Задавали ли сте си въпроса – Кой съм аз, всъщност? Задавали ли сте си въпроса – Този за когото се представям аз ли съм, наистина? А, въпросът, този, който съм, същият ли е като този , който искам да бъда?
Преди да продължим нататък, ще ви помоля нещо.
Спрете да четете, ако е необходимо изключете компютъра, изгасете лампите и се отпуснете. Отпуснете се, отпуснете се.... Така...
Сега пак си задайте същите въпроси, но се постарайте да отговорите наистина откровено. Не на мен, а на вас... Хайде, направете го...
Е? Харесаха ли ви отговорите? Честно? Знам, че мнозина от вас вече са спрели да четат, защото са си повярвали и са решили, че няма смисъл да продължават. Но, ако продължавате да четете, значи нещо във вашите отговори ви безпокои...
И аз много често си задавам същите въпроси, и много често не харесвам отговорите.
Защо се получава така...
Аз не съм философ, не съм социолог или психоаналитик и не мога да претендирам, че тези мои разсъждения са достоверни, дори и в най-малка степен, но това не е причина просто да ги премълча или пък, още по-зле, да си наложа да ги забравя.
Самия факт, че ми идва на ума да отделям време от така приятното за мен мързелуване, за да поразсъждавам върху тази тема, вече е достатъчна индикация, че нещо не е на ред. А какво не е на ред?
По-право би било да се запитаме, какво е на ред?
Добре, ще започнем от тук....
Ами, на мен специално, много неща са ми на ред. Здрав съм, не страдам от наднормено тегло.
Не съм започнал да оплешивявам, не са ми окапали още зъбите. Ползвам оптични очила, но не заради друго, а защото много време прекарвам пред компютърния дисплей. Имам си семейство... Както казах вече, здрав съм и мога да работя, за да го издържам. Семейството де...
Може би доста от вас се питат, тогава защо тогава, по дяволите, съм седнал да пиша тези дивотии. Ами... как да Ви кажа, все пак, ако човек си зададе тези въпроси, за които заговорихме по-горе и тези отговори, които аз посочих преди малко му се струват достатъчни, то съвсем спокойно може да спре да чете нататък и да се захване с нещо друго и, евентуално по-полезно. Мен обаче тези неща, колкото и да ме правят щастлив, в същата степен ме карат и да се чувствам разтревожен.
Защо? Сега ще обясня.
Много често, не само на мен, но и на повечето от нас, се случва вървейки по улицата, изведнъж да видят нещо, което много биха искали да притежават. До тук добре, но самото това чувство, че искаш да имаш нещо, което нямаш е доста вдъхновяващо и приятно до момента в който разбереш, че НЕ МОЖЕШ да притежаваш това същото нещо. Нека бъда по-кратък. На всички ни се случва постоянно да искаме нещо, които НЕ МОЖЕМ да имаме и това ни измъчва, тревожи, кара ни да се чувстваме подтиснати и, изобщо оказва върху ни доста негативни неща.
Тук, разбира се, не става въпрос само за материални придобивки. Много често ни се случва да пожелаем някого, било то в духовен или, по-често, в сексуален план, например. Не е нужно да ви подканям да се вгледате в обкръжението си за да забележите, че сред близките ви има много хора измъчвани от точно този неудовлетвореност.
Разбира се, примери могат да бъдат давани до безкрайност, но не това е целта сега.
Съществува една много по-голяма неудовлетвореност от тези, които споменах преди малко.
Говоря за тази дълбоко вкоренена неудовлетвореност, която всички ние носим вътре в себе си, без дори да я забелязваме, макар и тя да е в основата на всичките ни проблеми.
Говоря за неудовлетвореността от собствения ни живот.
„Ха, че кой ти каза, че аз се чувствам неудовлетворен/а от моя живот?! Я, го гледай тоя копелдак к'ви ги плещи...“
Това си го казаха не по-малко от петдесет процента от всички стигнали в четенето си до тук, сигурен съм!
Да но не е точна така... Защо го казвам? Защото не е нужно човек да бъде, кой знае колко извисен духовно, за да забележи, че цялото ни общество боледува от тази, вече хронична, неудовлетвореност.
Нека дам един пример. Искам честно да ви попитам, за последната година, колко пъти си помислихте, че би било хубаво, не, не това е думата, че би било СТРАХОТНО ако ей сегичка скокнете в дънките и изтичате до някой магазин за техника и си купите последния, страхотен, убийствен, напълно нов като концепция, обрал всички възможни награди за дизайн, последен модел на мобилен телефон на, да речем, на Нокия? Или, хайде да не е телефон, да кажем, нов калъф за телефона ви. Нов, лъскав, от естествена кожа, на еди коя си марка калъф за телефон, на марка, която освен калъфи за телефони произвежда спортни автомобили, (по 463 000 британски лири бройката), обувки, писалки и часовници и гумички за триене на молив? Или да дам друг пример за нещо подобно? Не смятам, че е нужно.
Вижте, сега сте сами пред компютъра и можете да отговорите честно на поставения въпрос. Както казах по-горе, няма да отговорите на мен, а на себе си. Апропо, не ви ли се струва, че компютъра ви е вече малко старичък, май дойде време да си купите лартоп? Но възможно ли е постоянно да се купуват нови телефони, автомобили, парфюми, апартаменти, вили в Испания и така на татък...
Ето за това говоря, но и това не е цялата истина за тази неудовлетвореност. Проблемът, същината на това е, че всичко около нас, целият ни свят, животът ни гравитира около едно и също:
Да имаме повече от това, което вече имаме. Да постигаме по-високи резултати от тези, които вече сме постигнали. Да притежаваме по-голяма известност от тази, която вече притежаваме. Да имаме още по-голям апартамент, още по-лъскав автомобил, още по-сексапилна приятелка...
Да, точно така. В стремежа си да бъдем и да имаме още „по-...“ сме готови дори да подменяме хората около нас като вещи.
Още, щом ме приеха в Музикалната Академия в София разбрах, че ще ми е трудно да съм като повечето. Много бързо ми стана ясно, че за мен ще е много трудно, направо невъзможно да живея в една постоянна „поза“, както живееше една много голяма част от моите колеги. Мнозина от тях се изживяваха като звезди още преди да бяха изпели като хората една единствена ария... Не искам да кажа, че тези млади хора бяха некадърни, ни най-малко. Нашият випуск беше много качествен като потенциал.
Мисълта ми е друга. Започнах от там, че това постоянно състояние на перманентна еуфория дължаща се на една почти патологична самовъзхита ми се струваше чужда и, още по-ясно казано, безсмислена. Защо безсмислена ли, ами защото има една стара поговорка гласяща: „Не казвай „хоп“ преди да скочиш“, за това. Защото НИЩО, АБСОЛЮТНО НИЩО НЕ Е ГАРАНТИРАНО ПРОСТО ТАКА, от нищото. Нищо не ти гарантира, че ще станеш световна звезда, ако просто се разхождаш из сградата на Академията с надменен поглед и бутилка минерална вода под едната мишница и купчина ноти под другата.
Оказах се прав. Сега, десет години след като нашия випуск завърши, знаете ли колко от нас могат да кажат за себе си с чиста съвест, че са направили нещо прилично от себе си като оперни артисти? Не повече от пет – шест души... От тях само една колежка може да се похвали, че пее в театър от световна величина. А бяхме випуск от почти шестдесет души.
Дадох този пример защото е много близо до „моята камбанария“, но такива примери могат да се дадат страхотно много от която и сфера на живота си поискате.
Важният въпрос е: А останалите, които или имат съвсем слаба реализация, или изобщо нямат такава, с тях какво става... Как те виждат живота си, как се примиряват с това, че не са тези за които са се вземали преди няколко години. Ето тук е вече наистина интересно. От наблюденията, които имам не само в моите професионални среди, но и сред други мои близки, мога да заявя смело: Разлика между „успелите“ и „неуспелите“ НЯМА. Не говоря за разлика в социалния статус, а за разлика в същата тази неудовлетвореност за която стана дума в началото. И едните и другите искат повече. За кое „повече“ говоря ли, ами по-горе приведох няколко примера, но ако ви се струват недостатъчни, моля, измислете си вие. Каквото и да ви хрумне, ще е вярно.
Това е така защото всички ние страдаме от криза на възприятията.
Криза е защото сме свикнали да се носим по течението на обществото в което живеем и да се съобразяваме с неговите норми на това, кое е правилно и кое не. Обществото ни казва, че винаги трябва да сме №1. Обществото ни казва как трябва да се държим в него. Обществото ни казва какво трябва да ядем, какво да пием, какво да купуваме, как да правим любов, КАКВО И КАК ДА МИСЛИМ.... От всички медии ни се набива в главите чрез реклами, шоу програми, новини и всевъзможни други способи, ПОСТОЯННО какви ТРЯБВА да БЪДЕМ, а не какви СМЕ. Ако нямаш еди кой си телефон, ТИ НЕ СИ в крак с времето, ако не караш еди кой си модел автомобил ТИ НИ СИ достатъчно представителен, ако нямаш силиконови импланти в гърдите и устните ТИ НИ СИ достатъчно сексапилна, ако нямаш татуировки и на двете рамене ТИ НЕ СИ достатъчно мъжествен и момичетата (тия, със силиконовите импланти) няма да ти обърнат внимание. Ако не посещаваш най-модерния чалга-бар, значи ТИ НЕ СИ модерен, актуален, готин... ТИ НЕ СИ, ТИ НЕ СИ, ТИ НЕ СИ.... И така до безкрай.
И на края, след цялото това канализиране с цел да ни бъде обяснено КАКВИ ТРЯБВА ДА СМЕ, ние вече наистина не знаем КОИ СМЕ ВСЪЩНОСТ.
Във Facebook, някои мои колеги в профилите си са сложили свои снимки от техни сценични превъплъщения... Те до толкова са се слели с това, което искат да постигнат, че вече трудно правят разлика между това, което са на сцената и това, което са в живота...
До там сме се докарали, че вече дори и ние самите не знаем кои сме.
Неприятното е, че когато някой, все пак, се осмели да разтърси глава, да потърка очите си и да се огледа наоколо, за да потърси себе си, когато някой се осмели да каже ясно това,което мисли, а не това което му е натрапено да мисли, обществото веднага го нарочва за „черна овца“, за ренегат, за луд...
А, тъкмо се сетих за един пример... Преди няколко седмици, когато почина Майкъл Джексън, съпругата на мой колега и приятел директно ме напсува във Facebook на английски (сякаш не можеше на български, имаме такива великолепни псувни, но явно на английски е по-шик.) защото публикувах в този блог материал относно моето мнение за „Краля на Попа“ и то се различаваше от общоприетото.
Обществото ни е стигнало до там, че вече може да бъде моделирано съвсем лесно и да прави каквото му се каже. Погледнете каква паника се създаде през последните месеци заради „ужасната“ опасност от световна пандемия от, така наречения свински грип. Една болест, която, не само че се лекува съвсем успешно, но и човек може да се предпази от нея ако просто спазва няколко елементарни правила за лична хигиена. Какво общо има ли? Ами няма да ви отговоря, просто ще ви посъветвам да се поинтересувате, колко струва една опаковка от новите ваксини против този грип, колко са произведени от тях в света и, съответно, на колко се равнява печалбата на фармацевтичните компании, които ги произвеждат. Ето ви един пример как чрез една проста медийна манипулация върху глобалното общество, създаваща паника, шепа хора печелят милиарди. Тази манипулация щеше да е обречена на тотален неуспех, ако просто обществото беше малко по-информирано относно това, какво може да направи, за да се предпази от тази, иначе, съвсем безобидна болест.
Такива примери могат да се приведат още страшно много и всички те са се случили защото ние, като отделни човешки същества сме се отучили да мислим САМОСТОЯТЕЛНО.
А това е толкова просто и дори приятно...
Аз не съм достатъчно компетентен, че да давам съвети как да го правите по-правилно, а и ако се опитам да го направя това ще влезе в конфликт с основната теза на това писание, а именно, че ние ТРЯБВА да сме ТОВА КОЕТО СМЕ, а не това, което ни се НАТРАПВА, че трябва да сме.
В началото споменах някои от нещата, които ме правят щастлив, но и ме тревожат. Да, тревожат ме, защото не знам дали в тази задъхана среда в която живея ще успея да съхраня себе си и нещата на които наистина държа. Тревожа се дали ще съумея да предам да дъщерите си тези ценности в които вярвам наистина и дали, преди да успея да го направя, обществото няма да ме изпревари и да ги „оформи“ по свой калъп.
Тревожа се, че вече много мои приятели са се отдалечили от мен, не само защото, поради моите чести пътувания се срещаме рядко, но и защото от постоянното преследване на целите си вече сме загубили общото помежду ни и когато се срещаме, все по рядко намираме общи теми за разговор...
Тревожа се за още толкова много неща, че...
И всичко това, защото неудовлетвореността от постигнатото винаги ни притиска и задушава...
Защото в преследване на превъзходството над живота забравяме, че ние сме ТОВА, КОЕТО СМЕ: Създания, родени със свободен дух, със свободен ум, със свободна воля и със СВОБОДАТА да живеем своя си живот ТАКА КАКТО ИСКАМЕ.
Пак ви казвам, нямам на намерение да ни давам съвети как да мислите, да живеете и как да бъдете себе си, а нямам и това право, за това ще завърша с няколко цитата от Лао Дзъ:
„Извива ли се,
запазва се цяло.
Кривото
се изправя.
Празното
се напълва.
Вехтото
се обновява.
Който няма,
получава.
Който има,
се заблуждава.“
„Отказвайки се от нищожното,
мъдрецът придобива необятното...“
и
„Който умее да бъде доволен,
винаги е удовлетворен.“
Помислете върху тези неща...
Няма коментари:
Публикуване на коментар