен вкус имате, поздравявам ви!
- Благодаря!
Без да я погледне мъжът се подписа на бележката и зачака жената да свърши с опаковането.
- Заповядайте. Вътре е сертификата с името на бижутера. Весели празници.
Звукът на цигулката отново се чу.
- Благодаря и на вас. Моля да не ме разбирате неправилно, както виждате не се поколебах да ги купя, но това, което и написано на етикета е подвеждащо.
Жената направи много изненадана физиономия.
- Момент, тук някъде го оставих.... А да, ето го. Не ви разбирам, кое е подвеждащо?
- Ето тази цифра написана със зелено. Помислих, че това е цената.
- Олеле, с тази старана нагоре ли беше поставен етикета във витрината?
- Мммм, да.
Другите две жени се приближиха.
- Радостина, какво има?
- Господина, току що купи едни обици, но се е заблудил, че това е цената, а те всъщност струват сто и трийсет лева.
- Много извинете за станалото недоразумение. - Третата жена взе подписаната бележка и я погледна бързо. - Ако желаете ще ви върнем парите, но трябва да ви ги дадем в брой.
- Не, не е необходимо, аз видях истинската цена преди да платя. А и обиците си заслужават цената. Просто обърнах внимание, за да не се случи и с някой друг.
Жената, която държеше бележката беше взела някаква дебела папка и сравняваше нещо в нея.
- Много ми е неудобно, че стана така. Как не съм забелязала...
- Нищо, случва се.
Жената затвори папката и погледна отново към него.
- Много държим клиентите ни да са доволни. За това ви моля поне да ви възстановим сумата, която щяхме да спечелим. Ето, ще ви покажа документите, цената на бижутера е сто лева, така ме ще ви върнем трийсет лева или си изберете нещо на тази стойност.
- Повярвайте, не е нужно.
Трите жени енергично запротестираха.
Мъжът поклати глава и се усмихна.
- Много сте любезни, но нямам време тепърва да избирам още нещо.
- Както обичате. Моля, заповядайте парите.
- Благодаря ви още веднъж и до виждане.
- Довиждане и приятна вечер.
Трите жени го изпратиха с виновни погледи.
На отсрещното страна на улицата едно момиче на около дванайсет години свиреше на цигулка „Джингъл Белс.“ Нямаше го преди да влезе в магазина. Звукът на цигулката беше ужасен.
Мъжът се спря за малко, пъхна ръцете си дълбоко в джобовете и тръгна към малката цигуларка.
Момичето гледаше надолу, сякаш изпитваше неудобство от това, че свири на улицата. Професионалният музикант в мъжа се събуди. Положението на раменете, как движеше лакътя и китката си, докато движеше лъка по струните. Чистите тонове и безупречното легато. По всичко личеше, че детето е талантливо. Само да не беше звука на ужасния инструмент.
Момичето довърши изпълнението си и концентрирано заразглежда лъка. Няколко косъма се бяха скъсали и висяха от върха му.
Мъжът се приближи още малко.
- Поздравление, колежке! Много хубаво свирите.
Момичето стреснато погледна непознатия, който се усмихваше широко.
- Благодаря.... - изглеждаше много смутена.
- Не искам да ми се сърдите, но цигулката ви хич не е хубава.
Момичето се усмихна.
- Вие цигулар ли сте?
Мъжът поклати глава.
- Не, но имам известен поглед върху тези неща.
- Знам, че за нищо не става, но нямам друга. През пролетта с мама и татко ходихме при един лютиер, но той каза, че ремонта ще струва двеста лева., родителите ми нямат възможност да платят толкова. Аз за това реших през ваканцията да се опитам да събера парите сама, за да я ремонтираме.
- Разбирам, какво не ѝ е наред?
- Дъното е спукано. За това звучи като пробита кофа.
Двамата се засмяха.
- Колежке, виждам, че сте още много млада, но знаете ли онова парче - „Медитация“ от операта на Масне „Таис“?
- О, разбира се, знам го! То ми е любимо...
- Моля, изсвирете го.
- С тази цигулка?! Само ще разваля произведението.
- Моля ви, заради мен.
- Ами, срам ме е, но добре. Само не ми се смейте.
- Естествено, че няма! А, и още нещо... Ако позволите един съвет. По-добре бъдете търпелива и съберете пари за истински инструмент.
Без да отговори, момичето вдигна цигулката към брадичката си.
Звукът беше ужасен, но това вече нямаше значение.
Свиреше със затворени очи. Лицето ѝ беше концентрирано и спокойно все едно, че не беше на улицата, а на някоя световна сцена. Беше изправена на пръсти, все едно износените платнени ботуши бяха обувки с висок ток, изработени специално за нея от някой световно известен дизайнер. Старото сиво палто вече беше роля от най-фина дантела, а гривната на дясната ѝ китка направена от евтини пластмасови мъниста вече беше гривна от розови диаманти.
Двойка възрастни хора се спряха и внимателно се заслушаха.
- Масне... - прошепна някой зад лявото рамо на мъжа.
Обърна се и погледна на там. Беше много едър младеж с остригана глава и огромни обеци. Момичето до него поклащаше глава, без да спира да гледа към малката цигуларка. На мъжът му се стори, че в очите ѝ има сълзи. Огледа се наоколо. За по-малко от две минути се беше събрала публика от поне двайсет души.
Момичето продължаваше да свири със затворени очи.
Мъжът бръкна в задния джоб на дънките си и извади тридесетте лева от бижутерията. Внимателно се приближи до картонената кутия за обувки пред момичето и пусна вътре трите банкноти. След това си тръгна.
Почти беше стигнал до спирката, когато чу зад себе си ръкопляскания.
неделя, 8 декември 2013 г.
Градът е уморен.
Градът е уморен
и спи,
но аз съм буден,
гледам във тавана...
Ръката ми те търси,
търси твоята ръка,
но теб... но теб те няма....
Дали и ти не спиш,
дали си будна?
Дали и твоите ръце,
самотни търсят ме?
Не зная....
Градът е уморен
и спи,
но аз съм буден,
гледам във тавана...
Затварям уморен очи
и те прегръщам...
Дали и ти прегръщаш ме
далеч от мен,
не зная....
и спи,
но аз съм буден,
гледам във тавана...
Ръката ми те търси,
търси твоята ръка,
но теб... но теб те няма....
Дали и ти не спиш,
дали си будна?
Дали и твоите ръце,
самотни търсят ме?
Не зная....
Градът е уморен
и спи,
но аз съм буден,
гледам във тавана...
Затварям уморен очи
и те прегръщам...
Дали и ти прегръщаш ме
далеч от мен,
не зная....
неделя, 28 юли 2013 г.
Интервю с Робърт Търман
Бащата на холивудската звезда Ума Търман, приятел на Далай Лама, известен тълкувател на будизма, американският професор Робърт Търман е включен в списъка на списание "Тайм" сред 25-те най-влиятелни хора в Америка. Професор Търман посети Москва и Тува за цикъл от лекции. В интервю за РИА Новости с журналистката Олга Липич професорът говори за предимствата на будистката философия и психология, за смисъла на живота в будизма, съвършенството на реалността и причините за страданието, за Далай Лама като истински последовател на Толстой, както и за мнението си за апокалипсиса, за новата световна цивилизация и ролята на Русия, която ѝ предстои да изиграе в нея.
- Робърт, защо човек от традиционно християнски Запад, какъвто сте вие, се решава да стане будист?
- Не мога да кажа, че в младостта си съм бил особено религиозен. Мисля, че нямаше как да се нарека християнин... аз се интересувах от философия, можем да кажем, че моята религия бяха Сократ и Платон. На Бога можеше и да повярвам, но смятах, че той е твърде раздразнителен, винаги готови да изпадне в гняв и това не ми харесваше. В един момент, аз дойдох до заключението, че източната психологията, Фройд, и другите ѝ представители, не постигнаха пълно разбиране на човешката природа. Инстинктивно, аз почувствах, че отговорите могат да бъдат намерени в Индия.
В същото време, аз бях обичайният лекомислен американец, който учи в Харвард, ходи на танци, на партита и се забавлява по всякакъв начин. Ожених се съвсем млад за първи път и от този брак имам една прекрасна дъщеря.
Тогава се случи така, че преживях тежък инцидент, в който нараних тежко едното си око. Докато лежах в безсъзнание имах видение. Бях в една галерия подобна на музей, в която имаше подредени много малки бюстове на Джордж Вашингтон, Бетовен и други известни западни фигури. От огледалата зад тях към мен идваше много мощна енергия във формата на дъга. Когато дойдох в съзнание, аз осъзнах, че трябва да променя живота си, че вече не мога да живея като нормален американец, че не се интересувам от Харвард, където никой нищо не знае, освен да пие...
Не че аз търсих точно будизма, просто знаех, че търсенето на истината трябва да бъде в посока на Азия. Четох Херман Хесе и това ми даде допълнителен стимул. В онези години в Близкия изток и Индия пътуващ американец беше нещо странно. Често гладувах, бях много слаб и носих брада. Все още нямах изкуствено око и мога да кажа, че като цяло, гледката, която съм представлявал, едва ли е била много приятна. Но хората бяха много мили с мен, защото хипита все още не бяха навлезли този регион.
Ненадейно обаче в Ню Йорк, почина баща ми и аз трябваше да летя обратно за дома за погребението ... Там, на около петдесет километра от мястото, където съм израснал, се запознах с един възрастен калмикски Лама, и тази калмик стана мой духовен баща. Бях с него две години. За десет седмици научих тибетски език почти перфектно. Тибетците вярват, че това се дължи на „спомени“ от минал живот, и аз съм на същото мнение.
- Преди половин век сте се срещнал с Далай Лама и сте приели от него монашеско посвещение. След известно време, обаче сте се отказал от монашеството. Разкажете ми, как се случиха тези неща?
- За първи път видях Негово Светейшество през 1962 г., когато той дойде в Индия. След това го срещнах пак през 1964 година благодарение на моя учител. Бях изпълнен с такъв ентусиазъм за медитация, изучаване на будизма, че поисках да стана монах. Но моят учител ми каза: "Аз разбирам, че искаш да станеш монах, но едва ли ще можеш да останеш такъв дълго време, особено, ако искаш да се върнеш в САЩ. Там няма будистки манастири и ще ти бъде много трудно да се впишеш в средата.“ Аз обаче настоявах и две години по-късно, през 1964 г., учителят каза, че трябва да отиде в Индия, ще ме вземе със себе си и ще ме представи на Далай Лама, който ще прецени, дали да ми даде монашеско посвещение.
И така отидохме в Индия, и се запознах с Далай Лама. Около година Далай Лама ме наблюдаваше, въпреки че бързо станахме добри приятели. Мисля, че в края на краищата, той ми даде монашески посвещение, въпреки несъгласието на някои други възрастни Лами, просто защото се надяваше, че по този начин ще имаме възможност да общуваме по-лесно.
Скоро след това ме изпрати в САЩ като преводач на един Лама. Когато попаднах отново в Ню Йорк, осъзнах какво имаше предвид старият ми учител. Наистина тогава един Лама нямаше място в Америка, в смисъл на това, че от пръв поглед се отличавах от околните. Бях облечен в роба с цвят бордо, но се виждаше веднага, че съм американец. След това дъщеря ми ми каза, че съм приличал на Хенри Милър в дрипи: с бръсната глава, с превръзка на окото и червена рокля. Всеки ме поглеждаше с учудване. По това все още ги нямаше всички тези "Харе Кришна", йоги и какви ли не още. Дори хипитата още ги нямаше. Майка ми и другите ми роднини и познати мислеха, че просто съм полудял... Стана така, че се отказах от монашеските си одежди и обети. В тибетския будизъм, ако се откажеш от монашеството, то е веднъж и за винаги и няма връщане назад.
Далай Лама, разбира се, не беше доволен. След няколко години, той ми прости разбира се, но когато разбра за това мое решение, беше много огорчен.
- Кажете ми, членовете на вашето семейство, също ли са будисти? Вашият известната дъщеря Ума Търман, например?
- Може да се каже, че да. Жена ми е родом от Швеция, но също практикува будизма. Моите деца, също. Най-малкото, вярват в прераждането. Въпреки това, ако има зададете този въпрос, не знам как ще ви отговорят. Например, могат на свой ред да ви попитат, какво разбирате под „будист“? Децата ми, а и аз също сме срещали много младежи, които казват за себе си, че са будисти, но всъщност в поведението и живота им няма нищо будистко. Децата ми са свикнали да мислят свободно, така се постарахме да ги възпитаме с майка им. Но въпреки всичко, мога да кажа, че те вярват в основните принципи на будизма.
- В Америка и на запад като цяло, много известни личности са приели будизма. Как мислите, защо се случва това?
- Факт е, че будизма не е религия в прекия смисъл на думата. Тези хора, за които будизма е религия на първо място, не са в състояние да използват будизма в истинската му същност. В края на краищата, какво е откритието, направено от Буда? Той открива, че реалността - това е блаженство и щастие. И, за да се постигне щастие, човек трябва да разбере природата на реалността ( природата на ума. Моя бележка. ). Невежеството е причината за страданието. Вярата в каквото и да било само по себе си няма да ви помогне да започнете да разбирате, че природата на реалността - блаженството, няма да ви направи щастливи. Вярата може да ви помогне до известна степен, но не достатъчно. Трябва да се разбере следното. Мъдростта - това е нещото, което те прави щастлив. И точно за това, Буда трябва да бъде възприеман като учител преподаващ мъдрост, а не като основател на религия.
Основателят на някоя религия би казал: "Аз съм открил Божията истина! Следвайте ме, вярвайте в мен, вярвайте в Бог и ще бъдете спасени!“ Буда не е казвал такива неща. Напротив, това, което той е казал е, че за да се спасим, трябва да разчитаме на себе си, не на някаква външна сила.
Ето защо, будизма е много привлекателен за много хора, които искат да разберат себе си и света. Те оценяват будисткия подход към разбирането на философията, психологията и функционирането на ума. Оценяват и медитацията, като отлично средство за учене.
Но, както казах, някои хора вярват, че будизмът е религия, защото исторически тогава в Индия грамотността е била 10.5%. Всички останали са били ангажирани в селското стопанство, в занаятите и търговията, те дори не знаели буквите, не можели да четат и пишат, и следователно не биха могли ефективно да използват тези инструменти на знанието. Но те са вярвали в авторитета будистките университети, на будистките манастири, на монасите. За това будизма за тях е бил просто религия, система от вярвания.
В днешния свят, хората са почти без изключение образовани, но тяхното образование се отнася главно за това как да правят пари, да проектират нещо, как да създават нова техника. A философията - това е нещо мъртво. Всички открития в областта на природните науки са фокусирани върху постигането на бизнес резултати или производство на оръжия. Хората не вярват, че образованието може да ги промени вътрешно. Например, аз почувствах, че Харвард не ми дава достатъчно образование. Там не ме научиха как да контролирам вътрешния си живот. Аз съм на мнение, че в университетите трябва да се научат как да работят с ума, с чувствата и идеите.
Вие казвате, че много западни хора са будисти. Това не е точно така. Хората на запад обичат и харесват будизма, защото той не изисква фанатична вяра. Сигурен съм, че на Запад дори са повече хората, които не наричат себе си будисти, но прилагат будистки методи по отношение на медитацията и живота си. Така те развиват съзнание. Но ако ги попитате за религията им, те ще кажат: "Аз съм християнин", или "Аз съм евреин" или пък „Аз съм мюсюлманин“.
- В коя категория се класифицирате? Възможно ли е да се наречете ангажиран с будизма?
- Мисля, че да. Ангажиран към будизма във всичките му проявления. Но по-скоро, мога да се нарека скептичен будист, аз не вярвам, че всичко в будизма е вярно, и със сигурност не вярвам на всеки будист.
Мисля, че започвам да разбирам теорията на Далай Лама, той е абсолютно убеден, и непрекъснато говори за факта, че в днешния свят, различните религии, а будизма е несъмнено една от световните религии, се борят помежду си за последователите на Християнството. Това създава конфликт. Всички съвременни плуралистични общности се различават, но в почти всеки град има джамия, християнски църкви, будистки храмове, индуски храмове ...
Така че религията не трябва да се конкурират за "пазарен дял" – това не е редно. А и основното послание на никоя религия не е такова. Например може да се чуе да казват: "Аз съм християнин и за това мога да убивам други хора." Христос обаче казва - Обичай врага си, обърни и другата буза, Божието царство е вътре в нас, всеки трябва да бъде мил, добър, да дава милостиня, да вярва, да се надява! Подобни ценности проповядва и будизма.
- Какви са основните правила на будизма по тези въпроси?
- Същите са. Обичайте враговете си, омразата ражда омраза, само любовта може да спре омразата. Всичките ни проблеми се дължат на прекомерен егоизъм. Доброта – това е ключът към решаване на проблемите. Например, Далай Лама, казва: "Ако ти си твърде егоистичен, за да се постигне осъществяването но твоето щастие, покажи мъдрост – бъди разумен егоист". Вашето щастие зависи от щастието на другите. Като се отнасяме с повече доброта, приятелство и любов към другите, като повече мислим за благосъстоянието на другите, толкова по-щастливи ще бъдем. И обратното: колкото повече ни е грижа за постигане на собствената щастие, толкова по-голяма разочарование ще изпитаме след време. Защото, колкото повече искаме само за себе си, толкова по-недостатъчно ще ни се струва постигнатото. Алчността не може да бъде задоволена никога. Но ако забравим за нашето щастие и ще се стремим да направим другите щастливи, то скоро и ние ще се почувстваме щастливи! На това ни учи будизма...
Христос също учи на това. Но западната психология винаги твърди, че човек трябва да има силен "АЗ". За това когато си кажем, че трябва да сме мили с другите, веднага си помисляме, че те ще се възползват от това и ще ни направят нещастни. Но от гледна точка на будизма, това е неразумен подход. Колкото повече утвърждаваме собствения си „АЗ“, толкова по-нещастни ще бъдем. Другите ще бъдат в постоянен конфликт с нас и това ще ни пречи. Когато постоянно мислим за себе си, не ни остава време да се срещнем с другите.
В будизма има много силна рационална психология, която върви ръка за ръка с алтруизъма. И мисля, че това е една от причините, поради които много християни се насочват към него. Те могат да останат християни, но използват будистката философия и психология. Вярвам,че това може много да помогне на такива хора в християнския им живот.
Мисля, че в древни времена, на Запад, хора като Франциск от Асизи, или Свети Йоан Кръстител, и други мистици са имали много добри познания по психология. Но протестантите са изгубили тези знания и присъщата стойност на монашеството. Всичко, което остава - това е идеята за безнадеждност, както е и при Фройд например, безнадеждност, нищо не можеш да направиш, ние можем само да освободим малко пара и това е, не можете да изчистите негативните си емоции, не можете да изчистите ума си. Християнските монаси обаче са можели да го постигнат, можели са да изчистят ума си от непотребното... Може би православните монаси (на изток) също са имали такива знания.
- Какво в будизма се смята за смисъл на живота? И какъв е личният ви отговор на този въпрос?
- Будизъм предлага среден път между материализъм и вяра в предопределеността, която контролира живота. За човек, който принадлежи към някоя теистична религия, смисъла на живота е във вярата в Бога. За материалистите смисълът на живота не съществува. Животът за тях е верига от случайности, с или без рационално обяснение. Будизмът е някъде между тези две мнения.
Ако живееш само за задоволяване на инстинктите и желанията (като алчност, агресивност, желанието да се консумира), не можеш да разбереш същността на нещата и само трябва да следваш своите импулси, или законите на обществото, опитваш се да вземеш от живота си колкото може повече и в един момент се оказва, че живота ти няма цел. Това е, което се случва с нас от незапомнени времена, тъй като от гледна точка на будизма във Вселената няма начало.
Така че, тези хора, които нямат цели, те не носят никому добро, само вреда.
Буда е направил много открития. Един от най-революционните е: Природата на реалността ( на ума ) - това е щастието. Каквото и да стане, ние живеем и умираме, но реалността е остава. Неразбирането на това води до страдание. Защото когато не знаем нищо за реалността, в която живеем, живеем в един въображаем свят, в който непрестанно се борим да получим нещо и изпитваме страдание и страх. Невежеството - не е блаженство, това е страдание. Но мъдростта - това е блаженство.
- И как будизма обясни страданието на милиони хора, смъртта на децата, младите хора?
- Невежеството и глупостта. Да речем, че се чувствам най-главния човек на света, не само в семейството си, ами изобщо, аз съм „номер едно“ в света. Защо страдам тогава, просто защото другите не мислят така за мен и не ми го признават. Дори децата ми не мислят, че съм чак толкова голяма работа. И аз постепенно трябва да се справя с тях, трябва да ги убедя, че аз, а не те са прави. Да, но и цялата вселена е в несъгласие с мен. Аз съм толкова важен, още от зачеването си, до самата смърт. Искам да имам всичко, но на практика не го получавам и за това страдам. И всичко това е, защото аз съм в неведение, не разбирам естеството на атомите, които изграждат тялото ми, енергиите, които подхранват тялото ми и мен. Аз някак си си мисля, че съм отделен от всички неща. Това е причината за страданието.
Освен това, когато хората умират, това не е краят. Човек се ражда отново. Немският социолог Макс Вебер пише, че системата на кармата - това е най-рационално обяснение на причината за страданието във Вселената*. Детето е невинно в този живот, но в предишния си живот, то може да е било причина до преждевременната смърт на друго дете – и сега резултата от тази карма узрява и то трябва да даде живота си. Това е тъжно, разбира се, но по този начин, то се освобождава от негативните отпечатъци от миналото. В следващото си прераждане, то ще има много по-добра участ.
Будистите също имат ад. Всеки човек създава свой собствен ад. Няма някаква външна сила, която ви поставя в ада.
- Будизма разбираем ли е за западняците, когато същността ми се изяснява от учители от Изтока?
- Не е задължително ... Далай Лама винаги е казвал, че не са необходими хора, които са някакви само на думи: Аз съм християнин, аз съм евреин, аз съм будист. Освен това, ако човек си променя религията, това се превръща в източник на проблеми, родителите му са разстроени, той става чужденец в собствената си културна среда. Това не е добре. Затова е по-правилно хората да останат ангажирани с техните религиозни традиции. И ако можете да научите нещо и да стане по-състрадателни, мъдри, по-близо до разбирането на природата на реалността - това е страхотно! Можете да направите това, като останете християнин, евреин, светски хуманист или марксист дори.
- Преди една година, на руски беше публикувана вашата книга с необичайното заглавие "Защо ни е необходим Далай Лама?" Може ли накратко да отговорите, защо?
- От Далай Лама се нуждаем, защото освен него повече няма истински последователи на Толстой, руският писател.
За повече от две хиляди години, от времето на Буда, и от времето на Христос слушаме все едни и същи неща - „Обичай врага си! Царството божие е вътре в нас, Нирвана е тук и сега, ако притежаваме мъдростта да я видим...“ Всичко това е много хубаво, всичко това страшно ни харесва, но същевременно не ни пречи да харчим огромни суми за въоръжение и отбрана, за ново ядрено оръжие. Не ни пречи да се страхуваме от другите страни и да се въоръжаваме срещу враговете си, вместо да ги обичаме. Смятаме това за един реалистичен курс на действие и когато някой се опита да ни припомни казаното по-горе, казваме, че това е непрактично и го обявяваме за идеалист.
Далай Лама е много сериозен в подхода си към ученията на Буда и Исус. Той каза, че ненасилието е принципа, който трябва да следваме в живота си. Това не е идеализъм. Напротив, хората, които си мислят, че всичко може да се контролира със силата на ядреното оръжие, са много далеч от реалността и практичността. Само помислете, харчат се пари за въоръжение, като е съвсем ясно, че при съвременните технологии на водене на война, дори и победителя е в положението на губещ. Много по-добре е от съображение за практичност да сме в добри отношения помежду си и да споделяме с другите богатствата си, за да поддържаме чистотата на планетата ни.
Търговския оборот на оръжия през 2011 г. повече от два трилиона долара. Най-големите търгуващи с оръжия в света са петте страни, които са спечелили Втората световна война и са доминиращи в СС на ООН: Вашата страна, моята страна, Франция, Великобритания и Китай. Ние продаваме огромно количество оръжие на като цяло безотговорни, тесногръди диктатори като Робърт Мугабе, Башар Асад, Уго Чавес. А тези пари трябва да се изразходват за подпомагане на децата, образование, храна, чиста вода, премахване на последиците от замърсяването, и най-важното - за образование... В мюсюлманските страни, бедните страни, жените са напълно подчинени на мъжете, те служат само за раждане на деца. Но Земята не може да понася безкраен прираст на населението. Някои казват, че руското население намалява, а това е катастрофа.
- Мисля, че в Русия много хора няма да са съгласни с вас!
- Просто в главите на хората се набиваше, че трябва промишлен ръст. Трябват повече потребители, за да купуват продуктите на промишлеността.
„Купувайте Кока Кола“... Но това питие е отрова. На времето са го продавали в аптеките, защото е съдържало екстракт от кока, това не е наркотик, но въпреки това е стимулиращо вещество. След това буквално започват да наливат в гърлата на хората това нещо, а то е пълно със захар. Известно е, че захарта води до диабет. Понастоящем в САЩ имаме епидемия от диабет сред младите хора. Именно за решението на тези проблеми трябват пари.
- Русия сега, насърчава големи семейства. Доколкото ми е известно, и в Европа, учени и политици също така да обсъждат, как да се увеличи раждаемостта сред коренното население на континента. В крайна сметка, има опасения, че застрашената европейска цивилизация ще бъде асимилирана от азиатската, мюсюлманската цивилизация?
- Що се отнася до цивилизацията, искам да цитирам диалог между Чърчил и Ганди. Чърчил попитал Ганди: "Какво мислите за британската цивилизация?" И знаете ли какво отговорил той? "Британска цивилизация? Това би било хубаво!" Факт е, че някои невежи хора смятат, че цивилизованост означава стремеж към власт, пари и други подобни, колкото може повече.
Между другото, през 1750 г. 80% от световната търговия се пада на Индия. След като Британия я колонизира, завзема всичките ѝ богатства и до средата на XIX век Великобритания вече има дял в световната търговия на стойност75%.
Трябва да кажа, че тогава Европа е далеч назад в развитието си спрямо на Индия ... Днес, Индия възвръща своето място в световната икономика, тъй като това е една от най-населените страни и освен това има много ресурси.
- Какво ще кажеш за европейската култура, литература, живопис?
- Сравнително казано, европейската литература се е развивала през последните няколко века. А индийския Шекспир е живял в IV в. сл. Хр. Буда е дошъл пет века преди Христос и разпространява учението си в продължение на 45 години. В Китай тогава също са били много назад, тогава там жените са били по-безправни дори от жените в Индия. Нека само си припомним практиката стъпалата на момичетата да бъдат бинтовани за да не растат.
Аз не съм срещу западната цивилизация. Ние научихме много от изтока. Намерихме огромно богатство в Азия и откраднахме много от тях, както впрочем и от коренното американско население. Но факт е, че ние не се нуждаем от конфронтация на европейските и азиатските цивилизации. Днес, ние се нуждаем от световна цивилизация. Защото човечеството все повече се превръща в едно голямо семейство.
- Как виждате бъдещето на човечеството? Какво мислите за вълната на паника, която обхваща много хора, заради честите прогнози за апокалипсис?
- Аз не вярвам в Апокалипсиса. Можем да кажем, че апокалипсисът е близо до нас сега. Войната в Ирак е апокалипсис за страната. Своя апокалипсис сега преживяват Афганистан, Конго. От дните на Студената война между двете сили, много страни преминават през апокалипсис. Петстотин години на колониализъм в Америка – това също е апокалипсис. Така че ние живеем в апокалипсиса.
Но нека се запитаме, и кой може да се сложи край на това? Някои хора наивно очакват, че извънземните ще пристигат или всемогъщия Бог, който по някаква причина не е искал да оправи нещата и сега решава да унищожи планетата, за да се създаде нова за избрания народ. Това е неправилно разбиране на Откровение от Йоан. Преди време бях в Патмос и медитирах в една пещера там. Йоан Богослов е говорил за Рим, той прогнозирал падането на Рим, които е наричал втория Вавилон, а не разрушаването на планетата през 21 век.
Днес, ние трябва да разберем, че до тогава докато воюваме, вместо да се вслушаме в думите на Исус, че трябва да обикнем враговете си, апокалипсиса ще продължава. Домашното насилие - това също е апокалипсис. В Америка, сега има огромен скок в домашното насилие, мисля, че също и в Русия. Апокалипсисът идва, когато хората губят контрол над своите негативни емоции.
- Как да се преодолее надпреварата във въоръжаването, икономическите, екологични и духовни кризи?
- Чрез образование. В училище трябва да учат не да се поддават на агресивните импулси, а да развиват търпимост към тях. Трябва да има програма, която да учи на емоционална грамотност, която не подтиска емоциите а ги контролира.
Спортни игри, които се играят от момчетата носят в себе си сянка на милитаризъм и насърчават агресивната конкуренция. Американския футбол например. Целта на такова обучени е да порастат мъже, което са готови да умрат в битка. Нашето общество е пропито с милитаризъм. Ние трябва да научим хората на толерантност, способност да управляват своите емоции, не само в църквата. Независимо от това дали човек вярва в Бог или не, той трябва да умее да намира общ език с други хора.
Днес, нашите университети произвеждат професионалисти, които не са получавали образование в областта на етиката, които не са в състояние да покажат милост към собствените си братя, сестри, съпруги и деца. Всички наши проблеми са причинени от неправилно образование. Как да го променим? Като учим хората.
- Каква е, според Вас, ролята на Русия в бъдещето на планетата?
- Смятам, че Русия играе много важна роля ... Русия е показала огромна мъдрост, оставяйки Източна Европа без нито един изстрел. Русия дори се махна от Украйна, която е била нейна собственост в продължение на 200 години. Между другото, дори през 1907 г. Царя на Русия се опитва да свика мирна конференция по разоръжаване в Хага. Но американците и британците не са позволи. В резултат на това започва Първата световна война.
След оттеглянето си от Афганистан, Русия повече не е предприемала мащабни военни операции. Днес Русия може да се превърне в посредник между Китай и Съединените щати. Надявам се, че Русия няма да се присъедини отново към надпреварата във въоръжаването. Руските хора са страдали много, така че е малко вероятно да позволят на страната си да се върне към диктатура. Русия се превърна в лидер сред демократичните страни. Руската култура е велика, а руснаците са много умни хора.
В Русия живеят много хора с монголски етнически корени, откъдето идва и връзка с будизма. Първите хора в Европа, които са започнали да учат будизъм са руснаци – Фьодор Чербатской например. Считам, че Русия е мост между Европа и Азия.
Нейното ръководство ще е добре да спре да флиртува с Китай и да покани Далай Лама в Русия.
- Робърт, вие не сте за първи път в Москва, миналата година отидохте на поклонение в родината на своя духовен наставник, Геше Уангял в Калмикия. Сега посетихте Тува. Какво бихте пожелали на руските будисти днес?
- Когато дойдох в Тува, сънувах един много необичаен сън: Калмикия, Тува и Бурятия се появиха като три скъпоценни камъка в огромния океан на Русия. Ако жителите на тези републики внимателно изучават наследството на Буда, те ще имат какво да дадат на модерна Русия. Ако калмиките, туванците и бурятите култивират в сърцата си мъдрост и състрадание, техните земи ще станат блестящи бижута, чиято светлина ще осветява и най-тъмните кътчета на Русия. За младите хора от тези републики, които сега получават модерно образование е особено важно да се учат от философията и психологията на будизма, така че те да могат да добавят към разбиранията си и вярата, който е наследена от предците им, и да не се поддадат на изкушенията на идеологията на материализма.
А, за да бъдеш добър будист, това означава да си реалист. Да се стараеш щателно да изучаваш света. Защото колкото по-добре и дълбоко изучим света, толкова по-щастливи и дружелюбни ще станем.
* Всъщност, това схващане съществува от много древни времена в далекоизточните философии, много преди идването на историческия Буда.
В превода съм си позволил незначителни съкращения и редакций.
Източник: http://savetibet.ru/
- Робърт, защо човек от традиционно християнски Запад, какъвто сте вие, се решава да стане будист?
- Не мога да кажа, че в младостта си съм бил особено религиозен. Мисля, че нямаше как да се нарека християнин... аз се интересувах от философия, можем да кажем, че моята религия бяха Сократ и Платон. На Бога можеше и да повярвам, но смятах, че той е твърде раздразнителен, винаги готови да изпадне в гняв и това не ми харесваше. В един момент, аз дойдох до заключението, че източната психологията, Фройд, и другите ѝ представители, не постигнаха пълно разбиране на човешката природа. Инстинктивно, аз почувствах, че отговорите могат да бъдат намерени в Индия.
В същото време, аз бях обичайният лекомислен американец, който учи в Харвард, ходи на танци, на партита и се забавлява по всякакъв начин. Ожених се съвсем млад за първи път и от този брак имам една прекрасна дъщеря.
Тогава се случи така, че преживях тежък инцидент, в който нараних тежко едното си око. Докато лежах в безсъзнание имах видение. Бях в една галерия подобна на музей, в която имаше подредени много малки бюстове на Джордж Вашингтон, Бетовен и други известни западни фигури. От огледалата зад тях към мен идваше много мощна енергия във формата на дъга. Когато дойдох в съзнание, аз осъзнах, че трябва да променя живота си, че вече не мога да живея като нормален американец, че не се интересувам от Харвард, където никой нищо не знае, освен да пие...
Не че аз търсих точно будизма, просто знаех, че търсенето на истината трябва да бъде в посока на Азия. Четох Херман Хесе и това ми даде допълнителен стимул. В онези години в Близкия изток и Индия пътуващ американец беше нещо странно. Често гладувах, бях много слаб и носих брада. Все още нямах изкуствено око и мога да кажа, че като цяло, гледката, която съм представлявал, едва ли е била много приятна. Но хората бяха много мили с мен, защото хипита все още не бяха навлезли този регион.
Ненадейно обаче в Ню Йорк, почина баща ми и аз трябваше да летя обратно за дома за погребението ... Там, на около петдесет километра от мястото, където съм израснал, се запознах с един възрастен калмикски Лама, и тази калмик стана мой духовен баща. Бях с него две години. За десет седмици научих тибетски език почти перфектно. Тибетците вярват, че това се дължи на „спомени“ от минал живот, и аз съм на същото мнение.
- Преди половин век сте се срещнал с Далай Лама и сте приели от него монашеско посвещение. След известно време, обаче сте се отказал от монашеството. Разкажете ми, как се случиха тези неща?
- За първи път видях Негово Светейшество през 1962 г., когато той дойде в Индия. След това го срещнах пак през 1964 година благодарение на моя учител. Бях изпълнен с такъв ентусиазъм за медитация, изучаване на будизма, че поисках да стана монах. Но моят учител ми каза: "Аз разбирам, че искаш да станеш монах, но едва ли ще можеш да останеш такъв дълго време, особено, ако искаш да се върнеш в САЩ. Там няма будистки манастири и ще ти бъде много трудно да се впишеш в средата.“ Аз обаче настоявах и две години по-късно, през 1964 г., учителят каза, че трябва да отиде в Индия, ще ме вземе със себе си и ще ме представи на Далай Лама, който ще прецени, дали да ми даде монашеско посвещение.
И така отидохме в Индия, и се запознах с Далай Лама. Около година Далай Лама ме наблюдаваше, въпреки че бързо станахме добри приятели. Мисля, че в края на краищата, той ми даде монашески посвещение, въпреки несъгласието на някои други възрастни Лами, просто защото се надяваше, че по този начин ще имаме възможност да общуваме по-лесно.
Скоро след това ме изпрати в САЩ като преводач на един Лама. Когато попаднах отново в Ню Йорк, осъзнах какво имаше предвид старият ми учител. Наистина тогава един Лама нямаше място в Америка, в смисъл на това, че от пръв поглед се отличавах от околните. Бях облечен в роба с цвят бордо, но се виждаше веднага, че съм американец. След това дъщеря ми ми каза, че съм приличал на Хенри Милър в дрипи: с бръсната глава, с превръзка на окото и червена рокля. Всеки ме поглеждаше с учудване. По това все още ги нямаше всички тези "Харе Кришна", йоги и какви ли не още. Дори хипитата още ги нямаше. Майка ми и другите ми роднини и познати мислеха, че просто съм полудял... Стана така, че се отказах от монашеските си одежди и обети. В тибетския будизъм, ако се откажеш от монашеството, то е веднъж и за винаги и няма връщане назад.
Далай Лама, разбира се, не беше доволен. След няколко години, той ми прости разбира се, но когато разбра за това мое решение, беше много огорчен.
- Кажете ми, членовете на вашето семейство, също ли са будисти? Вашият известната дъщеря Ума Търман, например?
- Може да се каже, че да. Жена ми е родом от Швеция, но също практикува будизма. Моите деца, също. Най-малкото, вярват в прераждането. Въпреки това, ако има зададете този въпрос, не знам как ще ви отговорят. Например, могат на свой ред да ви попитат, какво разбирате под „будист“? Децата ми, а и аз също сме срещали много младежи, които казват за себе си, че са будисти, но всъщност в поведението и живота им няма нищо будистко. Децата ми са свикнали да мислят свободно, така се постарахме да ги възпитаме с майка им. Но въпреки всичко, мога да кажа, че те вярват в основните принципи на будизма.
- В Америка и на запад като цяло, много известни личности са приели будизма. Как мислите, защо се случва това?
- Факт е, че будизма не е религия в прекия смисъл на думата. Тези хора, за които будизма е религия на първо място, не са в състояние да използват будизма в истинската му същност. В края на краищата, какво е откритието, направено от Буда? Той открива, че реалността - това е блаженство и щастие. И, за да се постигне щастие, човек трябва да разбере природата на реалността ( природата на ума. Моя бележка. ). Невежеството е причината за страданието. Вярата в каквото и да било само по себе си няма да ви помогне да започнете да разбирате, че природата на реалността - блаженството, няма да ви направи щастливи. Вярата може да ви помогне до известна степен, но не достатъчно. Трябва да се разбере следното. Мъдростта - това е нещото, което те прави щастлив. И точно за това, Буда трябва да бъде възприеман като учител преподаващ мъдрост, а не като основател на религия.
Основателят на някоя религия би казал: "Аз съм открил Божията истина! Следвайте ме, вярвайте в мен, вярвайте в Бог и ще бъдете спасени!“ Буда не е казвал такива неща. Напротив, това, което той е казал е, че за да се спасим, трябва да разчитаме на себе си, не на някаква външна сила.
Ето защо, будизма е много привлекателен за много хора, които искат да разберат себе си и света. Те оценяват будисткия подход към разбирането на философията, психологията и функционирането на ума. Оценяват и медитацията, като отлично средство за учене.
Но, както казах, някои хора вярват, че будизмът е религия, защото исторически тогава в Индия грамотността е била 10.5%. Всички останали са били ангажирани в селското стопанство, в занаятите и търговията, те дори не знаели буквите, не можели да четат и пишат, и следователно не биха могли ефективно да използват тези инструменти на знанието. Но те са вярвали в авторитета будистките университети, на будистките манастири, на монасите. За това будизма за тях е бил просто религия, система от вярвания.
В днешния свят, хората са почти без изключение образовани, но тяхното образование се отнася главно за това как да правят пари, да проектират нещо, как да създават нова техника. A философията - това е нещо мъртво. Всички открития в областта на природните науки са фокусирани върху постигането на бизнес резултати или производство на оръжия. Хората не вярват, че образованието може да ги промени вътрешно. Например, аз почувствах, че Харвард не ми дава достатъчно образование. Там не ме научиха как да контролирам вътрешния си живот. Аз съм на мнение, че в университетите трябва да се научат как да работят с ума, с чувствата и идеите.
Вие казвате, че много западни хора са будисти. Това не е точно така. Хората на запад обичат и харесват будизма, защото той не изисква фанатична вяра. Сигурен съм, че на Запад дори са повече хората, които не наричат себе си будисти, но прилагат будистки методи по отношение на медитацията и живота си. Така те развиват съзнание. Но ако ги попитате за религията им, те ще кажат: "Аз съм християнин", или "Аз съм евреин" или пък „Аз съм мюсюлманин“.
- В коя категория се класифицирате? Възможно ли е да се наречете ангажиран с будизма?
- Мисля, че да. Ангажиран към будизма във всичките му проявления. Но по-скоро, мога да се нарека скептичен будист, аз не вярвам, че всичко в будизма е вярно, и със сигурност не вярвам на всеки будист.
Мисля, че започвам да разбирам теорията на Далай Лама, той е абсолютно убеден, и непрекъснато говори за факта, че в днешния свят, различните религии, а будизма е несъмнено една от световните религии, се борят помежду си за последователите на Християнството. Това създава конфликт. Всички съвременни плуралистични общности се различават, но в почти всеки град има джамия, християнски църкви, будистки храмове, индуски храмове ...
Така че религията не трябва да се конкурират за "пазарен дял" – това не е редно. А и основното послание на никоя религия не е такова. Например може да се чуе да казват: "Аз съм християнин и за това мога да убивам други хора." Христос обаче казва - Обичай врага си, обърни и другата буза, Божието царство е вътре в нас, всеки трябва да бъде мил, добър, да дава милостиня, да вярва, да се надява! Подобни ценности проповядва и будизма.
- Какви са основните правила на будизма по тези въпроси?
- Същите са. Обичайте враговете си, омразата ражда омраза, само любовта може да спре омразата. Всичките ни проблеми се дължат на прекомерен егоизъм. Доброта – това е ключът към решаване на проблемите. Например, Далай Лама, казва: "Ако ти си твърде егоистичен, за да се постигне осъществяването но твоето щастие, покажи мъдрост – бъди разумен егоист". Вашето щастие зависи от щастието на другите. Като се отнасяме с повече доброта, приятелство и любов към другите, като повече мислим за благосъстоянието на другите, толкова по-щастливи ще бъдем. И обратното: колкото повече ни е грижа за постигане на собствената щастие, толкова по-голяма разочарование ще изпитаме след време. Защото, колкото повече искаме само за себе си, толкова по-недостатъчно ще ни се струва постигнатото. Алчността не може да бъде задоволена никога. Но ако забравим за нашето щастие и ще се стремим да направим другите щастливи, то скоро и ние ще се почувстваме щастливи! На това ни учи будизма...
Христос също учи на това. Но западната психология винаги твърди, че човек трябва да има силен "АЗ". За това когато си кажем, че трябва да сме мили с другите, веднага си помисляме, че те ще се възползват от това и ще ни направят нещастни. Но от гледна точка на будизма, това е неразумен подход. Колкото повече утвърждаваме собствения си „АЗ“, толкова по-нещастни ще бъдем. Другите ще бъдат в постоянен конфликт с нас и това ще ни пречи. Когато постоянно мислим за себе си, не ни остава време да се срещнем с другите.
В будизма има много силна рационална психология, която върви ръка за ръка с алтруизъма. И мисля, че това е една от причините, поради които много християни се насочват към него. Те могат да останат християни, но използват будистката философия и психология. Вярвам,че това може много да помогне на такива хора в християнския им живот.
Мисля, че в древни времена, на Запад, хора като Франциск от Асизи, или Свети Йоан Кръстител, и други мистици са имали много добри познания по психология. Но протестантите са изгубили тези знания и присъщата стойност на монашеството. Всичко, което остава - това е идеята за безнадеждност, както е и при Фройд например, безнадеждност, нищо не можеш да направиш, ние можем само да освободим малко пара и това е, не можете да изчистите негативните си емоции, не можете да изчистите ума си. Християнските монаси обаче са можели да го постигнат, можели са да изчистят ума си от непотребното... Може би православните монаси (на изток) също са имали такива знания.
- Какво в будизма се смята за смисъл на живота? И какъв е личният ви отговор на този въпрос?
- Будизъм предлага среден път между материализъм и вяра в предопределеността, която контролира живота. За човек, който принадлежи към някоя теистична религия, смисъла на живота е във вярата в Бога. За материалистите смисълът на живота не съществува. Животът за тях е верига от случайности, с или без рационално обяснение. Будизмът е някъде между тези две мнения.
Ако живееш само за задоволяване на инстинктите и желанията (като алчност, агресивност, желанието да се консумира), не можеш да разбереш същността на нещата и само трябва да следваш своите импулси, или законите на обществото, опитваш се да вземеш от живота си колкото може повече и в един момент се оказва, че живота ти няма цел. Това е, което се случва с нас от незапомнени времена, тъй като от гледна точка на будизма във Вселената няма начало.
Така че, тези хора, които нямат цели, те не носят никому добро, само вреда.
Буда е направил много открития. Един от най-революционните е: Природата на реалността ( на ума ) - това е щастието. Каквото и да стане, ние живеем и умираме, но реалността е остава. Неразбирането на това води до страдание. Защото когато не знаем нищо за реалността, в която живеем, живеем в един въображаем свят, в който непрестанно се борим да получим нещо и изпитваме страдание и страх. Невежеството - не е блаженство, това е страдание. Но мъдростта - това е блаженство.
- И как будизма обясни страданието на милиони хора, смъртта на децата, младите хора?
- Невежеството и глупостта. Да речем, че се чувствам най-главния човек на света, не само в семейството си, ами изобщо, аз съм „номер едно“ в света. Защо страдам тогава, просто защото другите не мислят така за мен и не ми го признават. Дори децата ми не мислят, че съм чак толкова голяма работа. И аз постепенно трябва да се справя с тях, трябва да ги убедя, че аз, а не те са прави. Да, но и цялата вселена е в несъгласие с мен. Аз съм толкова важен, още от зачеването си, до самата смърт. Искам да имам всичко, но на практика не го получавам и за това страдам. И всичко това е, защото аз съм в неведение, не разбирам естеството на атомите, които изграждат тялото ми, енергиите, които подхранват тялото ми и мен. Аз някак си си мисля, че съм отделен от всички неща. Това е причината за страданието.
Освен това, когато хората умират, това не е краят. Човек се ражда отново. Немският социолог Макс Вебер пише, че системата на кармата - това е най-рационално обяснение на причината за страданието във Вселената*. Детето е невинно в този живот, но в предишния си живот, то може да е било причина до преждевременната смърт на друго дете – и сега резултата от тази карма узрява и то трябва да даде живота си. Това е тъжно, разбира се, но по този начин, то се освобождава от негативните отпечатъци от миналото. В следващото си прераждане, то ще има много по-добра участ.
Будистите също имат ад. Всеки човек създава свой собствен ад. Няма някаква външна сила, която ви поставя в ада.
- Будизма разбираем ли е за западняците, когато същността ми се изяснява от учители от Изтока?
- Не е задължително ... Далай Лама винаги е казвал, че не са необходими хора, които са някакви само на думи: Аз съм християнин, аз съм евреин, аз съм будист. Освен това, ако човек си променя религията, това се превръща в източник на проблеми, родителите му са разстроени, той става чужденец в собствената си културна среда. Това не е добре. Затова е по-правилно хората да останат ангажирани с техните религиозни традиции. И ако можете да научите нещо и да стане по-състрадателни, мъдри, по-близо до разбирането на природата на реалността - това е страхотно! Можете да направите това, като останете християнин, евреин, светски хуманист или марксист дори.
- Преди една година, на руски беше публикувана вашата книга с необичайното заглавие "Защо ни е необходим Далай Лама?" Може ли накратко да отговорите, защо?
- От Далай Лама се нуждаем, защото освен него повече няма истински последователи на Толстой, руският писател.
За повече от две хиляди години, от времето на Буда, и от времето на Христос слушаме все едни и същи неща - „Обичай врага си! Царството божие е вътре в нас, Нирвана е тук и сега, ако притежаваме мъдростта да я видим...“ Всичко това е много хубаво, всичко това страшно ни харесва, но същевременно не ни пречи да харчим огромни суми за въоръжение и отбрана, за ново ядрено оръжие. Не ни пречи да се страхуваме от другите страни и да се въоръжаваме срещу враговете си, вместо да ги обичаме. Смятаме това за един реалистичен курс на действие и когато някой се опита да ни припомни казаното по-горе, казваме, че това е непрактично и го обявяваме за идеалист.
Далай Лама е много сериозен в подхода си към ученията на Буда и Исус. Той каза, че ненасилието е принципа, който трябва да следваме в живота си. Това не е идеализъм. Напротив, хората, които си мислят, че всичко може да се контролира със силата на ядреното оръжие, са много далеч от реалността и практичността. Само помислете, харчат се пари за въоръжение, като е съвсем ясно, че при съвременните технологии на водене на война, дори и победителя е в положението на губещ. Много по-добре е от съображение за практичност да сме в добри отношения помежду си и да споделяме с другите богатствата си, за да поддържаме чистотата на планетата ни.
Търговския оборот на оръжия през 2011 г. повече от два трилиона долара. Най-големите търгуващи с оръжия в света са петте страни, които са спечелили Втората световна война и са доминиращи в СС на ООН: Вашата страна, моята страна, Франция, Великобритания и Китай. Ние продаваме огромно количество оръжие на като цяло безотговорни, тесногръди диктатори като Робърт Мугабе, Башар Асад, Уго Чавес. А тези пари трябва да се изразходват за подпомагане на децата, образование, храна, чиста вода, премахване на последиците от замърсяването, и най-важното - за образование... В мюсюлманските страни, бедните страни, жените са напълно подчинени на мъжете, те служат само за раждане на деца. Но Земята не може да понася безкраен прираст на населението. Някои казват, че руското население намалява, а това е катастрофа.
- Мисля, че в Русия много хора няма да са съгласни с вас!
- Просто в главите на хората се набиваше, че трябва промишлен ръст. Трябват повече потребители, за да купуват продуктите на промишлеността.
„Купувайте Кока Кола“... Но това питие е отрова. На времето са го продавали в аптеките, защото е съдържало екстракт от кока, това не е наркотик, но въпреки това е стимулиращо вещество. След това буквално започват да наливат в гърлата на хората това нещо, а то е пълно със захар. Известно е, че захарта води до диабет. Понастоящем в САЩ имаме епидемия от диабет сред младите хора. Именно за решението на тези проблеми трябват пари.
- Русия сега, насърчава големи семейства. Доколкото ми е известно, и в Европа, учени и политици също така да обсъждат, как да се увеличи раждаемостта сред коренното население на континента. В крайна сметка, има опасения, че застрашената европейска цивилизация ще бъде асимилирана от азиатската, мюсюлманската цивилизация?
- Що се отнася до цивилизацията, искам да цитирам диалог между Чърчил и Ганди. Чърчил попитал Ганди: "Какво мислите за британската цивилизация?" И знаете ли какво отговорил той? "Британска цивилизация? Това би било хубаво!" Факт е, че някои невежи хора смятат, че цивилизованост означава стремеж към власт, пари и други подобни, колкото може повече.
Между другото, през 1750 г. 80% от световната търговия се пада на Индия. След като Британия я колонизира, завзема всичките ѝ богатства и до средата на XIX век Великобритания вече има дял в световната търговия на стойност75%.
Трябва да кажа, че тогава Европа е далеч назад в развитието си спрямо на Индия ... Днес, Индия възвръща своето място в световната икономика, тъй като това е една от най-населените страни и освен това има много ресурси.
- Какво ще кажеш за европейската култура, литература, живопис?
- Сравнително казано, европейската литература се е развивала през последните няколко века. А индийския Шекспир е живял в IV в. сл. Хр. Буда е дошъл пет века преди Христос и разпространява учението си в продължение на 45 години. В Китай тогава също са били много назад, тогава там жените са били по-безправни дори от жените в Индия. Нека само си припомним практиката стъпалата на момичетата да бъдат бинтовани за да не растат.
Аз не съм срещу западната цивилизация. Ние научихме много от изтока. Намерихме огромно богатство в Азия и откраднахме много от тях, както впрочем и от коренното американско население. Но факт е, че ние не се нуждаем от конфронтация на европейските и азиатските цивилизации. Днес, ние се нуждаем от световна цивилизация. Защото човечеството все повече се превръща в едно голямо семейство.
- Как виждате бъдещето на човечеството? Какво мислите за вълната на паника, която обхваща много хора, заради честите прогнози за апокалипсис?
- Аз не вярвам в Апокалипсиса. Можем да кажем, че апокалипсисът е близо до нас сега. Войната в Ирак е апокалипсис за страната. Своя апокалипсис сега преживяват Афганистан, Конго. От дните на Студената война между двете сили, много страни преминават през апокалипсис. Петстотин години на колониализъм в Америка – това също е апокалипсис. Така че ние живеем в апокалипсиса.
Но нека се запитаме, и кой може да се сложи край на това? Някои хора наивно очакват, че извънземните ще пристигат или всемогъщия Бог, който по някаква причина не е искал да оправи нещата и сега решава да унищожи планетата, за да се създаде нова за избрания народ. Това е неправилно разбиране на Откровение от Йоан. Преди време бях в Патмос и медитирах в една пещера там. Йоан Богослов е говорил за Рим, той прогнозирал падането на Рим, които е наричал втория Вавилон, а не разрушаването на планетата през 21 век.
Днес, ние трябва да разберем, че до тогава докато воюваме, вместо да се вслушаме в думите на Исус, че трябва да обикнем враговете си, апокалипсиса ще продължава. Домашното насилие - това също е апокалипсис. В Америка, сега има огромен скок в домашното насилие, мисля, че също и в Русия. Апокалипсисът идва, когато хората губят контрол над своите негативни емоции.
- Как да се преодолее надпреварата във въоръжаването, икономическите, екологични и духовни кризи?
- Чрез образование. В училище трябва да учат не да се поддават на агресивните импулси, а да развиват търпимост към тях. Трябва да има програма, която да учи на емоционална грамотност, която не подтиска емоциите а ги контролира.
Спортни игри, които се играят от момчетата носят в себе си сянка на милитаризъм и насърчават агресивната конкуренция. Американския футбол например. Целта на такова обучени е да порастат мъже, което са готови да умрат в битка. Нашето общество е пропито с милитаризъм. Ние трябва да научим хората на толерантност, способност да управляват своите емоции, не само в църквата. Независимо от това дали човек вярва в Бог или не, той трябва да умее да намира общ език с други хора.
Днес, нашите университети произвеждат професионалисти, които не са получавали образование в областта на етиката, които не са в състояние да покажат милост към собствените си братя, сестри, съпруги и деца. Всички наши проблеми са причинени от неправилно образование. Как да го променим? Като учим хората.
- Каква е, според Вас, ролята на Русия в бъдещето на планетата?
- Смятам, че Русия играе много важна роля ... Русия е показала огромна мъдрост, оставяйки Източна Европа без нито един изстрел. Русия дори се махна от Украйна, която е била нейна собственост в продължение на 200 години. Между другото, дори през 1907 г. Царя на Русия се опитва да свика мирна конференция по разоръжаване в Хага. Но американците и британците не са позволи. В резултат на това започва Първата световна война.
След оттеглянето си от Афганистан, Русия повече не е предприемала мащабни военни операции. Днес Русия може да се превърне в посредник между Китай и Съединените щати. Надявам се, че Русия няма да се присъедини отново към надпреварата във въоръжаването. Руските хора са страдали много, така че е малко вероятно да позволят на страната си да се върне към диктатура. Русия се превърна в лидер сред демократичните страни. Руската култура е велика, а руснаците са много умни хора.
В Русия живеят много хора с монголски етнически корени, откъдето идва и връзка с будизма. Първите хора в Европа, които са започнали да учат будизъм са руснаци – Фьодор Чербатской например. Считам, че Русия е мост между Европа и Азия.
Нейното ръководство ще е добре да спре да флиртува с Китай и да покани Далай Лама в Русия.
- Робърт, вие не сте за първи път в Москва, миналата година отидохте на поклонение в родината на своя духовен наставник, Геше Уангял в Калмикия. Сега посетихте Тува. Какво бихте пожелали на руските будисти днес?
- Когато дойдох в Тува, сънувах един много необичаен сън: Калмикия, Тува и Бурятия се появиха като три скъпоценни камъка в огромния океан на Русия. Ако жителите на тези републики внимателно изучават наследството на Буда, те ще имат какво да дадат на модерна Русия. Ако калмиките, туванците и бурятите култивират в сърцата си мъдрост и състрадание, техните земи ще станат блестящи бижута, чиято светлина ще осветява и най-тъмните кътчета на Русия. За младите хора от тези републики, които сега получават модерно образование е особено важно да се учат от философията и психологията на будизма, така че те да могат да добавят към разбиранията си и вярата, който е наследена от предците им, и да не се поддадат на изкушенията на идеологията на материализма.
А, за да бъдеш добър будист, това означава да си реалист. Да се стараеш щателно да изучаваш света. Защото колкото по-добре и дълбоко изучим света, толкова по-щастливи и дружелюбни ще станем.
* Всъщност, това схващане съществува от много древни времена в далекоизточните философии, много преди идването на историческия Буда.
В превода съм си позволил незначителни съкращения и редакций.
Източник: http://savetibet.ru/
събота, 29 юни 2013 г.
СЪБОТНА УТРИН.
Ще влезна в стаята
когато се събуждаш.
( косите ти ухаят на роса. )
До сънената ти усмивка ще приседна,
ще ме погалиш леко със ръка.
Целувките ми
в топлите ти клепки ще попият.
Ще се засмееш след това....
На двора, старата липа
и тя ще се засмее.
А пък пчелите върху цветовете ѝ,
заради нас ще пазят тишина....
когато се събуждаш.
( косите ти ухаят на роса. )
До сънената ти усмивка ще приседна,
ще ме погалиш леко със ръка.
Целувките ми
в топлите ти клепки ще попият.
Ще се засмееш след това....
На двора, старата липа
и тя ще се засмее.
А пък пчелите върху цветовете ѝ,
заради нас ще пазят тишина....
сряда, 26 юни 2013 г.
Недей!
Ще се завърнеш ли?
Недей!
Не идвай даже и в съня ми!
Нима за туй отрекох се от теб?
Нима за туй зачеркнах любовта си?
Не искам даже спомена за теб...
Не помня даже твоето име...
Оказа се – светът е много по-красив,
когато твойта красота я няма!
Недей!
Не идвай даже и в съня ми!
Нима за туй отрекох се от теб?
Нима за туй зачеркнах любовта си?
Не искам даже спомена за теб...
Не помня даже твоето име...
Оказа се – светът е много по-красив,
когато твойта красота я няма!
петък, 12 април 2013 г.
Мрази ме...
Мрази ме....
За това, че те обичам
ме мрази!
А аз ще мразя времето,
което вечно е забързано
за някъде и вечно не достига,
за обичане и мразене.....
За това, че те обичам
ме мрази!
А аз ще мразя времето,
което вечно е забързано
за някъде и вечно не достига,
за обичане и мразене.....
Есенен следобед
По тротоарите
надбягват се листата
на тополите...
Врабчетата, настръхнали се чудят,
къде на завет да се скрият.
Вървя по улицата,
нещо си подсвирквам,
а мислите ми, като листата се надбягват
и даже нямат време
да настръхнат от студа....
надбягват се листата
на тополите...
Врабчетата, настръхнали се чудят,
къде на завет да се скрият.
Вървя по улицата,
нещо си подсвирквам,
а мислите ми, като листата се надбягват
и даже нямат време
да настръхнат от студа....
Защо не те забравям...
Защо не те забравям?
Навярно, щях да те забравя,
ако беше персонаж от глупав филм....
Но филмът с нашето участие
не беше ли елементарен?
Със слаб сценарий,
без идея и почти без осветление...
... но най-виновни за провала
бяхме ние двамата – актьорите.
Защо не те забравям?
Изглежда, за да те забравя,
трябва да прегледам нов сценарий....
Навярно, щях да те забравя,
ако беше персонаж от глупав филм....
Но филмът с нашето участие
не беше ли елементарен?
Със слаб сценарий,
без идея и почти без осветление...
... но най-виновни за провала
бяхме ние двамата – актьорите.
Защо не те забравям?
Изглежда, за да те забравя,
трябва да прегледам нов сценарий....
понеделник, 21 януари 2013 г.
ЩЕ ТЕ ПОДМИНА...
Ще те подмина
и погледа си ще
извърна даже.
Ще се направя,
че не съм те
забелязал...
Дори ще се престоря,
че се препъвам в някое паве
и съм ядосан.
Или пък бързешком
ще влезна
в някой магазин...
Не знам, не знам
какво ще сторя...
Та, аз не искам вече
даже и да те сънувам.
Не искам даже,
името ти да си спомням!
Изобщо, най-добре е
никога да не те срещам...
и погледа си ще
извърна даже.
Ще се направя,
че не съм те
забелязал...
Дори ще се престоря,
че се препъвам в някое паве
и съм ядосан.
Или пък бързешком
ще влезна
в някой магазин...
Не знам, не знам
какво ще сторя...
Та, аз не искам вече
даже и да те сънувам.
Не искам даже,
името ти да си спомням!
Изобщо, най-добре е
никога да не те срещам...
събота, 5 януари 2013 г.
ПРИКАЗКА
Спиш ли вече?
Спи спокойно...
Няма да те будя.
Ще постоя във тъмното,
ще те погледам и
на пръсти ще си ида...
Ала преди това,
докато спиш, ще ти
разкажа приказка.
Във приказката
героинята си ти.
Ще ти разкажа,
колко са красиви
устните ти, лекичко отворени.
Ще ти разкажа,
как косите ти
се стелят по възглавницата.
Ще ти разкажа,
как ръцете ти
потрепват нежно.
Ще ти разкажа,
колко си красива
във съня си...
И ще ти кажа,
без да те събуждам,
колко те обичам...
Спи спокойно,
няма да те будя....
Ще постоя във тъмното
ще те целуна бързо
и на пръсти ще си ида...
Спи спокойно...
Няма да те будя.
Ще постоя във тъмното,
ще те погледам и
на пръсти ще си ида...
Ала преди това,
докато спиш, ще ти
разкажа приказка.
Във приказката
героинята си ти.
Ще ти разкажа,
колко са красиви
устните ти, лекичко отворени.
Ще ти разкажа,
как косите ти
се стелят по възглавницата.
Ще ти разкажа,
как ръцете ти
потрепват нежно.
Ще ти разкажа,
колко си красива
във съня си...
И ще ти кажа,
без да те събуждам,
колко те обичам...
Спи спокойно,
няма да те будя....
Ще постоя във тъмното
ще те целуна бързо
и на пръсти ще си ида...
петък, 4 януари 2013 г.
НЕ ИСКАМ ДА СЕ БУДЯ...
Като в тих пристан
подслонявам се сред
спомените...
Полягам върху копринения
пясък на отминалите ти
милувки...
Препичам се под лъчите
на погледа ти, макар и
илюзорни, но още парещи...
Отпускам се в дрямка
под нежната сянка на
твоите прегръдки...
Не искам да се будя!
Сънят на спомените ми със
теб е по-красив от кошмарната реалност
в която ти си минало...
подслонявам се сред
спомените...
Полягам върху копринения
пясък на отминалите ти
милувки...
Препичам се под лъчите
на погледа ти, макар и
илюзорни, но още парещи...
Отпускам се в дрямка
под нежната сянка на
твоите прегръдки...
Не искам да се будя!
Сънят на спомените ми със
теб е по-красив от кошмарната реалност
в която ти си минало...
сряда, 12 декември 2012 г.
21.12.2012. Поредният Апокалипсис.
И тази година почти си отиде....
Както впрочем е обичайно да се случва не само с годините, но и с месеците, седмиците и така нататък, та чак до милисекундите. За по-малки единици за време, дали има, не знам. Каквото не знам, признавам си, не знам.
„Ооооо миг, поспри! Ти толкова си....“ Ама как го е казал Гьоте, а?! Голяма работа.
И кво ся, ще ме попитате.... Ми нищо, бих могъл да ви отговоря и, както се казва, кой - от къде е. Аз спирам да пиша вие да четете и – готово. Е да, но няма да стане точно така.
Защо ли, ми защото тази година е по-специална. Тази година се пада да е последната. Да няма повече години след нея. Или ще има, ама ние няма да знаем, щото сега, на 21-ви този месец светът ще се свърши и съответно и ние с него.
Да. Ще се свърши. Така са го сметнали Маите, а те, както е вече знайно, са ги знаели тия работи. Били са експерти тия мили хора. Докато са си почивали в кратките паузи между два сеанса човешки жертвоприношения, са правили астрономически изчисления и, по всичко личи, са ги правили много прецизни. Незнайно кога, незнайно на кого му хрумнала идеята да сметне кога, аджеба ще настъпи края на света и, след като били изтръгнати сърцата на петдесет – шестдесет пленника от съседните околия, за да бъдат омилостивени боговете на математиката и астрономията, запретнал ръкави и седнал да смята човека. Смятал, смятал и се оказало, че Края ще настъпи на 21.12.2012 година, това е по нов стил, по стария се пада на 03.01.2013.
Не ме съдете прекалено строго. Не съм седнал да се подигравам с труда на човека. И за най-отчаяния песимист е очевидно, че труда по тези изчисления би бил къртовски и в наши дни, нежели в ония години.
Идеята ми е друга. Иска ми се да разбера, защо трябва да се вярва в този край на света, при положение, че историята изобилства от дати в които света е трябвало да свърши.
Реших да погледна из Интернет дали не може да се научи нещо повече за тези дати и останах очарован от многообразието, пълнотата и изчерпателността на това, което успях да открия.
Оказа се, че светът е трябвало да се срине поне десет пъти, ако се направим на кьорави и не обърнем внимание на по-незначителните пророчества.
И така да започнем.
Естествено, на първо място трябва да обърнем внимание на пророчествата, които са най-стари. Според доста хора, краят на света е трябвало да дойде със смъртта на последния от апостолите на Христос. В случая тази чест се паднала на апостол Йоан. Той е единственият, който е умрял от естествена смърт. Друго, което работило в полза на тези очаквания е бил факта, че именно Йоан е първият и най-изчерпателен теоретик, на това що е то Край на Света, как ще се състои и (горе-долу) кога. Това последното, за точния момент не го е казал съвсем ясно и това е дало много широко поле за размисъл на неговите тълкуватели, въпреки ясното указание на другият апостол – Марко: „А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец.“(Евангелие от Марко 13:32). Изказването на колегата на Йоан би било достатъчен повод на учените занимаващи се с този въпрос, да прекратят дейността си и да се захванат с нещо наистина полезно, но тези умоупражнения продължават и до днес. Както и да е, Светът пропуснал да се съобрази с тази теория и след кончината на светия апостол Йоан, продължил да съществува. Продължил, ама няколко десетки години след смъртта на апостола един ревностен следовник на Христовото учение по име Монтан обнародвал своята си теория за Края, който според него щял да се случи през 156 година. За това, какво е станало с него след изтичането на този срок, историята пази мълчание, но аз лично предполагам, че е запълвал времето си, като е подавал ту едната, ту другата си буза на тези, които са били вбесени от невярното му предсказание. Вероятно тези, които са искали да го целуват от радост, че са отървали кожата, също не са били малко, но както казах, това са само мои предположения.
Следващата година в обзора ни е 666. Защото тази година носи Числото на звяра. Няма да се впускам в подробности по този въпрос. Който желае да научи повече, може да се обърне към апостол Йоан, когото споменахме преди малко. Не лично към него разбира се, имам предвид неговото „Откровение“ поместено в Новия Завет. Е, не се състоял края на света, но тези, които го очаквали не си седнали на Gluteus Maxsimus-ите, а веднага побързали да насрочат събитието за 999 година. Удобна година защото е същата като 666, само че цифричките ѝ са обърнати с главата надолу. Сбъркали, и тогава - нищо. Следвала 1000 година. Красива като числа, точно десет века след раждането на Христос, направо да се просълзиш. Тогавашните летописци описват Европа като място на паника и религиозен ужас. Нещата стана още по-кофти поради някои климатични явления като червеният дъжд валял над Аквитания и също така от небесно в прекия смисъл на думата, като метеоритът паднал в Англия. Само си го представете... Пълен ужас, погроми, изстъпления и то, цяла година.
Последвала я 1033 година. Щом Краят не настъпил 1000 години след раждането на Исус, то логично е това да се случи 1000 години след смъртта му. Особено силно присъствие тези теории имали в Русия. Изобщо при братушките, тия прогнози били популярни до такава степен, щото били създадени цели „школи“ около тази тема и били установени своеобразни традиции. Главната отговорност за това се падала на една книга от онези години - „Откровенията на Методий Патарски“. Въпросния християнски мислител, за по-кротко ще го наричам Мето, след известно време прекарано в усилен пост и размишления достигнал до извода, че 1000-та година е много удобна за край на света, но в това няма никаква логика, като се изключи факта, че тогава се е родил Христос и просто числото е красиво. Виж, рекъл си Мето, друга работа си е 1033-та, другааааа.... А защо ли. Защото в старите писания е казано, че във времето след като е издъхнал на Кръста и преди Възкресението му, Исус е слизал в ада, бил се е с Рогатия и го е приковал за хиляда години. След изтичането на този срок, оня катил трябва да се отскубне от веригите и тогава да настане Апокалипсиса. А това се пада през 1033 година. Мето очевидно е бил умен човек, поне се е гордял със задълбочено и логично мислене, но... Дядо Петко Бочаров, да е жив и здрав, би казал - Да, ама не...
Всъщност, както е с всичко на тоя свят, трябва да признаем, че нещата не винаги са еднозначни. Точно в тази и следващите години в широката и необятна Русия били построени едни от най-красивите църкви и манастири като Златните врати и Софийския събор, св. Георги и св. Ирина и още много други. Били издигнати като дар пред Всевишния с едничката просба края на Света да бъде, ако не отменен изцяло, то поне отложен.
Съвсем скоро след това се появило предсказание, че Края на Света ще настъпи, когато Пасха (Великден) съвпадне с Благовещение (25 март). Това се падало да се случи през 1038 година.
Да продължим по нататък.
Тук думата взима не някой друг, а самия папа Инокентий III. За него съм чел преди време някои интересни нещица, като нетрадиционнdта му сексуална ориентация например, но не това е предмета на тази студия, така че дискретно ще подмина тези пикантерии и директно ще премина към неговата теория за Края. Та, светня му, нееднократно е афиширал мнението си, че Краят ще настъпи през 1284-та година. Тук вече нещата изглеждат трудно разбираеми, но всъщност не са. Отново иде реч за числото 666, но вече в по-абстрактен план. Това е така, защото са намесени мюсюлманите. Как обаче става това. Според Инокентий, Каят ще дойде след като се навършат 666 години откакто е ситуирана новата все още по онези години, Мюсюлманска религия. Хитрец е бил Инокентий тъй като, според мен съвсем преднамерено, се поминал през 1216-та и така си спестил неудобствата да дава обяснения за паниката, която съвсем неоснователно предизвикал.
„Сие лето на конце явися, в оньже чаем всемирное торжество пришествие Твое„
С тези красиви слова завършвали изчисленията на датата на Великден до 1492-ра.
Отново трябва да се отговаря на вече станалия досаден въпрос, защо до тази година. Тази година била обявена за година на Пришествието и край на Света, понеже съвпадала с година 7000 от сътворението на Света, а числото 7000 е много приятно наглед и според тогавашните християнски мислители е много подходящ срок за продължителността на съществуването на Света.
Това предсказание се оказало много фатално за доста хора, защото през предходната, 1491-ва, мнозина очаквайки това да се окаже безсмислено предвид предстоящите събития, просто не засели нивите си и това довело до ужасен глад, плюс съпътстващите го последствия.
Освен това тогава се случило тъй, че Колумб открил Америка. Не съм говорил с нито един индианец през живота си, но предполагам, че това също може да се разглежда като своеобразен апокалипсис.
През лето 1603-то видния астролог и писател, доминиканецът Томазо Кампанела предсказва, че земята ще се сблъска със Слънцето и това ще доведе Великата гибел. Основанията му се крепели на някои коригирани изчисления направени от Христофор Колумб в книгата му „Книга на Пророчествата“. Великият мореплавател е имал и други интереси, както се вижда. Странното е, че въпреки очевидната несъстоятелност на твърденията си, дон Томазо умира през 1638-ма като до края на дните си се радвал на огромния авторитет на гадател, който останал ненакърнен въпреки огромния гаф, който допуснал 35 години по-рано.
Следващата удобна за апокалипсис година се паднала 1666. Точно така, правилно забелязахте, същата като 666-та, но с една единичка отпред. Тази година също предизвикала масови истерии и паника, но също така рязко покачване в материалния статус на Светата Църква щото, случайно или с известна дискретна помощ от Нейна страна, на мода през тази година било да си продадеш имуществото, ама цялото, да захвърлиш коприната и кадифето, да се облечеш в стар чувал и да дариш всичките си придобити по този начин парички, я на някой манастир, я за строеж на катедралка, я директно на Папата... Бе, добри времена били, но доста кратки, щото след като изтекла 1666-та и настъпила 1667-ма, а светът продължил да влачи жалкото си съществувание, доброволните дотации секнали също така рязко, както и били започнали.
Ето, че се приближаваме все по-близо до нашето време.
Тук ще дадем трибуна на американските евангелски проповедници, някои от които са проявили завидна активност по въпроса.
Всичко започва с Уилям Милър. Този непретенциозен и добродушен фермер шокирал съседите си с изявлението, че въз основа на изчисления направени от него, Краят ще настъпи на 3ти април 1843-та година. Няколко десетки души приели твърденията му за истина и на въпросната дата заедно с него се качили на някаква планина (на теферич, както обичаме да казваме в Пловдив) и зачакали. Чакали, чакали, мръкнало се и решили да си ходят. А и уискито било свършило. Мистър Милър, като съвестен и честен човек, решил да види каква е работата и установил, че е сгрешил в сметките. Краят щял да е същата година но през юли. Този път с него на пикник излезли няколко хиляди души. Предполагам, че веселбата е била грандиозна. По същия начин Уил изчислил, че събитието ще е на 21 март а, по-късно променил датата на 22 октомври 1844 година. Вероятно доста хора ще си помислят, че Милър е бил линчуван заради простотиите си. Не, напротив. И до ден днешен неговите последователи чакат второто Пришествие, медийно известни като „Адвентистите от седмия ден“.
Уилям Милър не е единствен в увлечението си. Търговецът от Пенсилвания Чарлз Ръсел също запретва ръкави и се хваща за молива и белия лист. След доста безсънни нощи прекарани над Библията и тетрадките запълнени с всевъзможни изчисления, ръсел стига до първото си предположение 1872-ра. Последвали я 1874, 2 октомври 1914, 1915, 1918, 6 февруари 1925, 1941, 1975, 2 октомври 1982.... Яко се забавлявал с изчисленията си. Толкова яко, че успял да запали доста други хора и да ги превърне в свои последователи. Дори създал дружество за изучаване на Библията. Днес този клуб, почитатели на това четиво се нарича „Свидетели на Йехова“.
Сега за малко ще се върнем в Русия. Малко преди 1900 година една секта, пръкнала се незнайно как, известна като сектата на Червената Смърт, поради навика на някои нейни членове да умират скоропостижно удушени с червена възглавница обявява, че всичко ще свърши на 1 ноември 1900. Нещата ескалират до там, че почти хиляда членове на това общество обявяват, че ще се самозапалят на тази дата в град Каргопол, където е седалището на сектата. На царя на Русия окончателно му било писнало от простотиите на тия малоумници и направил генерална грешка спрямо тях. Вместо да ги остави да си драснат кибрита и по този начин да се приключи с тях веднъж завинаги, негово величество проводил в Каргопол войскови подразделения, които до предотвратят трагедията. Въпреки взетите мерки, все пак стотина души направили услуга на човечеството и успели да се подпалят.
Вървим нататък.
18 май 1910 година. Според някои пишман астрономи предстои сблъсък на Земята с Халеевата комета. Настава паника, която прераства в гротескна смесица от крайна набожност и още по-краен разврат. Скоро става ясно, че изчисленията не са верни и, че кометата няма да падне на Земята. Разбира се, това далеч не е края на истерията. След кратка почивка запълнена пеене на хвалебствени химни в чест на Всевишния и лекуване на лека и средна форма на сифилис, следва нова истерия. Този път причината отново е Халеевата комета или, по-точно казано нейната опашка, през която Земята ще премине и която, за зла участ се състояла от цианид.....
Търговците на противогази направили луди пари. Същото важи и за всевъзможната паплач от шарлатани, които натрупали състояния с продажбата на всевъзможни „противоотрови“.
Кометата минала и заминала, човечеството продължило по инерция с деградацията си и точно когато всичко изглеждало, като да се е разминало и краят на втората световна война вече се виждал, изневиделица се появил някой си Чарлз Лонг. Вече се досещате какъв е бил джентълмена, нали... Точно така, евангелски пастор от Пасадена. Предсказанието му било отличително с голямата си прецизност. На Земята щял да настъпи атомен апокалипсис в точно 5часа и 33 минути сутринта на 21 септември 1945 година. Предсказанието му било на дълго и широко обосновано в дебела книга. Голяма част от последователите му седмица преди тази дата се отказали от ядене, приемане на течности и сън. Макар, че сгрешил с мащабите на предсказанието си, все пак преподобният Лонг познал до известна степен какво предстои, но това едва ли е успокоило дори и малко населението на Хирошима и Нагасаки.
13часа и 445 минути на 14 юли 1960 година. Тази дата била определена от италианския педиатър Елио Бланко. Той и последователите му си построили убежище, където не дочакали нищо.
Следващата дата е 25 декември 1967 година. Определя я водача на „Църквата на Отон“ датчанинът Дан Йенсен. И той, барабар с повярвалите му си строи убежище, кръщава го Кочега и всички вкупом доживяват огромното разочарование от погрешните пророчества на водача си.
На практика същото се повтаря и на 2 октомври 1978 година. Сега пък австралийския бизнесмен Джон Стронг в книгата си „Осъдения Глобус“ директно обвинява СССР, че ще бъдат виновни за глобален ядрен апокалипсис. От там насетне сценарият е същия. Последователи – убежише – разочарование, прерастващо в буйна радост.
29 април 1980 година. „Пророците“ този път са Леланда Дженсена и Чарлз Гейнс от Бахайската секта. Резултатите, с изключение на някои дребни детайли, са съвсем същите като в предните примери.
От тук насетне, следват няколко по-незначителни края на Света и за това само ще ги маркирам, без да се задълбочавам.
10 ноември 1993 година – Инициатор - „Бялото Братство“ на на Марина Цвигун. Според тях всичко щяла да започне със самозапалването на Софийския събор в Киев
9 и 25 май 1995 година. По-късно коригирани на 1 януари и 17 март 2000. Инициатор - „Движение за възраждане на десетте заповеди“ ръководена от Кредоний Мверинда в Уганда. Тук нещата са придобили трагичен отенък, тъй като някои от последователите на сектата извършват групово самоубийство.
1 януари 2000 година. Много богата на предсказания за апокалипсиси година. Цели тринадесет..... Всъщност, ако съм честен към себе си няма как да не упомена, че на сутринта на 1 януари лично на мен много ми се искаше Светът да се срине, такъв махмурлук ме мореше.... Тогава посрещнахме Милениума в Женева, където участвах в продукцията на Grand Theatre de Geneve на операта „Аида“ и вечерта, на новогодишното тържество в операта, се напих като свиня. Но, замълчи сърце, както обичам да казвам понякога.
Списъкът продължава с 11 август 2002 година, 4 часа сутринта. Предсказва го румънския монах Арсений.
29 април 2007 година. Обявява го евангелския проповедник Пат Робъртсън още през 1990 година.
Нещата, за кой ли път, придобиват трагичен характер на 28 май 2008 година. 30 последователи на руския проповедник Петър Кузнецов се скриват за 175 дни в подземно убежище изкопано от тях самите и излизат от там чак след намесата на властите. За съжаление двама от тях умират от недохранване.
Няма как да подминем 28 май 2008 година. Тогава някои от противниците на това да се харчат десетки милиарди Евро за Големия Адронен Колайдер в Женева тръбят, че опасността тая скъпа машинка да създаде черна дупка, която да глътне земята е напълно реална.
И така нататък, и така нататък, и така нататък....
Кой знае, колко още факти съм пропуснал, но въпреки това смятам, че и тези са достатъчни, за да ми дадат основание да заявя, че и този път ще ни се размине.
Надявам да сте забелязали, в тази статия се опитах да звуча бодро и весело а, на моменти откровено иронично. Не го правя случайно, защото смятам, че точно такова трябва да е отношението ни към всички тези, които през последните 2 – 3 години ни проглушиха ушите с анализите, хипотезите, „откритията“ и откровените си лъжи относно предстоящия „Край“ на Света, „предсказан“ от ония древни, безименни астрономи и гении на математиката от Америка, които едва ли са написали и един единствен йероглиф, който да означава някакъв край. Седнах да напиша тази скромна статия, защото ми писна, ама наистина ми писна, от това да гледам как разни авантюристи, шарлатани и откровено луди се бъзикат с лековерието на хората. Днес, за кой ли път, прочетох във Facebook призивите на една моя съгражданка всички да се включим в груповата медитация организирана от нея с цел да заземим някакви енергии. Призива е с това си действие да спасим едва ли не света и най-хубавото е, че тази огромна чест ще ни струва само 12 лева. Направо се замислих, дали да не отида, но бързо ми мина...
В крайна сметка, мен хич не ме боли оная работа, кой какво ще организира и колко ще иска за участие, но не бива да се неглижират или пък, още по-лошо, да се игнорират подобни неща. Някои от вас ще си кажат: Ок, ама какво е седнал тоя да се занимава с разни луди... Да, признавам, че има известено право да си го кажете, но знаем ли, предполагаме ли, до къде може да доведе всичко това... Ако сте чели внимателно статията, няма как да не сте забелязали, че освен веселите моменти, не са малко, дори са повече трагедиите съпътстващи тази преминаваща през вековете лудост. Лудост, която продължава и да ден днешен. Да, мнозина ще махнат с ръка, ще се усмихнат снизходително и ще го забравят, но... ето какво се случи през 1997 година, когато една много красива и напълно безобидна комета прелетя през небосклона.
Смятате, че това е малко вероятно да се повтори... Аз не смятам така. По света има предостатъчно лабилни хора, като една моя позната, която още преди два месеца заяви неплатен отпуск в работата си за 21.12.2012, за да може да умре със семейството си... Мислите, че се шегувам... Не, това е самата истина. Ако се огледате съм сигурен, че и вие ще видите такива лудости съвсем близо до вас.
Не си присвоявам правото на някой, който може да съди хората. Нито за лудостите им, нито за достойнствата, но не мога просто да стоя и да гледам безучастно как разни самозванци и шарлатани се ебават с хората, нищо, че цената може да е само 12 лева...
PS: Надявам се да сте се забавлявали със статията ми и, ако сте се засмели поне веднъж, това ще ме направи много щастлив.
PPS: На тези, които съм успял да вбеся, ще им кажа, че и това ме прави щастлив, и че още не съм приключил с тях. На 22.12.2012 ще ги спукам от подигравки...
Както впрочем е обичайно да се случва не само с годините, но и с месеците, седмиците и така нататък, та чак до милисекундите. За по-малки единици за време, дали има, не знам. Каквото не знам, признавам си, не знам.
„Ооооо миг, поспри! Ти толкова си....“ Ама как го е казал Гьоте, а?! Голяма работа.
И кво ся, ще ме попитате.... Ми нищо, бих могъл да ви отговоря и, както се казва, кой - от къде е. Аз спирам да пиша вие да четете и – готово. Е да, но няма да стане точно така.
Защо ли, ми защото тази година е по-специална. Тази година се пада да е последната. Да няма повече години след нея. Или ще има, ама ние няма да знаем, щото сега, на 21-ви този месец светът ще се свърши и съответно и ние с него.
Да. Ще се свърши. Така са го сметнали Маите, а те, както е вече знайно, са ги знаели тия работи. Били са експерти тия мили хора. Докато са си почивали в кратките паузи между два сеанса човешки жертвоприношения, са правили астрономически изчисления и, по всичко личи, са ги правили много прецизни. Незнайно кога, незнайно на кого му хрумнала идеята да сметне кога, аджеба ще настъпи края на света и, след като били изтръгнати сърцата на петдесет – шестдесет пленника от съседните околия, за да бъдат омилостивени боговете на математиката и астрономията, запретнал ръкави и седнал да смята човека. Смятал, смятал и се оказало, че Края ще настъпи на 21.12.2012 година, това е по нов стил, по стария се пада на 03.01.2013.
Не ме съдете прекалено строго. Не съм седнал да се подигравам с труда на човека. И за най-отчаяния песимист е очевидно, че труда по тези изчисления би бил къртовски и в наши дни, нежели в ония години.
Идеята ми е друга. Иска ми се да разбера, защо трябва да се вярва в този край на света, при положение, че историята изобилства от дати в които света е трябвало да свърши.
Реших да погледна из Интернет дали не може да се научи нещо повече за тези дати и останах очарован от многообразието, пълнотата и изчерпателността на това, което успях да открия.
Оказа се, че светът е трябвало да се срине поне десет пъти, ако се направим на кьорави и не обърнем внимание на по-незначителните пророчества.
И така да започнем.
Естествено, на първо място трябва да обърнем внимание на пророчествата, които са най-стари. Според доста хора, краят на света е трябвало да дойде със смъртта на последния от апостолите на Христос. В случая тази чест се паднала на апостол Йоан. Той е единственият, който е умрял от естествена смърт. Друго, което работило в полза на тези очаквания е бил факта, че именно Йоан е първият и най-изчерпателен теоретик, на това що е то Край на Света, как ще се състои и (горе-долу) кога. Това последното, за точния момент не го е казал съвсем ясно и това е дало много широко поле за размисъл на неговите тълкуватели, въпреки ясното указание на другият апостол – Марко: „А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, нито Син, а само Отец.“(Евангелие от Марко 13:32). Изказването на колегата на Йоан би било достатъчен повод на учените занимаващи се с този въпрос, да прекратят дейността си и да се захванат с нещо наистина полезно, но тези умоупражнения продължават и до днес. Както и да е, Светът пропуснал да се съобрази с тази теория и след кончината на светия апостол Йоан, продължил да съществува. Продължил, ама няколко десетки години след смъртта на апостола един ревностен следовник на Христовото учение по име Монтан обнародвал своята си теория за Края, който според него щял да се случи през 156 година. За това, какво е станало с него след изтичането на този срок, историята пази мълчание, но аз лично предполагам, че е запълвал времето си, като е подавал ту едната, ту другата си буза на тези, които са били вбесени от невярното му предсказание. Вероятно тези, които са искали да го целуват от радост, че са отървали кожата, също не са били малко, но както казах, това са само мои предположения.
Следващата година в обзора ни е 666. Защото тази година носи Числото на звяра. Няма да се впускам в подробности по този въпрос. Който желае да научи повече, може да се обърне към апостол Йоан, когото споменахме преди малко. Не лично към него разбира се, имам предвид неговото „Откровение“ поместено в Новия Завет. Е, не се състоял края на света, но тези, които го очаквали не си седнали на Gluteus Maxsimus-ите, а веднага побързали да насрочат събитието за 999 година. Удобна година защото е същата като 666, само че цифричките ѝ са обърнати с главата надолу. Сбъркали, и тогава - нищо. Следвала 1000 година. Красива като числа, точно десет века след раждането на Христос, направо да се просълзиш. Тогавашните летописци описват Европа като място на паника и религиозен ужас. Нещата стана още по-кофти поради някои климатични явления като червеният дъжд валял над Аквитания и също така от небесно в прекия смисъл на думата, като метеоритът паднал в Англия. Само си го представете... Пълен ужас, погроми, изстъпления и то, цяла година.
Последвала я 1033 година. Щом Краят не настъпил 1000 години след раждането на Исус, то логично е това да се случи 1000 години след смъртта му. Особено силно присъствие тези теории имали в Русия. Изобщо при братушките, тия прогнози били популярни до такава степен, щото били създадени цели „школи“ около тази тема и били установени своеобразни традиции. Главната отговорност за това се падала на една книга от онези години - „Откровенията на Методий Патарски“. Въпросния християнски мислител, за по-кротко ще го наричам Мето, след известно време прекарано в усилен пост и размишления достигнал до извода, че 1000-та година е много удобна за край на света, но в това няма никаква логика, като се изключи факта, че тогава се е родил Христос и просто числото е красиво. Виж, рекъл си Мето, друга работа си е 1033-та, другааааа.... А защо ли. Защото в старите писания е казано, че във времето след като е издъхнал на Кръста и преди Възкресението му, Исус е слизал в ада, бил се е с Рогатия и го е приковал за хиляда години. След изтичането на този срок, оня катил трябва да се отскубне от веригите и тогава да настане Апокалипсиса. А това се пада през 1033 година. Мето очевидно е бил умен човек, поне се е гордял със задълбочено и логично мислене, но... Дядо Петко Бочаров, да е жив и здрав, би казал - Да, ама не...
Всъщност, както е с всичко на тоя свят, трябва да признаем, че нещата не винаги са еднозначни. Точно в тази и следващите години в широката и необятна Русия били построени едни от най-красивите църкви и манастири като Златните врати и Софийския събор, св. Георги и св. Ирина и още много други. Били издигнати като дар пред Всевишния с едничката просба края на Света да бъде, ако не отменен изцяло, то поне отложен.
Съвсем скоро след това се появило предсказание, че Края на Света ще настъпи, когато Пасха (Великден) съвпадне с Благовещение (25 март). Това се падало да се случи през 1038 година.
Да продължим по нататък.
Тук думата взима не някой друг, а самия папа Инокентий III. За него съм чел преди време някои интересни нещица, като нетрадиционнdта му сексуална ориентация например, но не това е предмета на тази студия, така че дискретно ще подмина тези пикантерии и директно ще премина към неговата теория за Края. Та, светня му, нееднократно е афиширал мнението си, че Краят ще настъпи през 1284-та година. Тук вече нещата изглеждат трудно разбираеми, но всъщност не са. Отново иде реч за числото 666, но вече в по-абстрактен план. Това е така, защото са намесени мюсюлманите. Как обаче става това. Според Инокентий, Каят ще дойде след като се навършат 666 години откакто е ситуирана новата все още по онези години, Мюсюлманска религия. Хитрец е бил Инокентий тъй като, според мен съвсем преднамерено, се поминал през 1216-та и така си спестил неудобствата да дава обяснения за паниката, която съвсем неоснователно предизвикал.
„Сие лето на конце явися, в оньже чаем всемирное торжество пришествие Твое„
С тези красиви слова завършвали изчисленията на датата на Великден до 1492-ра.
Отново трябва да се отговаря на вече станалия досаден въпрос, защо до тази година. Тази година била обявена за година на Пришествието и край на Света, понеже съвпадала с година 7000 от сътворението на Света, а числото 7000 е много приятно наглед и според тогавашните християнски мислители е много подходящ срок за продължителността на съществуването на Света.
Това предсказание се оказало много фатално за доста хора, защото през предходната, 1491-ва, мнозина очаквайки това да се окаже безсмислено предвид предстоящите събития, просто не засели нивите си и това довело до ужасен глад, плюс съпътстващите го последствия.
Освен това тогава се случило тъй, че Колумб открил Америка. Не съм говорил с нито един индианец през живота си, но предполагам, че това също може да се разглежда като своеобразен апокалипсис.
През лето 1603-то видния астролог и писател, доминиканецът Томазо Кампанела предсказва, че земята ще се сблъска със Слънцето и това ще доведе Великата гибел. Основанията му се крепели на някои коригирани изчисления направени от Христофор Колумб в книгата му „Книга на Пророчествата“. Великият мореплавател е имал и други интереси, както се вижда. Странното е, че въпреки очевидната несъстоятелност на твърденията си, дон Томазо умира през 1638-ма като до края на дните си се радвал на огромния авторитет на гадател, който останал ненакърнен въпреки огромния гаф, който допуснал 35 години по-рано.
Следващата удобна за апокалипсис година се паднала 1666. Точно така, правилно забелязахте, същата като 666-та, но с една единичка отпред. Тази година също предизвикала масови истерии и паника, но също така рязко покачване в материалния статус на Светата Църква щото, случайно или с известна дискретна помощ от Нейна страна, на мода през тази година било да си продадеш имуществото, ама цялото, да захвърлиш коприната и кадифето, да се облечеш в стар чувал и да дариш всичките си придобити по този начин парички, я на някой манастир, я за строеж на катедралка, я директно на Папата... Бе, добри времена били, но доста кратки, щото след като изтекла 1666-та и настъпила 1667-ма, а светът продължил да влачи жалкото си съществувание, доброволните дотации секнали също така рязко, както и били започнали.
Ето, че се приближаваме все по-близо до нашето време.
Тук ще дадем трибуна на американските евангелски проповедници, някои от които са проявили завидна активност по въпроса.
Всичко започва с Уилям Милър. Този непретенциозен и добродушен фермер шокирал съседите си с изявлението, че въз основа на изчисления направени от него, Краят ще настъпи на 3ти април 1843-та година. Няколко десетки души приели твърденията му за истина и на въпросната дата заедно с него се качили на някаква планина (на теферич, както обичаме да казваме в Пловдив) и зачакали. Чакали, чакали, мръкнало се и решили да си ходят. А и уискито било свършило. Мистър Милър, като съвестен и честен човек, решил да види каква е работата и установил, че е сгрешил в сметките. Краят щял да е същата година но през юли. Този път с него на пикник излезли няколко хиляди души. Предполагам, че веселбата е била грандиозна. По същия начин Уил изчислил, че събитието ще е на 21 март а, по-късно променил датата на 22 октомври 1844 година. Вероятно доста хора ще си помислят, че Милър е бил линчуван заради простотиите си. Не, напротив. И до ден днешен неговите последователи чакат второто Пришествие, медийно известни като „Адвентистите от седмия ден“.
Уилям Милър не е единствен в увлечението си. Търговецът от Пенсилвания Чарлз Ръсел също запретва ръкави и се хваща за молива и белия лист. След доста безсънни нощи прекарани над Библията и тетрадките запълнени с всевъзможни изчисления, ръсел стига до първото си предположение 1872-ра. Последвали я 1874, 2 октомври 1914, 1915, 1918, 6 февруари 1925, 1941, 1975, 2 октомври 1982.... Яко се забавлявал с изчисленията си. Толкова яко, че успял да запали доста други хора и да ги превърне в свои последователи. Дори създал дружество за изучаване на Библията. Днес този клуб, почитатели на това четиво се нарича „Свидетели на Йехова“.
Сега за малко ще се върнем в Русия. Малко преди 1900 година една секта, пръкнала се незнайно как, известна като сектата на Червената Смърт, поради навика на някои нейни членове да умират скоропостижно удушени с червена възглавница обявява, че всичко ще свърши на 1 ноември 1900. Нещата ескалират до там, че почти хиляда членове на това общество обявяват, че ще се самозапалят на тази дата в град Каргопол, където е седалището на сектата. На царя на Русия окончателно му било писнало от простотиите на тия малоумници и направил генерална грешка спрямо тях. Вместо да ги остави да си драснат кибрита и по този начин да се приключи с тях веднъж завинаги, негово величество проводил в Каргопол войскови подразделения, които до предотвратят трагедията. Въпреки взетите мерки, все пак стотина души направили услуга на човечеството и успели да се подпалят.
Вървим нататък.
18 май 1910 година. Според някои пишман астрономи предстои сблъсък на Земята с Халеевата комета. Настава паника, която прераства в гротескна смесица от крайна набожност и още по-краен разврат. Скоро става ясно, че изчисленията не са верни и, че кометата няма да падне на Земята. Разбира се, това далеч не е края на истерията. След кратка почивка запълнена пеене на хвалебствени химни в чест на Всевишния и лекуване на лека и средна форма на сифилис, следва нова истерия. Този път причината отново е Халеевата комета или, по-точно казано нейната опашка, през която Земята ще премине и която, за зла участ се състояла от цианид.....
Търговците на противогази направили луди пари. Същото важи и за всевъзможната паплач от шарлатани, които натрупали състояния с продажбата на всевъзможни „противоотрови“.
Кометата минала и заминала, човечеството продължило по инерция с деградацията си и точно когато всичко изглеждало, като да се е разминало и краят на втората световна война вече се виждал, изневиделица се появил някой си Чарлз Лонг. Вече се досещате какъв е бил джентълмена, нали... Точно така, евангелски пастор от Пасадена. Предсказанието му било отличително с голямата си прецизност. На Земята щял да настъпи атомен апокалипсис в точно 5часа и 33 минути сутринта на 21 септември 1945 година. Предсказанието му било на дълго и широко обосновано в дебела книга. Голяма част от последователите му седмица преди тази дата се отказали от ядене, приемане на течности и сън. Макар, че сгрешил с мащабите на предсказанието си, все пак преподобният Лонг познал до известна степен какво предстои, но това едва ли е успокоило дори и малко населението на Хирошима и Нагасаки.
13часа и 445 минути на 14 юли 1960 година. Тази дата била определена от италианския педиатър Елио Бланко. Той и последователите му си построили убежище, където не дочакали нищо.
Следващата дата е 25 декември 1967 година. Определя я водача на „Църквата на Отон“ датчанинът Дан Йенсен. И той, барабар с повярвалите му си строи убежище, кръщава го Кочега и всички вкупом доживяват огромното разочарование от погрешните пророчества на водача си.
На практика същото се повтаря и на 2 октомври 1978 година. Сега пък австралийския бизнесмен Джон Стронг в книгата си „Осъдения Глобус“ директно обвинява СССР, че ще бъдат виновни за глобален ядрен апокалипсис. От там насетне сценарият е същия. Последователи – убежише – разочарование, прерастващо в буйна радост.
29 април 1980 година. „Пророците“ този път са Леланда Дженсена и Чарлз Гейнс от Бахайската секта. Резултатите, с изключение на някои дребни детайли, са съвсем същите като в предните примери.
От тук насетне, следват няколко по-незначителни края на Света и за това само ще ги маркирам, без да се задълбочавам.
10 ноември 1993 година – Инициатор - „Бялото Братство“ на на Марина Цвигун. Според тях всичко щяла да започне със самозапалването на Софийския събор в Киев
9 и 25 май 1995 година. По-късно коригирани на 1 януари и 17 март 2000. Инициатор - „Движение за възраждане на десетте заповеди“ ръководена от Кредоний Мверинда в Уганда. Тук нещата са придобили трагичен отенък, тъй като някои от последователите на сектата извършват групово самоубийство.
1 януари 2000 година. Много богата на предсказания за апокалипсиси година. Цели тринадесет..... Всъщност, ако съм честен към себе си няма как да не упомена, че на сутринта на 1 януари лично на мен много ми се искаше Светът да се срине, такъв махмурлук ме мореше.... Тогава посрещнахме Милениума в Женева, където участвах в продукцията на Grand Theatre de Geneve на операта „Аида“ и вечерта, на новогодишното тържество в операта, се напих като свиня. Но, замълчи сърце, както обичам да казвам понякога.
Списъкът продължава с 11 август 2002 година, 4 часа сутринта. Предсказва го румънския монах Арсений.
29 април 2007 година. Обявява го евангелския проповедник Пат Робъртсън още през 1990 година.
Нещата, за кой ли път, придобиват трагичен характер на 28 май 2008 година. 30 последователи на руския проповедник Петър Кузнецов се скриват за 175 дни в подземно убежище изкопано от тях самите и излизат от там чак след намесата на властите. За съжаление двама от тях умират от недохранване.
Няма как да подминем 28 май 2008 година. Тогава някои от противниците на това да се харчат десетки милиарди Евро за Големия Адронен Колайдер в Женева тръбят, че опасността тая скъпа машинка да създаде черна дупка, която да глътне земята е напълно реална.
И така нататък, и така нататък, и така нататък....
Кой знае, колко още факти съм пропуснал, но въпреки това смятам, че и тези са достатъчни, за да ми дадат основание да заявя, че и този път ще ни се размине.
Надявам да сте забелязали, в тази статия се опитах да звуча бодро и весело а, на моменти откровено иронично. Не го правя случайно, защото смятам, че точно такова трябва да е отношението ни към всички тези, които през последните 2 – 3 години ни проглушиха ушите с анализите, хипотезите, „откритията“ и откровените си лъжи относно предстоящия „Край“ на Света, „предсказан“ от ония древни, безименни астрономи и гении на математиката от Америка, които едва ли са написали и един единствен йероглиф, който да означава някакъв край. Седнах да напиша тази скромна статия, защото ми писна, ама наистина ми писна, от това да гледам как разни авантюристи, шарлатани и откровено луди се бъзикат с лековерието на хората. Днес, за кой ли път, прочетох във Facebook призивите на една моя съгражданка всички да се включим в груповата медитация организирана от нея с цел да заземим някакви енергии. Призива е с това си действие да спасим едва ли не света и най-хубавото е, че тази огромна чест ще ни струва само 12 лева. Направо се замислих, дали да не отида, но бързо ми мина...
В крайна сметка, мен хич не ме боли оная работа, кой какво ще организира и колко ще иска за участие, но не бива да се неглижират или пък, още по-лошо, да се игнорират подобни неща. Някои от вас ще си кажат: Ок, ама какво е седнал тоя да се занимава с разни луди... Да, признавам, че има известено право да си го кажете, но знаем ли, предполагаме ли, до къде може да доведе всичко това... Ако сте чели внимателно статията, няма как да не сте забелязали, че освен веселите моменти, не са малко, дори са повече трагедиите съпътстващи тази преминаваща през вековете лудост. Лудост, която продължава и да ден днешен. Да, мнозина ще махнат с ръка, ще се усмихнат снизходително и ще го забравят, но... ето какво се случи през 1997 година, когато една много красива и напълно безобидна комета прелетя през небосклона.
Смятате, че това е малко вероятно да се повтори... Аз не смятам така. По света има предостатъчно лабилни хора, като една моя позната, която още преди два месеца заяви неплатен отпуск в работата си за 21.12.2012, за да може да умре със семейството си... Мислите, че се шегувам... Не, това е самата истина. Ако се огледате съм сигурен, че и вие ще видите такива лудости съвсем близо до вас.
Не си присвоявам правото на някой, който може да съди хората. Нито за лудостите им, нито за достойнствата, но не мога просто да стоя и да гледам безучастно как разни самозванци и шарлатани се ебават с хората, нищо, че цената може да е само 12 лева...
PS: Надявам се да сте се забавлявали със статията ми и, ако сте се засмели поне веднъж, това ще ме направи много щастлив.
PPS: На тези, които съм успял да вбеся, ще им кажа, че и това ме прави щастлив, и че още не съм приключил с тях. На 22.12.2012 ще ги спукам от подигравки...
понеделник, 22 октомври 2012 г.
КАКВО СИ МИСЛИШ?
Какво си мислиш....
че щом ме гледаш нагло
откъм фотографиите
ме нараняваш?!
Че погледът ти
(Безвкусно очертан със очна линия)
ме кара да си спомням и да страдам.... А?
Да страдам за какво?!
За аромата ти,
за кожата,
или пък, за езика ти преплетен в моя?
Или пък за лъжите ти,
елементарни като теб самата...
и огорчението - плод на моята елементарност?
Не!
Не страдам!
Заблуждаваш се!
http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_2636.html
че щом ме гледаш нагло
откъм фотографиите
ме нараняваш?!
Че погледът ти
(Безвкусно очертан със очна линия)
ме кара да си спомням и да страдам.... А?
Да страдам за какво?!
За аромата ти,
за кожата,
или пък, за езика ти преплетен в моя?
Или пък за лъжите ти,
елементарни като теб самата...
и огорчението - плод на моята елементарност?
Не!
Не страдам!
Заблуждаваш се!
http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_2636.html
Достатъчно!
Достатъчно!
Един след полунощ е!
Не помня вече, колко часа драскам
във тетрадката...
И без това, мастилото
в писалката е на привършване,
а резултата е....., да....
Наистина, достатъчно!
http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_6600.html
Един след полунощ е!
Не помня вече, колко часа драскам
във тетрадката...
И без това, мастилото
в писалката е на привършване,
а резултата е....., да....
Наистина, достатъчно!
http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_6600.html
НАФТАЛИНЕНА НОСТАЛГИЯ
Миниатюрна дупчица
върху любимата ми тениска.
Трагедия!
А някакъв молец
нахално се мотае
точно пред очите ми!
Показва ми нахални
лупинги и се облизва...
Дали, изобщо, има
нафталин по магазините?
Изневиделица,
налегна ме носталгия,
но... по какво?
http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_276.html
върху любимата ми тениска.
Трагедия!
А някакъв молец
нахално се мотае
точно пред очите ми!
Показва ми нахални
лупинги и се облизва...
Дали, изобщо, има
нафталин по магазините?
Изневиделица,
налегна ме носталгия,
но... по какво?
http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_276.html
21.10.2012.
Октомври...
Двадесет и първи.
Топло е!
Направо е горещо!
Вървя през парка
е си свиркам,
а кестените зад гърба ми,
ми се смеят....
http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_9601.html
Двадесет и първи.
Топло е!
Направо е горещо!
Вървя през парка
е си свиркам,
а кестените зад гърба ми,
ми се смеят....
http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_9601.html
ЕСЕНЕН ГОСТ
Кафява миризливка - Palomena prasina
(през есента, май не миришат)
промъкна се на топло в хола ми.
Уж, неприятна твар, но я оставих.
С нищо не ми пречи, а нямам и
компания...
Ще полети наоколо,
ще побръмчи и ще си иде...
А аз, отново ще остана насаме
със съботното, телевизионно
отегчение...
http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_1641.html
(през есента, май не миришат)
промъкна се на топло в хола ми.
Уж, неприятна твар, но я оставих.
С нищо не ми пречи, а нямам и
компания...
Ще полети наоколо,
ще побръмчи и ще си иде...
А аз, отново ще остана насаме
със съботното, телевизионно
отегчение...
http://devedjievblog.blogspot.com/2012/05/blog-post_1641.html
четвъртък, 18 октомври 2012 г.
Любовната трагедия на Къдравия
Не се бяхме виждали от доста време. Ама и аз съм един... Какво ти „доста време“, направо години ни се бяхме виждали.
Живота ни запокити на където му дойде на ума и всеки се захвана да си го подрежда, както му харесва или както си мислеше, че му харесва...
- Здрасти Стефане!
- Жоро, не мога да те позная бе, човек! Като се видяхме преди време, пак не можах да те позная, толкова дебел беше, а сега пък си станал като вейка...
- Е, хайде сега и ти, като вейка. Просто реших, че колкото повече се приближавам към четиридесетте, толкова по-добре ще е за здравето ми, да не напълнявам повече!
Прегърнахме се и се потупахме по гърбовете.
Няколко минути по-късно вече сърбахме кафе в едно заведение близо до Стария град.
- Е, кажи сега, как си що си....
Стефан свали тънкото яке и го метна на облегалката на стола.
- Ами, какво да ти кажа... Живот, нали знаеш. Работа семейство и така нататък.... А с теб как е?
- Същата работа, брато! Доста пътувам през последните години. Нали съм ти казвал, турнета, едно – друго. Ама не се оплаквам! Ако бях останал да бачкам в някоя опера тук, кой знае до къде щях да се докарам с тия заплати.
- Да бе, то вече останаха ли нормални неща в тая държава...
Винаги така се получава. Не си се виждал с някой от сума време, а като се срещнете, вместо да започнете да си приказвате за хубави неща, още на десетата минута се започва с мрънкането.
Със Стефан бяхме съученици в „Яне Сандански“ от първи до седми клас. В осми се преместих понеже, ако бях останал, щяха да ме изгонят. Майка ми ме взе при нея, да ме контролира. Тя тогава работеше в „Панайот Волов“в Шекер Махала, ама това е друга история.
По късно Стефан правеше опити да стане рок китарист и за малко да успее, но за съжаление му се наложи, както и на мен де, да влезе в казармата, а после вече му беше късно за кариера, защото бандата в която свиреше вече си беше намерила нов, нотно грамотен китарист.
Та, завъртя се разговора около работа, семейство, немотия... Все привични и безинтересни теми. Така мина към половин час. Заприказвахме се за времето преди „промяната“, за казармата и тогава се сетих за братовчед му - Васето Къдравия.
- Чефо, какво става с братовчед ти Васко бе? И него не си спомням от колко години не съм го виждал и чувал...
Стефан стисна устни, измъкна пакета цигари от джоба и пъхна една в устата си.
- Ми.... Васето, го няма, светла му памет...
В първия момент си помислих, че се шегува нещо, а после гърлото ми се стегна. Стефан, в този момент, хич не приличаше на човек, който се майтапи.
- А, не думай... Какво се е случило?
Стефан дръпна силно от цигарата и шумно издиша дима.
- Мислих, че си чул.
- Не, не съм чувал нищо за него. Той, нали след нас го взеха в казармата?
- Да, взеха го септември...
И на мен ми се допуши.
- И какво...
- Голяма глупост направи завалията... И то заради една курва.
- К`во е направил бе...
Стефан пак дръпна силно.
- Бе, точно преди да го вземат, се запозна с едно момиче. Бяха на море заедно, не се разделяха... Ти го знаеш, че той си беше малко такъв един, наивен.
Кимнах. Наистина беше добряк. Чак до глупост...
- Ама и тя – продължи Стефан. - изглеждаше свястна. Не беше някаква хубавица, да кажеш, ама ставаше.
Неочаквано Стефан се засмя, ама малко нервно се засмя, така поне ми се стори.
- Даже, като се замисля, доста привлекателна беше. Не хубавица, ама имаше едно такова мръснишко излъчване...
- И какво стана? - Това отклонение, за момичето, не знам защо, но нещо започна да ме изнервя.
- Ми, влезна Васето в казармата, оная като започна, всеки ден писма, „обичам те“, „вярна съм ти“, „не мога без теб“, такива неща.... Васето – и той влюбен, ама до лудост.... Абе, сериозна работа!
Смачка фаса в пепелника и веднага запали нова цигара.
- Ама един ден, вече беше старо куче, бяха минали шест месеца, получава писмо, майна...
Подозирах какво ще ми каже.
- Оная путка, да вземе да му напише - извинявай мило, ама аз вече си имам друг...
Стефан пак се засмя.
- И какво....
- Ами какво. Васето, да вземе да прескочи оградата и право в Пловдив, у тях. На стоп се предвижил...
- Ай, стига бе!
- Чакай,чакай... Та, право у тях. И оная, като го видяла на вратата, като се метне на врата му, ужасна романтика. „Обичам те, ти си неповторим.....“, абе латино-сериал ти казвам. А Васето не знае какво става.
- А, какво ставало?
- Ставало това, че курвата му била написала т`ва писмо само, за да го пробва, представяш ли си?!
- К`во да си представям! Хлапешка работа...
- Хлапешка я... Баща ѝ се върнал от бачкане, и като го видял си глътнал езика! Натоварил го в колата и – право в Кърджали, още същата вечер. Добре, че го върнал, щото нямало да се размине просто така, вече го търсили навсякъде, ама още не били уведомили военната полиция. Добре, че дежурния офицер се случил свестен пич, и като му обяснили за какво става въпрос, нещата се ограничили с два шамара, пет денонощия арест и лекция на тема курви...
Бях си изпил кафето и си поръчах газирана вода.
- Чефо, че то до тук нищо лошо не виждам бе пич...
- До тук да, ама три месеца по-късно идва второ писмо с подобно съдържание.
- Ясно! И тогава...
- Тогава обаче Васето решил, че оная пак си прави майтап и ѝ писал писмо в което ѝ честитил новата връзка и я помолил, пак на майтап де, като се зажени, да му прати покана за сватбата, че поне да му дадат отпуска.
- Ама оная този път не се майтапела, така ли?
Стефан запали трета цигара.
- Брат`чеда чакал да получи писмо, ама то все не идвало. Мъчил да се обажда в тях, но никой не му вдигал. Само веднъж баба ѝ на оная вдигнала, ама била много изкуфяла и Васето нищо не можал да разбере. Та така минали две седмици и в началото на третата оная тъпа курва да вземе наистина да му прати покана за сватба.
- Пич, майтапиш се!
- Де да се майтапих... Васето започнал да върти телефона като луд и на третия ден вдигнала майка ѝ. Направо му се скарала, повече да не търси дъщеря ѝ, защото тя вече си имала годеник и не било прилично и такива още глупости му наговорила и му треснала телефона. Васето се прибрал в спалното помещение и разказал всичко това на един от апапите си. Това после, той го разказал на леля и калеко.
Сервитьорката се приближи до масата ни.
- Може ли една водка, ако обичате... Ти искаш ли Жоро?
- Не, аз отдавна не пия.....
Момичето кимна и се отдалечи.
- На следващия ден ротата им давала караул.... Васето изчакал да застъпи на пост през нощта, запалил си цигара, написал на парче хартия, че не може да живее без нея и захапал дулото на калашника!
Сервитьорката донесе водката. Стефан ѝ благодари и вдигна чашата.
- Стига ве... - Не знаех какво друго да кажа.
- Лека му пръст на Васето... Събул си дясната кубинка и натиснал спусъка с пръста на крака си. От главата му не останало и толкова, че да го събереш в найлонова торбичка! Погребаха го в запечатан ковчег... Бог да го прости!
Изпи голямата водка наведнъж.
- С оная какво стана?
Стефан се усмихна горчиво.
- Какво да стане?! Даже не изпрати съболезнования... Е, преди няколко дни я видях на центъра. Станала едно прасе, да не се изплюеш след нея... Бе, махни я! За курви даже не си заслужава да се говори...
- Шега си направила с първото писмо, а... Да го пробва, дали я обича!
Стефан не ми отговори.
ПП: Това е една съвсем истинска история. Смених имената, защото не съм питал моя стар приятел, дали е съгласен това да бъде разказано....
Живота ни запокити на където му дойде на ума и всеки се захвана да си го подрежда, както му харесва или както си мислеше, че му харесва...
- Здрасти Стефане!
- Жоро, не мога да те позная бе, човек! Като се видяхме преди време, пак не можах да те позная, толкова дебел беше, а сега пък си станал като вейка...
- Е, хайде сега и ти, като вейка. Просто реших, че колкото повече се приближавам към четиридесетте, толкова по-добре ще е за здравето ми, да не напълнявам повече!
Прегърнахме се и се потупахме по гърбовете.
Няколко минути по-късно вече сърбахме кафе в едно заведение близо до Стария град.
- Е, кажи сега, как си що си....
Стефан свали тънкото яке и го метна на облегалката на стола.
- Ами, какво да ти кажа... Живот, нали знаеш. Работа семейство и така нататък.... А с теб как е?
- Същата работа, брато! Доста пътувам през последните години. Нали съм ти казвал, турнета, едно – друго. Ама не се оплаквам! Ако бях останал да бачкам в някоя опера тук, кой знае до къде щях да се докарам с тия заплати.
- Да бе, то вече останаха ли нормални неща в тая държава...
Винаги така се получава. Не си се виждал с някой от сума време, а като се срещнете, вместо да започнете да си приказвате за хубави неща, още на десетата минута се започва с мрънкането.
Със Стефан бяхме съученици в „Яне Сандански“ от първи до седми клас. В осми се преместих понеже, ако бях останал, щяха да ме изгонят. Майка ми ме взе при нея, да ме контролира. Тя тогава работеше в „Панайот Волов“в Шекер Махала, ама това е друга история.
По късно Стефан правеше опити да стане рок китарист и за малко да успее, но за съжаление му се наложи, както и на мен де, да влезе в казармата, а после вече му беше късно за кариера, защото бандата в която свиреше вече си беше намерила нов, нотно грамотен китарист.
Та, завъртя се разговора около работа, семейство, немотия... Все привични и безинтересни теми. Така мина към половин час. Заприказвахме се за времето преди „промяната“, за казармата и тогава се сетих за братовчед му - Васето Къдравия.
- Чефо, какво става с братовчед ти Васко бе? И него не си спомням от колко години не съм го виждал и чувал...
Стефан стисна устни, измъкна пакета цигари от джоба и пъхна една в устата си.
- Ми.... Васето, го няма, светла му памет...
В първия момент си помислих, че се шегува нещо, а после гърлото ми се стегна. Стефан, в този момент, хич не приличаше на човек, който се майтапи.
- А, не думай... Какво се е случило?
Стефан дръпна силно от цигарата и шумно издиша дима.
- Мислих, че си чул.
- Не, не съм чувал нищо за него. Той, нали след нас го взеха в казармата?
- Да, взеха го септември...
И на мен ми се допуши.
- И какво...
- Голяма глупост направи завалията... И то заради една курва.
- К`во е направил бе...
Стефан пак дръпна силно.
- Бе, точно преди да го вземат, се запозна с едно момиче. Бяха на море заедно, не се разделяха... Ти го знаеш, че той си беше малко такъв един, наивен.
Кимнах. Наистина беше добряк. Чак до глупост...
- Ама и тя – продължи Стефан. - изглеждаше свястна. Не беше някаква хубавица, да кажеш, ама ставаше.
Неочаквано Стефан се засмя, ама малко нервно се засмя, така поне ми се стори.
- Даже, като се замисля, доста привлекателна беше. Не хубавица, ама имаше едно такова мръснишко излъчване...
- И какво стана? - Това отклонение, за момичето, не знам защо, но нещо започна да ме изнервя.
- Ми, влезна Васето в казармата, оная като започна, всеки ден писма, „обичам те“, „вярна съм ти“, „не мога без теб“, такива неща.... Васето – и той влюбен, ама до лудост.... Абе, сериозна работа!
Смачка фаса в пепелника и веднага запали нова цигара.
- Ама един ден, вече беше старо куче, бяха минали шест месеца, получава писмо, майна...
Подозирах какво ще ми каже.
- Оная путка, да вземе да му напише - извинявай мило, ама аз вече си имам друг...
Стефан пак се засмя.
- И какво....
- Ами какво. Васето, да вземе да прескочи оградата и право в Пловдив, у тях. На стоп се предвижил...
- Ай, стига бе!
- Чакай,чакай... Та, право у тях. И оная, като го видяла на вратата, като се метне на врата му, ужасна романтика. „Обичам те, ти си неповторим.....“, абе латино-сериал ти казвам. А Васето не знае какво става.
- А, какво ставало?
- Ставало това, че курвата му била написала т`ва писмо само, за да го пробва, представяш ли си?!
- К`во да си представям! Хлапешка работа...
- Хлапешка я... Баща ѝ се върнал от бачкане, и като го видял си глътнал езика! Натоварил го в колата и – право в Кърджали, още същата вечер. Добре, че го върнал, щото нямало да се размине просто така, вече го търсили навсякъде, ама още не били уведомили военната полиция. Добре, че дежурния офицер се случил свестен пич, и като му обяснили за какво става въпрос, нещата се ограничили с два шамара, пет денонощия арест и лекция на тема курви...
Бях си изпил кафето и си поръчах газирана вода.
- Чефо, че то до тук нищо лошо не виждам бе пич...
- До тук да, ама три месеца по-късно идва второ писмо с подобно съдържание.
- Ясно! И тогава...
- Тогава обаче Васето решил, че оная пак си прави майтап и ѝ писал писмо в което ѝ честитил новата връзка и я помолил, пак на майтап де, като се зажени, да му прати покана за сватбата, че поне да му дадат отпуска.
- Ама оная този път не се майтапела, така ли?
Стефан запали трета цигара.
- Брат`чеда чакал да получи писмо, ама то все не идвало. Мъчил да се обажда в тях, но никой не му вдигал. Само веднъж баба ѝ на оная вдигнала, ама била много изкуфяла и Васето нищо не можал да разбере. Та така минали две седмици и в началото на третата оная тъпа курва да вземе наистина да му прати покана за сватба.
- Пич, майтапиш се!
- Де да се майтапих... Васето започнал да върти телефона като луд и на третия ден вдигнала майка ѝ. Направо му се скарала, повече да не търси дъщеря ѝ, защото тя вече си имала годеник и не било прилично и такива още глупости му наговорила и му треснала телефона. Васето се прибрал в спалното помещение и разказал всичко това на един от апапите си. Това после, той го разказал на леля и калеко.
Сервитьорката се приближи до масата ни.
- Може ли една водка, ако обичате... Ти искаш ли Жоро?
- Не, аз отдавна не пия.....
Момичето кимна и се отдалечи.
- На следващия ден ротата им давала караул.... Васето изчакал да застъпи на пост през нощта, запалил си цигара, написал на парче хартия, че не може да живее без нея и захапал дулото на калашника!
Сервитьорката донесе водката. Стефан ѝ благодари и вдигна чашата.
- Стига ве... - Не знаех какво друго да кажа.
- Лека му пръст на Васето... Събул си дясната кубинка и натиснал спусъка с пръста на крака си. От главата му не останало и толкова, че да го събереш в найлонова торбичка! Погребаха го в запечатан ковчег... Бог да го прости!
Изпи голямата водка наведнъж.
- С оная какво стана?
Стефан се усмихна горчиво.
- Какво да стане?! Даже не изпрати съболезнования... Е, преди няколко дни я видях на центъра. Станала едно прасе, да не се изплюеш след нея... Бе, махни я! За курви даже не си заслужава да се говори...
- Шега си направила с първото писмо, а... Да го пробва, дали я обича!
Стефан не ми отговори.
ПП: Това е една съвсем истинска история. Смених имената, защото не съм питал моя стар приятел, дали е съгласен това да бъде разказано....
Абонамент за:
Публикации (Atom)