Град Байройт. История, факти, информация ІV

20. век

През 1932 г. общините Горна и Долна Франкония били обединени, за техен център бил обявен Ансбах.

В края на Втората световна война, на 5., 8. и 11. април 1945 г. след тежки бомбардировки били разрушени множество обществени сгради и индустриални обекти, както и 4500 жилища. При тези въздушни нападения намерили смъртта си 741 души. На 14. април американската армия завзела Байройт и след края на Войната, градът останал в Американската окупационна зона и сфера на влияние. Военното управление на САЩ изградило в Байройт лагер за временно настаняване и подслон на така наречените „Displaced Persons (DP)” – бивши затворници от Концентрационните Лагери или хора, отвлечени и насилствено принудени да работят за Нацистка Германия.

През 1949 г. Байройт възвърнал ранга си на седалище на управлението на Горна Франкония. А през 1951 г. под ръководството на Вийланд и Волфганг Вагнер се състоял и първият следвоенен Фестивал "Рихард Вагнер".

През 1971 г. местният Общински парламент дал разрешението си за построяване на Университет Байройт, който отворил врати на 3. ноември 1975 г., за да приеме в първия семестър от съществуването си 600 студенти. След 31 години студентите в Университета наброяват около 10 000.

Предсказания на оракули за бъдещето на Тибет...

Последното, прощално писмо на ГАБРИЕЛ ГАРСИЯ МАРКЕС

Няма да осквернявам паметта на великия Маркес с изказване на лични мнения за неговата гениалност...
Далеч не съм достоен за подобно нещо, за това просто замълчавам....



Прощалното писмо на Г. Г. Маркес

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.

Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят, че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръста на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

Град Байройт. История, факти, информация ІІІ

19. век

След като последният местен маркграф Александър се отказал от Княжествата Ансбах и Байройт, Карл Аугуст Барон фон Харденберг поел управлението им от началото на 1792 г. от името на Прусия. Княжество Кулмбах-Байройт останало във владение на династията Хоенцолерн до 1806 г. По време на френската окупация от 1806 до 1810 г. провинция Байройт се превърнала в част от Френската империя, плащала високи контрибуции и била под управлението на интенданта Camille de Tournon - млад барон от Южна Франция. Барон de Tournon съставил изключително точен и подробен списък с оценка на всички богатства и ресурси на тогавашното княжество Байройт. На 30. юни 1810 г. френската армия официално предоставила Княжеството във владение на Кралство Бавария, което от своя страна заплатило на Наполеон 15 млн. франка за покупката.

Железницата се появила в Байройт през 1853 г., когато била открита линията Байройт – Нойенмаркт.

Годината е 1870, когато Рихард Вагнер посетил Байройт, защото бил чел за сградата на Маркграфската Опера, чиято огромна сцена му се струвала подходяща за неговите оперни постановки. Но в крайна сметка се оказало, че мястото за оркестъра не побирало многобройните музиканти в опери като „Пръстенът на Нибелунгите”. Затова Вагнер се заел със задачата, да построи в Байройт свой собствен Фестивален комплекс. Градът го подкрепил в това негово начинание и Общинският Съвет му предоставил на разположение парцел, намиращ се на зелен хълм в непосредствена близост до центъра на града. Същевременно Вагнер се сдобил и с място, намиращо се до Дворцовата Градина, където построил своята къща, наречена от него самия „Дом Ванфрийд”. В градината на къщата се намират и гробовете на Рихард Вагнер и съпругата му Козима, както и гробът на любимото му куче. От 1976 г. вила Ванфрийд помещава Вагнеровия музей.

На 22. май 1872 г. били положени основите на Фестивалния комплекс, който бил открит тържествено на 14. август 1876 г. Архитект на комплекса бил Ото Брюквалд от Лайпциг, който вече бил доказал таланта си при построяването на Лайпцигския и Алтенбургския Театър.

Един августовски ден, през 2007...

Та, вървя си значи, към четири – четири и нещо след обед през центъра на Поморие и нося в ръка найлонова торбичка (от онези – шумящите, подчертано не екологичните) с две кофички кисело мляко за детето и още някакви дреболии и хич дори не подозирам, че пътищата ни ще се пресекат.
Не, не с нова и неподозирано нежна, изгаряща любов със синьо-зелени очи и коса черна като греха, а с цяла група пияни граждани на Обединеното Кралство.
Мале, от далече се чува данданията, дето я вдигат, а след няколко метра вече могат да бъдат регистрирани и обонятелно. Въздуха около тях така вони на бъчва, че направо може да повреди някой катаджийски дрегер от по-старо поколение. Абе, гледам аз, че трябва да мина покрай цялата тумба състояща се от татуирани мъже с наднормено тегло и жени, не по-малко татуирани, не чак толкова дебели, но пък с такъв вид, че по добре да ги заобиколиш по-отдалеч, ама не го правя и си продължавам спокойно по пътя.
Още преди да стъпя на тротоара където са се спрели и вече няколко трудно фокусиращи се погледа се спират върху скромната ми персона.
- Excuse me, sir, do you will give me a cigarette?
Младата жена се опитва да стои на краката си стабилно, но ако съвсем близо до нея не беше дебелакът, на чието рамо се тя подпираше, щеше да ѝ е доста трудно.
- Sorry, but I do not smoke ...
Не мога да се похваля с изкусно владеене на езика на Шекспир, но до толкова мога да се оправя.
Още няколко, този път удивени погледа, се приковават към мен.
Дали поради някаква, все още неизяснена, система монтирана в умовете ни от еволюцията или поради нещо друго, но ние хората винаги предугаждаме неприятностите. Не ми трябва много, за да видя, че дебелия кавалер на жената, която ме заговори в този момент пуши. Същото правят и още няколко души от компанията. Тогава защо иска цигара от мен – непознатия?
- Excuse me ... - кимвам любезно и понечвам да тръгна, но...
- Hey, where are you going ?
Младо момче, на не повече от осемнайсет години разбутва компанията и смело застава пред мен. В единия ъгъл на устата му също дими цигара.
- The lady asked a cigarette from you!
Дясната му ръка хваща тениската ми на гърдите и така я усуква, че на момента ми става ясно, че от нея вече става само парцал за миене на под. С лявата ми забърсва среден по сила шамар.

Едно време, през далечната 1993 година, ме взеха в казармата. Бях телефонист в свързочното поделение в Нова Загора. Служба кротка, спокойна и не предполагаща някаква, кой знае каква бойна подготовка, само дето в нашата рота имаше един старшина, който не беше на това мнение. Наричахме го Цанко Акулата. Много откачено копеле беше тоя Цанко, ей. Ама като казвам „много“, разбирайте наистина много.
Та, тоя старшина се беше заел да направи от нас, обикновените и кротки телефонисти машини за убиване. Не че успя де, но определено ни понаучи на това – онова.....
- Вие, к`во ве...а? С тая подготовка, като додат турчулята такова ебане ша ви дръпнат, че ша ве изскокнат здъркелите! Я, за обиколка на свързочния полигон, двайсет обиколки, бегом марш! Телефонисти..... И ше ви целуват даже, тъй да знаете, педерастчета! По бързоооо...
С такива психологически прийоми насаждаше в нас боен дух старшина Цанко Акулата.

Уж в Англия е измислен боксът, но явно момчето, което реши да ме накаже за това, че не пуша до тогава се е интересувало само от футбол. В противен случай щеше да знае, че когато се биеш първото нещо за което трябва да внимаваш е да не оставяш неприкрити някои много чувствителни части от тялото си.
Шамарът изплющя в дясната ми буза и в този момент лицето на побойника остана съвсем открито. Съвсем ясно чух как костите на носът му изхрущяха в момента в който го ударих с челото си. Сега вече освен, че беше непоправимо размъкната, по тениската ми имаше и няколко големи петна кръв.
- Hey, this is my son...
Нямам време да оглеждам мъжът, който се хвърля да защитава окаяното си синче. Да не му беше давал да се напива като свиня в негово присъствие. Само успявам да видя, че е с избръсната глава и много големи мустаци. Него го изритвам в слабините....
В този момент пристигна полицията.
Дааа.... Проблеми. А за капак, не съм си взел телефона, все пак излязох, за да отида до супермаркета, не да се бия с пияни поданници на Нейно Величество...
Не ме държаха много в участъка. Оказа се, че от близкото заведение са видели случващото се и са се обадили в полицията. Патрулната кола била съвсем на близо, когато са получили сигнала. Ако полицаите се бяха забавили, нямам представа какво можеше да се случи...


Преди четири години един млад човек, също нямаше идея какво ще му се случи и че срещата в Истанбул между отборите на "Ливърпул" и "Милан" ще промени живота му изцяло. Тогава Мартин Георгиев беше отишъл на работа, както всеки ден преди това, но съдбата му беше решила този ден да не е като останалите...
Този ден щеше да е много особен и за Майкъл Шийлдс, тогава на деветнайсет години, който след въпросната футболна среща в много пияно състояние направи опит да убие Мартин. Не успя, но го направи инвалид за цял живот.
Вчера се разбра, че министъра на правосъдието на Великобритания Джак Стро няма да помилва Майкъл, който излежава десет годишната си присъда в родината си. Господин Стро е заявил пред българската си колежка, че цитирам - „Шийлдс не отговаря на строгото изискване за опрощаване, според което министърът трябва да е убеден, че той е технически и морално невинен“
Няма да коментирам случилото се, само ще си позволя задочно да благодаря на Джак Стро за това, че не позволява на общественото мнение да вземе връх над справедливостта и спазването на законите и за това, че даде нагледен урок на нашите „магистрати“ какво значи съвестно да си вършат работата.

P.S.
Надявам се старшина Цанко Цанев – Акулата да е на същото мнение...

Град Байройт. История, факти, информация. ІІ

18 ВЕК.

През 1701 г. наследникът на Кристиян Ернст, маркграф Георг Вилхелм, положил основите на нов град в близост до езеро до Байройт, а именно – St. Georgen (днешен квартал на Байройт). Там той построил още един дворец (така наречения „Дворец на Ордена”), кметство, затвор и малка казарма. 1705 г. Георг Вилхелм основал „Ордена на честността” (преименуван през 1734 г. в „Орден на червения орел”) и построил Църквата на Ордена, която е завършена през 1711 г. А през 1716 г. в St. Georgen е построена дворцовата манифактура за фаянс. В същия период е построен и първият дворец в парка на Ермитажа (1715-1719).

Тъй като изградената на централния площад през 1440 г. сграда на Кметството изгоряла след пожар, през 1721 г. Градският съвет се сдобил с нова сграда – Палата на баронеса Шпонхайм (днешното „Старо кметство”).

Байройт изживял своя разцвет по време на управлението на маркграф Фридрих и съпругата му Вилхелмина (1735-1763). Вилхелмина била любимата сестра на пруския крал Фридрих Велики. В този период, под ръководството на дворцовите архитекти Жозеф Сан-Пиер и Карл фон Гонтард, се построили множество представителни сгради и архитектурни ансамбли като например: сградата на Маркграфската Опера като бароков театър с пищно вътрешно оформление (1744-1748), реконструиране и разширяване на Ермитажа с построяване на новия Дворец Ермитаж със Слънчевия храм (1749-1753), а след пожара в Стария дворец - построяване на Новия градски дворец и Дворцовата градина (в годините около и след 1754 г.), както и щедрото разширяване на града откъм улица „Фридрих”.



През 1742 г. е основана и Академията „Фридрих”, която през 1743 г. се превърнала в университет, но поради негативното отношение на протестиращото местно население, университетът бил преместен в Ерланген (до Нюрнберг). От 1756 до 1763 г. в Байройт съществувала и Академия на свободните изкуства и науки.

След смъртта на маркграф Фридрих през 1763 г. много от хората, занимаващи се с изкуство се преместили в Берлин или Потсдам, за да работят за Фридрих Велики, защото байройтският наследник маркграф Фридрих Кристиян междувременно не разполагал нито с достатъчно средства, нито с усет към изкуствата.

Град Байройт. История, факти, информация.І

Реших да публикувам няколко кратки справки за град Байройт, защото за втора поредна година съм член на Байройтския Фестивален Хор.
У нас, за съжаление, музиката на Рихард Вагнер не се ползва с голяма популярност сред почитателите на оперното изкуство и за това смятам, че малко информация за града, в който се провежда ежегодния Вагнеров Фестивал няма да е излишна.


ИСТОРИЯ

Байройт (на немски Bayreuth) е град в Северна Бавария, Германия. По данни от 2005 г. населението му е 73 794 жители. Градът е девети по големина в област Бавария, пети във Франкония и e най-големият град в Горна Франкония (подобласт/окръг в Бавария).

Байройт е седалище на управлението на Горна Франкония и в него заседава Общинският парламент. Той е световноизвестен с ежегодно провеждащите се „Вагнерови празници” и с най- старата запазена опера в Германия (Маркграфската Опера). Фестивалът „Рихард Вагнер” започва всяка година в края на юли и продължава до края на август.

За първи път градът се споменава през 1194 г. като „Baierrute” (Байерруте) в един документ на епископ Ото II фон Бамберг. Квартали на сегашния Байройт присъстват като имена в стари документи и от по- рано, като например „Зойблиц” (упоменат още през 1035 г.) и „Св. Йоханис” (през 1149 г.).

Докато в по- ранните документи от онова време (до 1199 г.) за Байройт се споменава като за „villa”= село, то през 1231 г. за първи път в документи той бива назован като „civitas”= град. Предполага се, че населеното място Байройт получава правото да се нарича „град” между 1200 и 1230 г.

До 1248 г. градът се управлява от графовете фон Андекс, но след като умира и последният им потомък, през 1260 г. наследството се поема от Нюрнбергските бургграфове от известната династия Хоенцолерн. В началото за център на княжеството е обявен град Кулмбах (в непосредствена близост до Байройт). Там графовете си построяват резиденция, а именно крепостта Пласенбург, запазена и до днес. Но въпреки всичко Кулмбах се развивал бавно и съдбата на града изобилствала от войни и природни катастрофи.

През 1361 г. кайзер Карл IV официално дал правото на бургграф Фридрих V да сече монети за градовете Байройт и Кулмбах. А през 1421 г. Байройт за първи път е отбелязан на карта.

През февруари 1430 г. хуситите нападнали и опустошили Байройт - сградата на Кметството и всички църкви изгорели.

Още през 1528 г. (по- малко от 10 години след началото на Реформацията) франкските маркграфове се присъединили към поддръжниците на лутеранската вяра.

През 1605 г. голям пожар унищожил 137 от 251 къщи, а през 1620 г. дошла и чумата. 1621 г. последвал още един огромен пожар в града. Байройт не бил пожален и от 30-годишната война, която оставила след себе си тежки щети.

Но, ако се върнем малко назад, един от преломните моменти в историята на града бил преместването на Резиденцията на графовете от Пласенбург (Кулмбах) в Байройт. Това се случило през 1603 г. и било осъществено от маркграф Кристиян, сина на курфюрст Йохан Георг фон Бранденбург. По негово време първият дворец на Хоенцолерн (предшественикът на днешния „Стар дворец”) претърпял големи промени. Всъщност този дворец бил построен още в периода 1440-1457 г. от маркграф Йохан „Алхимистът”. След смъртта на Кристиян през 1655 г., мястото му заел неговият внук Кристиян Ернст, който основал гимназията „Кристиян-Ернестинум” и участвал през 1683 г. в освобождаването на обсадената от турците Виена. В памет на това събитие Кристиян Ернст построил известния паметник-фонтан, който и до днес краси Новия дворец. Пак по негово време е построен външния кръг на градската стена и дворцовата църква.